Чиракът

4

За детективите от отдел „Убийства“ на бостънската полиция посещението в криминалната лаборатория беше равносилно на преминаването по приятно окъпания в слънчева светлина коридор, водещ до южното крило на „Шрьодер плаза“6. Ризоли го беше изминавала безброй пъти, докато погледът й често се бе отклонявал към прозорците, от които се разкриваше гледка към размирния квартал „Роксбъри“, където магазините вечер се барикадираха с решетки и катинари, а всяка паркирана кола беше екипирана с приспособление за заключване на волана. Но днес бе потънала в търсенето на отговори и дори не погледна встрани, а се насочи по права линия към Стая С269, лабораторията за косми, влакна и друг дребен доказателствен материал.

В това помещение без прозорци, натъпкано с микроскопи и призменогазови хроматографи, царуваше криминалистката Ерин Волчко. Изолирана от дневната светлина и гледки, тя фокусираше зрението си към света под микроскопските си лещи и имаше присвития поглед, леко примижалите очи на човек, който се е взирал прекалено дълго през оптически уред. Щом Джейн влезе в стаята, Ерин се завъртя и застана с лице срещу нея.

— Току-що го поставих под микроскопа заради теб. Хвърли един поглед.

Ризоли седна и се взря в отвора на микроскопа. Видя разположен хоризонтално по дължината на зрителното поле косъм.

— Това е дългият кафяв косъм, който взех от тиксото, стягало глезените на д-р Йегър — поясни Ерин. — Той е единственият такъв косъм, който намерих, залепен за него. Другите бяха къси косми от крайниците на жертвата, плюс един от главата й, на скоч лентата от устата му. Но този дълъг косъм е самотен. И доста озадачаващ. Не съвпада с космите нито от главата на жертвата, нито на съпругата му, които взехме от четката й за коса.

Ризоли местеше видимия участък, оглеждайки косъма.

— Със сигурност ли е човешки?

— Да, човешки е.

— Защо тогава да не може да е на нашия извършител?

— Огледай го хубаво. Кажи ми какво виждаш.

Джейн направи пауза, опитвайки да си спомни всичко, което беше научила за изследването на косми в криминалистиката. Знаеше, че Ерин имаше основателна причина да я превежда така систематично през процеса; дочуваше тихата възбуда в гласа й.

— Този косъм е къдрав, градусът на извивката е около 0,1–0,2. А ти каза, че дължината на косъма била двайсет и един сантиметра.

— Дължина, характерна за женските прически — додаде лабораторната специалистка. — Но доста дълъг за мъж.

— Дължината ли те притеснява?

— Не. Дължината не ни казва какъв е полът.

— В такъв случай върху какво се очаква от мен да се фокусирам?

— Проксималният7 край на косъма. Корена. Забелязваш ли нещо странно?

— Краят откъм корена изглежда малко назъбен. Като четка.

— Точно тази дума бих използвала и аз. Наричаме го „четковиден коренов край“. Колекция от кортикални влакънца. Чрез изследване на корена може да се определи в кой стадий от растежа е косъмът. Искаш ли да опиташ да отгатнеш?

Джейн се концентрира върху подобния на луковица коренов край с ефимерна обвивка.

— Към корена е прикрепено нещо прозрачно.

— Епителна клетка — обясни Ерин.

— Това означава, че е в етап на активен растеж.

— Да. Самият корен е леко уголемен, следователно този косъм е в късен анаген8. Тъкмо е приключвал фазата на активен растеж. Е, тази епителна клетка може да ни даде ДНК.

Ризоли вдигна глава и погледна събеседницата си.

— Не виждам какво общо има това със зомбитата.

Ерин са засмя.

— Не приемай думите ми буквално.

— А как?

— Погледни отново косъма. Проследи го по дължината от корена нагоре.

Джейн се взря отново през микроскопа и се фокусира върху по-тъмен сегмент на косъма.

— Цветът не е еднакъв — каза тя.

— Продължавай.

