Чиракът

20

Ризоли затвори папката, в която бяха поставени страниците, изпратени по факса от щатската полиция на Мейн, и се загледа през прозореца към пробягващите край пътя дървета. Винаги й бе ставало лошо от четенето в кола, а подробностите около изчезването на Марла Джийн Уейт само подсилиха дискомфорта й. Обядът, който бяха изяли пътьом, също не й беше от помощ. Фрост изгаряше от желание да опита рулцата от омар в някое от крайпътните заведения и, макар тогава храната да й се бе сторила вкусна, сега майонезата бушуваше в стомаха й. Загледа се в пътя право напред, очаквайки неразположението да отмине. Слава богу, Фрост беше спокоен и разсъдлив шофьор, който не правеше излишни неочаквани движения и чийто крак натискаше равномерно педала на газта. Винаги беше ценила предвидимостта му в това отношение, но никога така силно, както сега, когато тя самата се чувстваше неразположена.

Щом се почувства по-добре, започна да забелязва природните красоти, които се разкриваха през прозореца. Никога досега не беше навлизала толкова навътре в Мейн. Най-далече на север беше стигала като десетгодишно момиче, когато семейството й бе отишло през лятото в Оулд Орчърд Бийч. Помнеше дъсчената пътека по плажа и сенчестите алеи, синия захарен памук и варената царевица. И как бе влизала в морето, и колко студена бе водата, която я пронизваше чак до костите като ледени висулки. Но въпреки това бе продължила да гази напред, точно защото майка й я беше предупредила да не го прави.

— Прекалено е студено за теб, Джейни — беше извикала Анджела. — Стой на хубавия топъл пясък.

И тогава братята на Джейн се бяха провикнали в един глас:

— Да бе, Джейни, не влизай; ще ти замръзнат грозните пилешки крака!

Затова тя, разбира се, се беше приближила с мрачно лице до брега, където морето ближеше пясъка и се пенеше, и бе стъпила във водата, която я бе накарала да ахне. Но след всичкото това време не си спомняше студеното ухапване на водата, а пламенните погледи на братята си, които я дразнеха, предизвикваха я да влезе дори още по-дълбоко въпреки студа, от който ти секваше дъхът. И тя бе продължила да влиза все по-дълбоко, водата бе стигнала до бедрата й, до кръста й, до раменете, докато тя се бе движила без колебание, без да направи дори кратка пауза, за да събере сили. Беше го направила, защото онова, от което се страхуваше най-много, не беше болката, а унижението.

Сега Оулд Орчърд Бийч бе останал стотина мили зад тях и гледката, която бе зърнала от колата, нямаше нищо общо с Мейн от детството й. Толкова далече от брега нямаше дървени пътеки и сенчести алеи. Вместо тях видя дървета и зелени поля и от време на време — някое село, неизменно издигнато край извисяваща се бяла църковна камбанария.

— С Алис минаваме по този път всеки юли — обади се Фрост.

— Аз никога не съм идвала дотук.

— Никога?

Той я погледна с изненада, която я изпълни с досада. Поглед, който казваше: „Къде си била тогава?“.

— Никога не съм видяла причина да го направя.

— Родителите на Алис имат бивак на Литъл Диър Айлс. Отсядаме там.

— Странно. Алис никога не ми се е струвала от типа хора, които обичат да летуват по лагерни биваци.

— О, те просто го наричат „бивак“. Всъщност е най-обикновена къща. С истински бани и гореща вода. — Фрост се засмя. — Алис ще получи криза, ако трябва да пишка в гората.

— Само животните би трябвало да пишкат в горите.

— Аз харесвам гората. Бих живял там, ако можех.

— И да пропуснеш цялото вълнение на големия град?

Фрост поклати глава.

— Ще ти кажа какво не би ми липсвало. Лошите неща. Нещата, които те карат да се питаш какво става с този народ.

— Мислиш, че тук е по-добре?

Той замълча, вперил поглед напред в пътя, докато край прозорците се точеше безкраен гоблен от дървета.

— Не — отвърна най-сетне той. — След като сме тук именно заради това.

Джейн погледна към дърветата и си помисли: „Извършителят също е изминал този път. Властващия, в търсене на плячка. Нищо чудно да е карал по същия този път, дори да е гледал към същите тези дървета или да е спрял да хапне в онова заведение край магистралата, където ядохме омари. Не всички хищници ловуват из големите градове. Някои се движат по второстепенни пътища или бродят из малки градчета, земята на доверчивите съседи и незаключените врати. Може би е дошъл тук по време на отпуската си и просто е зърнал възможност, която не е могъл да отмине? Хищниците също ходят на почивка. Шофират сред природата и се наслаждават на мириса на морето, като всички други. В това отношение са като останалите хора“.

Навън, между дърветата, започнаха да се мяркат късчета от морето и гранитни носове; тази гледка със сигурност щеше да й достави много по-голямо удоволствие, ако не знаеше, че извършителят също бе идвал тук.

Фрост намали и източи врат напред, оглеждайки пътя.

— Пропуснахме ли завоя?

— Кой завой?

— На „Кранбери ридж роуд“ трябваше да завием надясно.

— Не го видях.

— Движим се прекалено дълго. Вече трябваше да сме го стигнали.

— Вече закъсняваме.

— Знам. Знам.

