Чиракът

10

Застанала на площадката пред главния вход, Ризоли долови миризмата на смърт, идваща през отворената врата, и спря; не й се искаше да направи първата си крачка вътре в къщата. Да види онова, което вече знаеше, че я чака вътре. Предпочиташе да си даде една-две минути, за да се подготви за изпитанието, но Дарън Кроу, който бе отворил вратата, за да я посрещне, вече стоеше пред нея и я наблюдаваше, и тя нямаше друг избор, освен да сложи ръкавици и хартиени терлици върху обувките си и да се заеме с това, което трябваше да се направи.

— Фрост пристигна ли вече? — попита тя, докато поставяше ръкавиците.

— Дойде преди двайсет минути. Вътре е.

— Щях да пристигна по-скоро, но трябваше да шофирам от Ревиър.

— Какво има в Ревиър?

— Парти по случай рождения ден на мама.

Той се засмя.

— По всичко личеше, че там си си прекарала наистина чудесно.

— Не питай.

Обу втория хартиен терлик и се изправи, вече с напълно делово изражение. Мъже като Кроу уважаваха само силата и сила беше единственото, което щеше да му позволи да види. Щом влязоха вътре, усети, че погледът му е върху нея, че ще наблюдава реакциите й към това, пред което щеше да се озове. Изпитваше я, постоянно я изпитваше в очакване на момента, в който щеше да се провали. Знаеше, че рано или късно това щеше да стане.

Кроу затвори входната врата и внезапно тя се почувства клаустрофобично без достъпа на свеж въздух. Миризмата на смърт се засили, дробовете й се изпълниха с отровата й. Но не позволи на нито една от тези емоции да се прояви навън, докато оглеждаше вестибюла, обръщайки внимание на високите три метра и половина тавани, античния стенен часовник… който не тиктакаше. Винаги бе смятала „Бийкън хил“ за квартала мечта на Бостън, в който щеше да се пресели, ако спечелеше от лотарията или, нещо дори още по-невероятно — ако се омъжеше за подходящия мъж. А това щеше да се квалифицира като домът мечта. Приликите с местопрестъплението в къщата на семейство Йегър вече започваха да я изнервят. Прекрасен дом в прекрасен квартал. И миризмата на касапница във въздуха.

— Алармената система беше изключена — каза Кроу.

— Извадена от строя?

— Не. Жертвите просто не я бяха включили. Може би не са знаели как да работят с нея, тъй като това не е тяхната къща.

— А чия е?

Кроу разлисти бележника си и прочете:

— Собственик е Кристофър Харм, шейсет и две годишен. Пенсиониран търговец на акции. Член е на борда на Бостънския симфоничен оркестър. Прекарва лятото във Франция. Предлага на семейство Гент да използва дома му, докато са на турне в Бостън.

— Какво имаш предвид — на турне?

— И двамата са музиканти. Долетели са преди една седмица от Чикаго. Карена Гент е пианистка. Съпругът й Александър бил челист. Тази вечер трябвало да бъде последното им изпълнение в „Симфъни хол“.

От вниманието на Джейн не убягна фактът, че Кроу бе използвал за мъжа минало време, а за жената — сегашно.

Медицинските им терлици шумоляха по дървения под, докато вървяха по коридора, към носещите се от тази посока гласове. Щом влезе в дневната, Ризоли не видя тялото веднага, защото застаналите с гръб към нея Слийпър и Фрост го закриваха. Но видя вече станалата й позната история на ужаса, изписана по стените: дъги от бликаща артериална кръв. Трябва да си бе поела рязко въздух, защото Фрост и Слийпър се обърнаха едновременно към нея. Отстъпиха встрани и тя видя д-р Айлс, коленичила край жертвата.

Александър Гент седеше облегнат на стената, като тъжна марионетка, с клюмнала назад глава, разкриваща зейналата рана там, където е било гърлото му. „Толкова млад — беше първата й шокирана реакция, докато се взираше в смущаващо безгрижното му лице, в отвореното синьо око. — Толкова е млад.“

— Една служителка на „Симфъни хол“, Ивлин Петракас, пристигнала към шест часа да ги вземе за вечерния концерт — продължаваше Кроу. — Никой не дошъл да отвори. Открила, че вратата не е заключена, затова влязла да види какво става.