— Малко по-горе от корена се вижда черна лента. Какво е това?

— Нарича се дистална коренова лента — отговори Ерин. — Там, където каналчето на мастната жлеза влиза във фоликула. Секретите на мастната жлеза включват ензими, които разграждат клетки в нещо като храносмилателен процес. Това именно причинява въпросното подуване и образуването на тъмната лента близо до кореновия край на косъма. Точно това исках да видиш. Дисталната коренова лента. Тя изключва възможността косъмът да е на вашия извършител. Може да е паднал от дрехите му. Но не и от главата му.

— И дисталната коренова лента, и четковидният коренов край са промени, които настъпват след смъртта.

Главата на Ризоли буквално отскочи нагоре. Погледите на двете жени се срещнаха.

— След смъртта ли?

— Точно така. Паднал е от разлагащ се скалп. Промените в този косъм са класически и напълно специфични за процеса на разлагане. Освен ако вашият извършител не се е надигнал от гроба, този косъм не може да е от неговата глава.

На Джейн й бяха нужни няколко секунди, докато възвърне дар слово.

— И от колко време трябва да е бил мъртъв човекът? За да се проявят тези промени в косъма?

— За съжаление тези промени не могат да помогнат за определяне интервала от настъпването на смъртта. Може да е паднал от скалпа на мъртвия във всеки един момент между осмия час до няколко седмици след настъпването на смъртта. Косми на мъртъвци, запазени години наред, могат също да изглеждат по този начин.

— Ами ако отскубнеш нечий косъм, докато е още жив? И го оставиш някъде известно време? Тогава ще се проявят ли тези промени?

— Не. Тези промени, говорещи за разлагане, се появяват само докато косъмът е на главата на мъртвия. Трябва да бъде откъснат по-късно, след настъпването на смъртта. — Ерин срещна изумения поглед на своята събеседница. — Вашият неизвестен извършител е имал контакт с труп. Косъмът е залепнал за дрехата му, после е залепнал за тиксото, докато е овързвал с него глезените на д-р Йегър.

Ризоли едва чуто промълви:

— Той има друга жертва.

— Това е една от вероятностите. Мога да предложа и друга. — Ерин се приближи до друг плот и се върна с малка табличка, върху която лежеше парче от скоч лента с лепкавата част нагоре. — Това беше отделено от китките на д-р Йегър. Искам да ти го покажа под ултравиолетова светлина. Би ли натиснала онзи ключ?

Джейн го направи. Във внезапно настъпилата тъмнина ултравиолетовата лампа на Ерин изпускаше призрачна синкавозелена светлина. Тя съвсем не беше толкова мощна, колкото краймскоупа, който Мик бе използвал в жилището на семейство Йегър, но преминаването на лъча й през скоч лентата разкри изненадващи детайли. Залепващата лента, останала на местопрестъплението, може да се превърне в сандъче със съкровища за един детектив. Влакна, косми, отпечатъци от пръсти, дори ДНК на престъпника от клетки от кожата му могат да залепнат по нея. Сега, под ултравиолетовата светлина Ризоли видя прашинки и няколко къси косъма. И покрай единия ръб на тиксото нещо, което й заприлича на много тънки влакънца.

— Виждаш ли, че влакната на самия край на лентата продължават нататък? — обади се Ерин. — Минават по цялата дължина на скоч лентата, отделена от китките му, както и от глезените му. Изглеждат почти като дело на някой производител.

— Но не са?

— Не, не са. Ако сложиш ролка скоч на една страна, по краищата се залепват частици от това, върху което лежи. Тези влакна са от тази повърхност. Където и да отидем, по нас се залепват частици от средата, в която се намираме. А после ги оставяме по други места. Същото прави и вашият извършител.

Ерин запали осветлението в стаята и Джейн премигна, заслепена от ярката светлина.

— Какви са тези влакна?

— Ще ти покажа. — Ерин извади предметното стъкло, върху което се намираше косъмът, и го замени с друго. — Хвърли един поглед. Ще ти обясня какво гледаме.

