Чиракът

17

Ризоли седеше на бюрото си и се взираше в педантично грижовния почерк на Уорън Хойт, в изравнените краища от двете страни, в маршируващите по права линия по страницата стегнато изписани думи. Макар да бе написал писмото с мастило, нямаше никакви поправки или зачерквания. Всяко изречение е било напълно организирано още преди върхът на химикалката му да докосне хартията. Представи си го, приведен над листа, обхванал химикалката с тънките си пръсти, с плъзгаща се по хартията кожа, и внезапно я обзе отчаяно желание да си измие ръцете.

Дълго стоя в женската тоалетна и търка ръцете си със сапун и вода, опитвайки се да заличи всяка следа от него, но дори след като си изми и изсуши ръцете, продължи да се чувства изцапана и заразена, сякаш думите бяха проникнали като отрова през кожата й. А й предстоеше да чете още от тези писма, да абсорбира още от отровата.

Почукването на вратата на тоалетната я накара да замръзне на място.

— Джейн? Вътре ли си?

Беше Дийн.

— Да — извика тя.

— Подготвил съм видеото в конферентната зала.

— Идвам.

Погледна се в огледалото и това, което видя, не я зарадва. Уморените очи, видимо разколебаната увереност. „Не позволявай да те види така“ — каза си тя.

Завъртя кранчето на чешмата, наплиска лицето си със студена вода и се подсуши с хартиена кърпа. После изправи гръбнак и пое дълбоко въздух. „Така е по-добре — помисли си тя. — Никога не им позволявай да те виждат как се потиш.“

Влезе в конферентната зала и отривисто кимна на Дийн.

— Добре. Готови ли сме?

Той вече беше включил телевизора, а индикаторът за свързването на видеото към електрическата мрежа светеше. Агентът на ФБР взе плика, който им бе дала О’Донъл, и извади видеокасетата.

— От трети август е — обясни той.

„Само преди три седмици“ — помисли си тя, смутена от факта, че тези образи, тези думи са били записани толкова скоро.

Младата жена седна пред конферентната маса и приготви химикалка и бележник, за да си води записки.

— Пускай я.

Дийн пъхна касетата и натисна бутона за възпроизвеждане.

Първото, което видяха, беше безупречно фризираната О’Донъл, застанала пред бяла стена, която изглеждаше парадоксално елегантна на този фон в синия си трикотажен костюм.

— Днес е седми август. Намирам се в поправителното заведение „Суза-Барановски“ в Шърли, Масачузетс. Този субект е Уорън Д. Хойт.

Телевизионният екран премигна и потъмня, после се появи нова картина, едно толкова отблъскващо за Ризоли лице, че тя се отдръпна инстинктивно назад на стола си. На всеки друг Хойт би се сторил съвсем обикновен и незапомнящ се. Светлокестенявата му коса беше спретнато подстригана, а бледността на лицето — типична за рядко излизащ навън човек. Дочената риза, в затворническо син цвят, бе един номер по-голяма и висеше на слабото му тяло. Онези, които го бяха познавали в ежедневието му, го бяха описали като приятен и любезен, и точно такова впечатление създаваше и от видеозаписа. Мил, безобиден млад мъж.

Той отмести погледа си от камерата и го насочи към нещо, което не се виждаше на екрана. Чуха скърцане на стол, последвано от гласа на О’Донъл.

— Удобно ли се настанихте, Уорън?

— Да.

— В такъв случай започваме ли?

— Когато кажете, д-р О’Донъл. — Той се усмихна. — Няма да ходя никъде.

— Добре. — Чу се звук от скърцането на стола на О’Донъл, от покашлянето й. — В писмата си ми разказахте доста за вашето семейство и вашето детство.

— Постарах се да не пропусна нищо. Мисля, че е важно да разберете всеки аспект от това, което съм.

— Да, и съм благодарна за това. Не ми се случва често да интервюирам някой толкова словоохотлив като вас. И определено никога човек, който се опитва да бъде толкова аналитичен към своето поведение, колкото сте вие.

Хойт сви рамене.

— Е, знаете поговорката за неизследвания живот. Че не си заслужава да го живееш.

— Понякога обаче може да доведем самоанализа прекалено далече. Това е защитен механизъм. Интелектуализирането като средство да отвлечем вниманието си от голите си емоции.

Хойт направи пауза. После каза, с леко шеговит тон:

— За чувствата ли искате да говоря?

— Да.

— За някое чувство конкретно?