— Той е по долнище на пижама — отбеляза Джейн.

— В състояние на rigor mortis е — каза д-р Айлс и се изправи. — И е налице значително изстиване. Ще бъда по-конкретна, когато получа резултатите от калия в стъкловидното тяло. Но засега преценявам, че смъртта е настъпила преди шестнайсет до двайсет часа. Което прави… — Погледна часовника си. — Някъде между един и пет часа сутринта.

— Леглото не е оправено — намеси се Слийпър. — Последният път, когато някой е видял двойката, е било вчера вечерта. Тръгнали си от „Симфъни хол“ към единайсет и мис Петракас ги оставила тук.

„Жертвите са спели“ — помисли си Ризоли, загледана в долнището от пижамата на Александър Гент. Спели са и не са усетили, че някой е влязъл в къщата им. Че се приближава към спалнята.

— В кухнята има един отворен прозорец, водещ към малко дворче отзад — обясни Слийпър. — Открихме няколко следи от обувки в цветната леха, но не са с еднаква големина. Някои от тях може да са на градинаря. Или дори на жертвите.

Джейн сведе поглед към скоч лентата около глезените на Алекс Гент.

— А мисис Гент? — попита тя.

Макар вече да знаеше отговора.

— Изчезнала — отвърна Слийпър.

Погледът й описваше все по-широки кръгове около трупа, но не видя счупена чаша, парчета от порцелан. „Нещо не е както трябва“ — помисли си тя.

— Детектив Ризоли?

Обърна се и видя в коридора един от работещите на местопрестъплението техници.

— Патрулът казва, че отвън имало някакъв човек, твърди, че ви познавал. Вдига голяма врява, настоява да го пуснат вътре. Искате ли да видите кой е?

— Знам кой е — отвърна тя. — Ще го вкарам.

Корсак пушеше цигара, докато крачеше напред-назад по тротоара, толкова вбесен от унижението, че са го принизили до статуса на цивилен страничен зяпач, че димът сякаш излизаше и от ушите му. Щом я зърна, веднага хвърли угарката и я смачка настървено, като да беше противно насекомо.

— Искате да ме изолирате ли, какво? — започна той.

— Слушай, съжалявам. Часовият не е получил съобщението.

— Проклет новобранец. Не прояви никакво уважение.

— Не е знаел, разбра ли? Вината е моя. — Повдигна полицейската лента и той се шмугна под нея. — Искам да видиш това.

Изчака край входната врата, докато Корсак си сложи хартиени терлици и латексови ръкавици. Той залитна, опитвайки се да запази равновесие на един крак. Джейн го улови и с изненада усети миризмата на алкохол в дъха му. Беше му се обадила от колата си; беше го заварила вкъщи във вечер, когато не беше дежурен. Сега съжаляваше, че го беше известила. Беше вече ядосан и войнствено настроен, но не можеше да му откаже достъп, без да предизвика шумна публична сцена. Надяваше се само, че е достатъчно трезв, за да не изложи и двамата.

— Добре — изпухтя той. — Покажи с какво разполагаме.

Той се взря, без да прави коментари, в трупа на Александър Гент, отпуснат в локва кръв. Ризата му се бе подгънала, дишането му, както обикновено, напомняше ковашки мях. Забеляза погледите, които Кроу и Слийпър хвърлят към тях, и внезапно се ядоса на Корсак, че се появява в това състояние. Беше му се обадила, защото беше първият детектив, влязъл там, където бе убит Йегър, и искаше да знае какво е впечатлението му от тази сцена. Вместо това сега трябваше да се справя и с едно пияно ченге, чието присъствие я караше да се чувства унизена.

— Би могъл да е нашият човек — заяви Корсак.

Кроу изсумтя.