Ризоли се взря в лещите и видя тъмно влакно, навито във формата на буквата „С“.

— Това е от края на тиксото — поясни Ерин. — С помощта на насочен горещ въздух отделих отделните слоеве от скоч лентата. Тези тъмносини влакна преминават по цялата дължина. А сега нека ти покажа напречното сечение. — Ерин взе някаква папка, от която извади снимка. — Ето как изглежда под сканиращия електронен микроскоп. Забелязваш ли делтовидната форма на влакното? Като триъгълниче е. Произведена е така, за да се намали улавянето на мръсотии. Тази делтообразна форма е характерна за влакната, от които се правят килими.

— Значи е човешко дело?

— Точно така.

— А бирефрингенцията?

Джейн знаеше, че когато преминава през синтетично влакно, светлината често минава от другата страна, поляризирана в две различни равнини, сякаш блести през кристал. Двойното пречупване се нарича „бирефрингенция“. Всеки тип влакно има характерен индекс, който може да бъде измерен с поляризиращ микроскоп.

— Бирефрингенционният индекс на това синьо влакно е 0,063 — отвърна Ерин.

— Това характерно ли е за нещо конкретно?

— Найлон шест, шест. Използва се обикновено за килими, понеже е устойчив на петна, еластичен е и е здрав, формата на напречното сечение и инфрачервеният спектрограф на това влакно отговарят на един продукт на „Дюпон“, наречен „Антрон“, използван в производството на килими.

— И е тъмносиньо? — попита Ризоли. — Това не е от цветовете, които повечето хора биха използвали в домовете си. Прилича ми по-скоро на килимче за автомобил.

Ерин кимна.

— Точно този цвят, номер 802 син, отдавна се предлага като стандартен вариант в скъпите американски коли. „Кадилак“ и „Линкълн“, например.

Джейн разбра незабавно накъде бие това. И каза:

— От „Кадилак“ правят катафалки.

Ерин се усмихна.

— Както и от „Линкълн“.

И двете си мислеха едно и също: Убиецът работи с трупове.

Ризоли прехвърли през ума си всички професии, които работеха с мъртъвци. Полицаят и съдебният лекар, които се викат на мястото, където е открит самотен мъртвец. Патологът и неговият асистент. Директорът на погребално бюро и човекът, който мие, облича и подготвя мъртъвци за погребалната церемония. Човекът, който мие косата и слага грим, така че мъртвият да има представителен вид за последната си поява сред обичащите го хора. Мъртвият преминава сред процесия от живи пазачи и следи от това преминаване могат да полепнат по всеки, който се е докоснал до него.

Ризоли погледна събеседницата си.

— Липсващата жена. Гейл Йегър…

— Какво?

— Майка й е умряла миналия месец.

Джоуи Валънтайн се грижеше мъртвите да стават като живи.

Ризоли и Корсак стояха в ярко осветената стая за подготвяне на мъртъвците на „Уитни Фюнъръл хоум енд чапъл“ и наблюдаваха как Джоуи бърка в комплекта с гримовете си. Вътре имаше миниатюрни бурканчета с фон дьо тен, руж и червило на прах. Приличаше на комплект с театрални гримове, но тези кремове и ружове бяха предназначени да вдъхват живот на пепелявосивата кожа на трупове. Кадифеният глас на Елвис Пресли пееше „Обичай ме нежно“9, докато Джоуи залепваше моделиращ восък по дланите на трупа, за да запуши дупките и разрезите, оставени от множеството венозни катетри и срязвания на артерии.

— Това беше любимата музика на мисис Обър — обяви той, докато работеше, като от време на време хвърляше поглед към трите снимки, закрепени за статива, които бе поставил край масата за подготовка на трупа.

Джейн предположи, че това са снимки на мисис Обър, макар жената на тях почти да не приличаше на сивия, опустошен труп, върху който се трудеше сега Джоуи.