— Искам да знам какво кара хората да убиват. Какво ги привлича към насилието. Искам да знам какво става в главата им. Какво чувстват, като убиват друго човешко същество?

Той не отговори веднага, размишлявайки над въпроса.

— Не е лесно да се опише.

— Опитайте.

— В името на науката? — Насмешката се бе върнала в гласа му.

— Да. В името на науката. Какво чувствате?

Последва дълга пауза.

— Удоволствие.

— Значи ви е приятно?

— Да.

— Опишете ми го.

— Наистина ли искате да знаете?

— Това е сърцевината на моето проучване, Уорън. Искам да знам какво изживявате, когато убивате. Това не е нездраво любопитство. Трябва да знам дали при вас се проявяват симптомите, които могат да бъдат индикации за неврологични аномалии. Например главоболия. Странни вкусове или миризми.

— Миризмата на кръв е много хубава. — Хойт направи пауза. — О! Мисля, че ви шокирах.

— Продължавайте. Разкажете ми за кръвта.

— Аз работех с нея, знаете ли?

— Да, знам. Били сте лаборант.

— Хората мислят, че кръвта е само някаква червена течност, която циркулира във вените ни. Като машинно масло. Но тя всъщност е изключително сложна и индивидуална. Кръвта на всеки човек е уникална. Така както всяко убийство е уникално. Няма типично, което да може да бъде описано.

— Но всички те ви доставяха удоволствие?

— Едни по-голямо, отколкото други.

— Разкажете ми за някое, което изпъква особено за вас. Което заема особено място в спомените ви. Има ли такова?

Той кимна.

— Има едно, за което мисля непрекъснато.

— Повече, отколкото за другите?

— Да. В ума ми е.

— Защо?

— Защото не го довърших. Защото не съм се отказал от шанса да му се насладя. Все едно да те сърби някъде, без да можеш да се почешеш.

— Това му придава тривиално звучене.

— Така ли? Но с времето дори тривиалният сърбеж поглъща вниманието ти. Той е винаги тук, дразни кожата ти. В началото може да не прилича на нищо особено. Но после продължава дни и нощи без облекчение. Превръща се в най-жестоката форма на мъчение. Доколкото си спомням, в писмата си споменах, че знам това-онова за историята на безчовечността, проявена от човек към човек. Изкуството за причиняване на болка.

— Да. Писахте ми за вашия, ъъъ… интерес на тази тема.

— Мъчителите от всички времена са знаели, че дори най-лекият дискомфорт с времето става непоносим.

— И този сърбеж, за който споменахте, стана ли непоносим?

— Нощем ме държи буден. Мисля за това, което можеше да бъде. За удоволствието, което ми бе отнето. Цял живот педантично съм довършвал всяко нещо, с което съм се захващал. Така че това ме безпокои. Постоянно мисля за него. Картините се въртят отново и отново в главата ми.

— Опишете ги. Какво виждате, какво чувствате.

— Виждам нея. Тя е различна, изобщо не е като другите.

— С какво?

— Тя ме мрази.

— Другите не те ли мразеха?

— Другите бяха голи и уплашени. Победени. Но тази продължава да се съпротивлява. Усещам го, когато я докосна. Кожата й е наелектризирана от гняв, макар да знае, че съм я победил. — Хойт се приведе напред, сякаш се готвеше да сподели най-интимните си мисли. Погледът му не беше насочен вече към О’Донъл, а към камерата, сякаш виждаше през лещите й, и се вторачи право в Ризоли. — Усещам гнева й — продължи той. — Поглъщам яростта й само като докосвам кожата й. Като нещо нажежено до бяло е. Нещо течно и опасно. Чиста енергия. Никога не съм се чувствал така могъщ. Искам да се почувствам така отново.

— Това възбужда ли ви?

— Да. Мисля за врата й. Много е тънък. Тя има хубава, бяла шия.

— За какво друго мислите?

— Мисля как ще й сваля дрехите. Колко са твърди гърдите й. И коремът й. Хубав, плосък корем…

— Значи фантазиите ви за д-р Кордел… са сексуални?

Той замълча. Премигна, сякаш изваден рязко от транса си.

— Д-р Кордел ли?

— Нали говорим за нея? Жертвата, която така и не убихте, Катрин Кордел.

— О! Мисля и за нея. Но нямах предвид нея.

— А кого?

— Другата. — Взря се в камерата така напрегнато, че Джейн усети горещината на погледа му. — Полицайката.

— Имате предвид тази, която ви откри? Това ли е жената, за която фантазирате?

— Да. Името й е Джейн Ризоли.