— Не думай, Шерлок.

Корсак обърна кървясалия си поглед към него.

— Ти от онези гении ли си, а? От всезнайковците.

— Не е нужно да си гениален, за да видиш с какво разполагаме.

— И с какво, според теб, разполагаме?

— Повторение. Нощно нахлуване в дома. Изненадана в леглото двойка. Отвлечена съпруга. Съпруг с прерязано гърло. Всичко се повтаря.

— Къде тогава е чашата за чай?

Макар да бе пийнал, от погледа му не бе убягнал детайлът, който бе смутил и Ризоли.

— Няма чаша — отвърна Кроу.

Корсак гледаше празния скут на жертвата.

— Разположил е жертвата в същата поза. Сложил го е да седне, облегнат на стената, за да наблюдава шоуто, като последния път. Но е пропуснал предупредителната система. Чашата за чай. Но ако насилва съпругата, как тогава следи съпруга?

— Гент е мършав мъж. Не представлява кой знае каква заплаха. Освен това целият е овързан. Как би могъл да стане и да защити съпругата си?

— Има промяна; само това казвам.

Кроу сви рамене и се обърна.

— Значи е пренаписал сценария.

— Хубавото момче просто знае всичко, нали така?

В стаята се възцари тишина. Дори д-р Айлс, която обикновено беше готова с един или друг ироничен коментар, не каза нищо, а само наблюдаваше с леко развеселено изражение.

Кроу се обърна, насочи подобния си на лазерен лъч поглед към Корсак. Но думите му бяха отправени към Ризоли:

— Детектив, има ли причина този човек да преминава линията, ограничаваща достъпа на външни лица до местопрестъплението?

Джейн хвана Корсак за ръката. Беше отпусната и потна, усети киселата миризма на потта му.

— Още не сме видели спалнята. Хайде.

— Да — изсмя се Кроу. — Не искам да пропуснете спалнята.

Корсак се дръпна рязко и направи нестабилна крачка към Кроу.

— Аз работя върху този извършител много преди теб, негоднико.

— Хайде, Корсак — обади се Джейн.

— … проследявайки всяка шибана улика, която се появи. Аз трябваше да бъда извикан пръв тук, защото вече го познавам. Мога да го подуша.

— О. Това ли е миризмата, която долавям? — възкликна Кроу.

— Хайде — настоя Ризоли.

Боеше се от гнева, който можеше да избухне, ако се изпуснеше. Гняв срещу Корсак и Кроу едновременно заради глупавото им твърдоглавие…

Бари Фрост се намеси, успявайки елегантно да разсее напрежението. Инстинктът на Джейн беше обикновено първо да скочи и с двата крака във всеки спор, докато на Фрост беше да бъде миротворец. Това беше проклятието да бъдеш средното дете, беше признал веднъж той, детето, което знае, че в противен случай юмруците на всички страни ще се стоварят върху лицето му. Той дори не се опита да успокои Корсак, а вместо това каза на Ризоли:

— Трябва да видиш какво намерихме в спалнята. То свързва тези два случая.

И тръгна към друг коридор, казвайки с безстрастната си походка: „Ако искате да отидете там, където е екшънът, последвайте ме“.

Миг по-късно Корсак направи точно това.

Щом се озоваха в спалнята, тримата се взряха в изпомачканите чаршафи, в отметнатите завивки. И в еднаквите дири, оставени в килима.

— Измъкнати от леглото — обяви Фрост. — Като семейство Йегър.

Александър Гент обаче беше по-дребен и далече не толкова мускулест колкото д-р Йегър и на извършителя му е било несравнимо по-лесно да го пренесе из коридора и да го разположи до стената. Много по-лесно да го сграбчи за косата и да му оголи гърлото.

— На скрина е — каза Фрост.