— Синът казва, че страшно си падала по Елвис — продължи да обяснява той. — Три пъти ходила до Грейсланд. Той донесе тази касета, за да я пусна, докато я гримирам. Винаги се старая да пускам любимата им песен или мелодия, знаете ли. Помага ми да получа усещане за тях. Можеш да научиш много за един човек само от музиката, която е слушал.

— Как би трябвало да изглежда един фен на Елвис? — поинтересува се Корсак.

— Знаете. Ярко червило. По-дълга коса. Нищо общо с онзи, който слуша Шостакович, да речем.

— А каква музика е слушала мисис Халоуел?

— Не си спомням.

— Работили сте с нея само преди месец.

— Да, но невинаги си спомням подробностите. — Джоуи беше приключил работата с восъка по дланите. Сега мина към тази част на масата, където се намираше главата на мъртвата, и застана там, кимайки в такт с „You Ain’t Nothing but a Hound Dog“10. Облечен с черни джинси и обувки „Док Мартинс“, той приличаше на успяващ млад художник, съзерцаващ празно платно. Само дето неговото платно беше студена плът, а работните му инструменти — четката за грим и бурканчето с руж. — Мъничко от бронзово румената светлина, струва ми се — измърмори той и посегна към съответното бурканче с руж. Започна да смесва цветове върху палитрата от неръждаема стомана с предназначената за тази цел шпатула. — Да, изглежда подходящо за едно старо момиче, фенка на Елвис.

Започна да нанася така получения нюанс по бузите на трупа, чак до линията на косата, където сребристите корени надничаха от черната боя.

— Може би си спомняте разговора с дъщерята на мисис Халоуел — обади се Ризоли.

И извади снимка на Гейл Йегър, за да му я покаже.

— Питайте по-скоро мистър Уитни. Той урежда почти всичко. Аз съм само негов помощник…

— Но вие несъмнено сте обсъждали с мисис Йегър грима на майка й за погребението. След като вие сте подготвили останките на покойницата.

Погледът на Джоуи се спря върху снимката на Гейл Йегър.

— Помня, че беше наистина мила дама — промълви той.

Джейн го погледна въпросително.

— Беше?

— Вижте, следя новините. Нали не мислите, че мисис Йегър е все още жива? — Джоуи се обърна и се намръщи на Корсак, който се разхождаше из помещението и надничаше из шкафчетата. — Ъъъ… господин детектив? Търсите ли нещо конкретно?

— Не. Просто се чудех какви неща може да има в един погребален дом. — Бръкна в едно от шкафчетата. — Хей, това маша за къдрене ли е?

— Да. Ние мием косата с шампоан и къдрим с маша. Правим маникюр. Всичко, за да изглеждат клиентите ни възможно най-добре.

— Както чувам, вие сте много добър в тази работа.

— Всички са оставали доволни от работата ми.

Корсак се засмя.

— Те самите ли успяват да ви го кажат?

— Имам предвид семействата им. Техните семейства остават доволни.

Полицаят остави машата.

— Работите за мистър Уитни колко… вече седем години?

— Горе-долу толкова.

— Трябва да сте дошли веднага след завършването на гимназията.

— Започнах като чистач и мияч на катафалките. Чистех стаята за подготвяне на покойниците. Отговарях на нощните обаждания за вземане на починал. Тогава мистър Уитни ме накара да му помагам при подготвянето на труповете. Сега, когато годините му напредват, аз правя почти всичко тук.

— В такъв случай сигурно имате разрешително да подготвяте трупове?

Настъпи пауза.

— Ъъъ, не. Никога не стигнах до кандидатстване за този пост. Просто помагах на мистър Уитни.

— Защо не кандидатствахте? Струва ми се, че това би било изкачване едно стъпало нагоре.