Това беше сиво-синьо боди, номер 4, грижливо сгънато и опръскано с кръв. Нещо, което една млада жена би носила, за да привлече любимия си, за да възбуди съпруга си. Карена Гент със сигурност никога не си бе представяла театъра на насилието, в който тази дреха щеше да служи едновременно като костюм и като театрален реквизит. До нея лежаха два плика с билети на авиолиния „Делта“. Ризоли погледна вътре и видя маршрута, който беше предвиден от агенцията, използваща таланта на семейство Гент.

— Трябвало е да излетят утре — каза тя. — Следващата им спирка е била Мемфис.

— Много лошо — отвърна Корсак. — Сега никога няма да видят Грейсланд.

Щом излязоха от къщата, седнаха в колата на Корсак, чиито прозорци бяха отворени, а той пушеше цигара. Детективът вдишваше дълбоко, после изпускаше удовлетворена въздишка, докато димът вършеше отровната си магия в белите му дробове. Изглеждаше по-спокоен, по-съсредоточен, отколкото при пристигането си преди три часа. Никотинът бе изострил ума му. Или действието на алкохола най-сетне беше преминало.

— Имаш ли някакви съмнения, че това е нашият човек? — попита той.

— Не.

— Краймскоупът не откри сперма.

— Може би този път е действал по-чисто.

— Или пък не я е изнасилил — предположи Корсак. — И заради това не е имал нужда от чаша за чай.

Тъй като й беше неприятно да вдишва дима от цигарата му, Джейн обърна лице към отворения прозорец и махна няколко пъти с ръка, за да прочисти въздуха.

— Убийството не се развива по точно определен сценарий — отвърна тя. — Всяка жертва реагира различно. Това е пиеса с двама герои, Корсак. Убиецът и жертвата. Всеки един от тях може да повлияе върху крайния изход. Д-р Йегър е бил доста по-едър от Алекс Гент. Може би нашият извършител не е бил толкова сигурен в контрола си над Йегър и затова е използвал порцелановия съд за предупредителен сигнал. Но не е чувствал нужда да направи същото с Гент.

— Не знам. — Детективът перна пепелта от цигарата си през прозореца. — Използването на тази чаша е наистина чудовищно странно. Част от почерка му. Нещо, което не би пропуснал.

— Всичко останало е съвсем същото — отбеляза Ризоли. — Заможна двойка. Мъжът е завързан и сложен да седне. Жената е изчезнала.

Двамата замълчаха, вероятно загрижени от една и съща мисъл: Жената. Какво бе направил с Карена Гент?

Джейн вече знаеше отговора. Въпреки че образът на Карена скоро щеше да се появи по телевизионните екрани в града с молба за помощ от страна на обществеността, въпреки че Бостънската полиция щеше да положи усилие да проследи всяка дадена по телефона информация за всяка зърната тъмнокоса жена, Ризоли знаеше какъв щеше да бъде изходът. Усещаше го, като студен камък в стомаха си. Карена Гент беше мъртва.

— Тялото на Гейл Йегър е било изхвърлено около два дни след отвличането й — отбеляза Корсак. — Вече са минали… колко? Около двайсет часа откакто двойката е била нападната.

— Резерватът „Стоуни брук“ — промълви неговата събеседница. — Там ще я занесе. Ще подсиля наблюдаващия местността екип. — Погледна към детектива. — Виждаш ли начин, по който Джоуи Валънтайн би могъл да изиграе някаква роля в това?

— Работя по въпроса. Той най-после ми даде кръв за изследване. Ще му бъде направен ДНК профил.

— Не прилича на виновен човек. Все още ли го наблюдаваш?

— Наблюдавах го. Докато не подаде оплакване, че го тормозя.

— А ти тормозеше ли го?

Корсак се изсмя, димът излезе като залп от дробовете му.

— Всеки зрял мъж, който се занимава с пудрене на мъртви дами, ще писка като момиче, каквото и да направя.

— И как точно пищят момичетата? — възкликна раздразнено тя. — Горе-долу като момчетата ли?

— О, боже. Хайде сега не започвай с феминистки поучения. Стига ми, че дъщеря ми не пропуска случай да го направи. Но като остане без пари, идва да търси помощта на онзи гаден шовинист, татко си. — Внезапно изправи гръбнак. — Хей. Гледай кой се появи.