— Работата ме удовлетворява при това положение. — Джоуи насочи вниманието си отново към мисис Обър, чието лице бе придобило розов оттенък. Той взе четчица за вежди и започна да нанася кафяв грим в сивите й вежди; ръцете му работеха с почти любяща деликатност. Във възрастта, когато повечето младежи нямат търпение да се заловят енергично с живота, Джоуи Валънтайн бе предпочел да прекарва дните си в компанията на мъртвите. В тази чиста, светла стая докарваха трупове от болници и старчески домове. Той ги къпеше и подсушаваше, миеше косите им, слагаше им крем и пудра, за да създаде илюзия за живот. Докато нанасяше цветовете по бузите на мисис Обър, той прошепна: — Добре. О, да, стана наистина добре. Ще изглеждаш приказно…

— И така, Джоуи — обади се Корсак. — Работиш тук от седем години, така ли?

— Не ви ли го казах преди малко?

— И никога не си си направил труда да кандидатстваш за документ, който ти дава правото да упражняваш тази професия?

— Защо ме питате все за това?

— Защото си знаел, че няма да го получиш ли?

Джоуи замръзна, както се готвеше да сложи червило. Не отговори.

— Старият мистър Уитни знае ли за криминалното ти минало? — попита Корсак.

Най-после младият мъж вдигна поглед.

— Не сте му казали, нали?

— Може би трябва да го направя. Като имам предвид как си изкарал ума на онова бедно момиче.

— Бях само на осемнайсет. Стана грешка…

— Грешка? Какво, надникнал си не в прозореца, в който е трябвало ли? Не си шпионирал момичето, което е трябвало?

— Учехме заедно в гимназията! Не е да не съм я познавал!

— Значи надничаш по прозорците само на момичета, които познаваш? Какво друго си правил, без да те хванат?

— Казах ви, стана грешка!

— Промъкваш ли се понякога в нечия къща? Влизаш ли в спалните на хората? Може би задигаш по някой сутиен или чифт симпатични гащички?

— О, боже.

Джоуи гледаше към червилото, което току-що бе изпуснал на пода. Имаше вид на човек, който ще повърне всеки момент.

— Знаеш ли, онези, които обичат да надничат, обикновено преминават към правене на други неща — продължаваше Корсак. — Лоши неща.

Джоуи се приближи до касетофона и го спря. В настъпилата тишина застана с гръб към тях, загледан през прозореца към гробището от другата страна на улицата.

— Опитвате се да ми съсипете живота — промълви той.

— Не, Джоуи. Просто се опитваме да проведем откровен разговор.

— Мистър Уитни не знае.

— И не е нужно да знае.

— Освен ако?

— Къде беше в неделя вечерта?

— Вкъщи.

— Сам?

Младият мъж въздъхна.

— Вижте, знам за какво е всичко това. Знам какво се опитвате да направите. Но ви казвам, че почти не познавах мисис Йегър. Само се погрижих за майка й. При това го направих добре. Всички ми го казаха после. Колко жива изглеждала.

— Имаш ли нещо против да хвърлим поглед на колата ти?

— Защо?

— Само за една проверка.

— Да, имам против. Но вие въпреки това ще го направите, нали?

— Само с твоето разрешение. — Корсак направи пауза. — Знаеш ли, сътрудничеството е двупосочна улица.

Джоуи продължаваше да се взира през прозореца.

— Днес има погребение — произнесе тихо той. — Виждате ли всички онези лимузини? От детството си обичам да наблюдавам погребални процесии. Толкова са красиви. Изпълнени с такова достойнство. Това е единственото, което хората правят все още както трябва. Единственото, което не са развалили. Не като сватбите, когато правят глупави неща като скачане от самолет. Или произнасят брачния си обет по националната телевизия. На погребенията все още проявяваме уважение към приличието…

— Колата ти, Джоуи.

Най-после младият мъж се обърна и се приближи до чекмеджето на едно от шкафчетата.

Бръкна вътре, извади връзка ключове и ги подаде на детектива.

— Кафявата „Хонда“.

Ризоли и Корсак стояха на паркинга, загледани в сивото килимче, застилащо багажника на автомобила на Джоуи Валънтайн.

— По дяволите! — Полицаят затръшна капака на багажника. — Не съм свършил с този човек.

— Нямаш никаква улика срещу него.

— Видя ли му обувките? Приличат ми на номер единайсет. А катафалката е с морскосин килим.

— Както и хиляди други коли. Това не го прави твоят човек.

— Е, със сигурност не е старият Уитни.

Лион Уитни, шефът на Джоуи, беше на шейсет и шест години.

— Виж, вече разполагаме с ДНК на извършителя — рече Корсак. — Сега ни трябва само ДНК и на Джоуи.

— И мислиш, че той просто ще се изплюе в една чашка заради теб?

— Ако иска да си запази работата. Мисля, че ще се изправи на задни лапи и ще моли като куче.

Джейн погледна към другата страна на улицата, където въздухът потрепваше от жегата, и се взря към гробището; там погребалната процесия вече се движеше достойно към изхода. „Щом мъртвите бъдат погребани, животът продължава — помисли си тя. — Каквато и да е трагедията, животът трябва винаги да продължава. Както и аз.“

— Не мога да си позволя да отделя повече време за това — заяви тя.

— Какво?

— Имам предостатъчно свои случаи. И не мисля, че случаят Йегър има нещо общо с Уорън Хойт.

— Не това мислеше преди три дни.

— Е, явно съм сбъркала.

Прекоси паркинга, за да отиде до своя автомобил, отвори вратата и свали стъклото на прозореца. Заляха я горещи вълни от напеченото купе.

— Да не съм те обидил нещо? — попита той.

— Не.

— Защо тогава се отказваш?

Ризоли се вмъкна зад волана. Седалката пареше, дори през панталоните й.

— Цяла година се старах да се отърва от Хирургът — обясни тя. — Трябва да се освободя от него. Трябва да престана да виждам неговата намеса във всичко, на което се натъквам.

— Знаеш ли, понякога шестото чувство е най-доброто, с което разполагаме.

— Но само понякога, нищо повече. Чувство, не факт. В инстинкта на ченгето няма нищо свято. Какво, по дяволите, е инстинктът, между другото? Колко пъти се случва някое подозрение да се окаже абсолютно погрешно? — Включи двигателя. — Прекалено често.

— Значи не съм те обидил?

Джейн затръшна вратата.

— Не.

— Сигурна ли си?

Тя го погледна през отворения прозорец. Той премигваше на слънцето, присвил очи под рунтавите си вежди. Тъмните косми по ръцете му стърчаха, гъсти като козина, а стойката, изпъченият напред ханш, увисналите рамене я караха да се сеща за прегърбена горила. Не, не я беше обидил. Но не можеше да го погледне, без да изпита неволно отвращение.

— Просто не мога да отделя повече време за това — обясни тя. — Знаеш как е.

Щом се върна на бюрото си, Ризоли се фокусира върху събралата се документация. Най-горе беше папката за Мъжа от самолета, чиято самоличност оставаше неизвестна и чието раздробено тяло все още лежеше непотърсено в сградата на съдебните лекари. Прекалено дълго не беше обръщала нужното внимание на тази жертва. Но дори сега, докато отваряше папката и преглеждаше снимките от аутопсията, продължаваше да мисли за семейство Йегър и за мъжа, по чиито дрехи бе полепнал косъм от труп. Прегледа графика на приземяванията и излитанията на реактивните самолети на летище „Логан“, но в съзнанието си виждаше лицето на Гейл Йегър, която се усмихваше от снимката върху скрина. Спомни си галерията от женски снимки, които бяха залепили по стената на конферентната зала преди една година, по време на разследването на случая на Хирургът. Онези жени също се усмихваха, лицата им бяха уловени в момент, когато са били все още топла плът, когато животът все още е блестял в очите им. Не можеше да мисли за Гейл Йегър, без да се сети за мъртвите, които бяха минали покрай нея.

Питаше се дали Гейл не беше вече сред тях.

Пейджърът й завибрира, бръмченето от колана й подейства като електрически удар. Това беше предупреждение за откритие, което щеше да преобърне деня й. Младата жена взе телефона.

Миг по-късно излетя от сградата.