Черен „Линкълн“ бе спрял на мястото за паркиране от другата страна на улицата. Ризоли видя как от него излиза Гейбриъл Дийн; стройната му атлетична фигура сякаш бе слязла от страниците на „Джентълмен’с куотърли“14. Той постоя така, загледан в червената тухлена фасада на къщата. После се приближи до охраняващия периметъра патрул и му показа значката си.

Часовият го пусна да мине от другата страна на лентата.

— Това ми идва малко в повече — заяви Корсак. — Направо ме вкисва. Същото това ченге ме накара да стоя отвън, докато ти дойде да ме вземеш. Сякаш съм някой от пъновете по улицата. Докато на Дийн му бе достатъчно само да размаха вълшебната си значка и да каже „шибан федерален агент“ и всичко му беше позволено. Защо, по дяволите, го пуснаха?

— Може би защото си е направил труда да си пъхне ризата в панталона.

— Да бе, сякаш един хубав костюм щеше да оправи нещата за мен. Всичко е в поведението. Погледни го само. Ще речеш, че целият свят е негов.

Джейн гледаше как Дийн балансира грациозно на един крак, докато слага хартиен терлик на другия. Пъхна дългите си длани в ръкавиците като хирург, който се готви да оперира. Да, всичко идваше от поведението. Корсак беше като вечно ядосан боксьор, който очакваше светът да го срита по задника. И, естествено, светът така му отвръщаше.

— Кой го извика тук? — попита Корсак.

— Не съм аз.

— И той просто се появява така, случайно?

— Винаги така става. Някой го държи в течение. Но не човек от моя екип. Информацията идва от по-високо.

Младата жена се загледа отново във входната врата. Дийн бе минал през нея и тя си го представи как оглежда кървавите петна в дневната. Как ги разчита, сякаш бяха доклад от проведени практически занимания, без да ги свързва с човешкия им произход.

— Знаеш ли, мислих върху това — обади се Корсак. — Дийн се появи на сцената едва три дни след нападението на Йегърови. Видяхме го за първи път в резервата „Стоуни брук“, когато откриха тялото на мисис Йегър. Нали?

— Да.

— Какво тогава го е забавило толкова? Онзи ден обмисляхме вероятността това да е било екзекуция. Някакви неприятности, в които са се замесили Йегърови. Ако вече са били на екрана на радара на федералните — да речем, наблюдавани или разследвани — ФБР щеше да се появи в мига, в който е бил убит Йегър. Но те изчакаха три дни, преди да излязат на сцената. Какво ги е привлякло в крайна сметка? Какво ги е заинтригувало?

Джейн го погледна.

— Пусна ли VICAP15 доклад?

— Да. Отне ми цял час, докато го завърша. Сто осемдесет и девет въпроса. Чудновати въпроси като: „Отхапана ли е част от тялото? Какви обекти в кои отвори бяха пъхнати?“. Сега ще трябва да попълня допълнителен доклад за мисис Йегър.

— Помоли ли да направят профил според данните, когато предаде попълнения формуляр?

— Не. Не виждах никакъв смисъл някой от изготвящите профили на ФБР да ми каже това, което вече знам. Просто изпълних гражданския си дълг и изпратих формуляра на VICAP.

VICAP беше базата данни на ФБР за свързаните с насилие престъпления. Попълването на въпросната база данни изискваше сътрудничеството на често измъчените полицаи, които, при вида на дългия въпросник на VICAP, понякога не си правеха труда да го попълват.

— Кога изпрати доклада?

— Веднага след аутопсията на д-р Йегър.

— И тогава се появи Дийн. Ден по-късно.

— Това ли мислиш, че е? — попита Корсак. — Че това го е привлякло?

— Може би твоят доклад е задействал алармата.

— И кое ще им е привлякло вниманието?

— Не знам. — Джейн погледна към входната врата, през която беше изчезнал Дийн. — И е от ясно по-ясно, че той няма да ни каже.