— По-добре да пратим съобщение по пейджъра до Горман. Да му кажем, че глупавите знаци за града са погълнати от гората. — Джейн отвори мобилния си телефон и се намръщи, като чу слабия сигнал. — Мислиш ли, че пейджърът му ще работи на такова разстояние?

— Чакай — каза Фрост. — Мисля, че ни провървя.

Отпред, встрани от пътя, бе паркиран автомобил с номер на щатската полиция на Мейн. Фрост спря край него и Ризоли свали стъклото на прозореца с намерението да се обърне към шофьора. Но преди да успее да се представи, той извика:

— Вие ли сте хората от бостънската полиция?

— Как позна? — попита тя.

— Масачузетски номера. Предположих, че ще се загубите. Аз съм детектив Горман.

— Ризоли и Фрост. Тъкмо мислехме да ти пратим съобщение по пейджъра, за да ни насочиш накъде да караме.

— Мобилните телефони не вършат работа тук, в долния край на хълма. Мъртва зона. Защо не ме последвате нагоре към планината?

И включи двигателя на колата си. Ако Горман не ги водеше, наистина щяха да пропуснат „Кранбери ридж“. Това бе третостепенен път, изсечен в гората, отбелязан само с един знак, закрепен за стълб „ПРОТИВОПОЖАРЕН ПЪТ 24“. Колата подскачаше по дълбоките коловози под гъстия тунел от дървета, който криеше гледката, докато се изкачваха нагоре по криволичещия път. После гората отстъпи място на слънчевата светлина и пред тях се ширнаха терасовидни градини и зелена поляна, стигаща до кацнала на върха на хълма къща. Гледката толкова изненада Фрост, че го накара да намали рязко скоростта, докато и двамата се взираха.

— Човек никога не би предположил — рече той. — Като гледа онзи неугледен третостепенен път, човек очаква да го заведе до някоя барака или каравана. Но не и до нещо подобно.

— Може би това е смисълът на неугледния път.

— Да държи надалече паплачта.

— Да. Само че не е свършил работа, нали?

Когато спряха до колата на Горман, той вече стоеше на алеята и ги чакаше, за да се ръкува с тях. Подобно на Фрост беше с костюм, но неговият не му беше по мярка, сякаш беше отслабнал доста, откакто го беше купил. Лицето му също пазеше сянката на стара болест, кожата беше жълтеникава и увиснала.

Подаде на Ризоли папка и видеокасета.

— Запис от мястото на престъплението — обясни той. — В момента копираме останалата информация за вас. Част от файловете са в багажника ми — може да ги вземете, като си тръгвате.

— Д-р Айлс ще ви изпрати окончателния доклад за останките — каза Джейн.

— Причина за смъртта?

Тя поклати глава.

— Останал е само скелетът. Не може да бъде определена.

Горман въздъхна и погледна към къщата.

— Е, поне сега знаем къде е Марла Джийн. Ето това ме побърква. — Направи неопределен жест към къщата. — Там вътре няма кой знае какво за виждане. Почистено е. Но вие попитахте.

— Кой живее сега там? — поинтересува се Фрост.

— От убийството насам никой.

— Толкова хубава къща, да стои така празна.

— Дори да я предложат на пазара, ще бъде трудно да я продадат.

Изкачиха стъпалата към площадката пред входа, където се бяха събрали издухани от вятъра листа. От стрехите висяха сандъчета с изсъхнало мушкато. Изглежда никой не беше мел или поливал от седмици и къщата вече бе обвита в паяжината на изоставеността.

— Не съм идвал тук от юли — продължи Горман, като извади връзка ключове и започна да търси необходимия ключ. — Върнах се на работа едва миналата седмица и все още не съм успял да набера скорост. Да го знаете от мен, хепатитът е ужасно нещо, изкарва ти въздуха. При това моят бе лекият — тип А. Поне няма да ме убие… — Погледна към посетителите си. — Един съвет от мен: не яжте омари, раци, миди или скариди в Мексико.

Най-после намери подходящия ключ и отключи вратата. Щом влезе, Ризоли усети миризмата на боя и лак за под, миризмите на почистена из основи къща. „И след това изоставена“ — помисли си тя, местейки поглед по призрачните форми на покритите с чаршафи мебели в дневната. Подът от бял дъб блестеше, сякаш беше от полирано стъкло. Слънчевата светлина струеше през високите от пода до тавана прозорци. Тук, на върха на хълма, се бяха измъкнали от клаустрофобичната хватка на гората и гледката се простираше надолу чак до Блу Хил Бей. Самолет описваше бяла линия по синьото небе, а под него лодка оставяше диря по водната повърхност. Джейн постоя малко до прозореца, попиваща същата гледка, на която вероятно се беше наслаждавала Марла Джийн Уейт.

— Разкажи ни за тези хора — помоли тя.

— Прочетохте ли информацията, която ви изпратих по факса?

— Да. Но не получих представа що за хора са били. Какво ги е мотивирало в живота.

— Узнаваме ли това някога?

Ризоли се обърна към него и остана поразена от леко жълтеникавия цвят на очите му. Следобедната светлина явно подчертаваше болнавия му цвят.

— Да започнем с Кенет. Парите идват от него, нали?

Горман кимна.

— Бил е негодник.

— Не прочетох такова нещо в доклада.

— Някои неща просто не могат да бъдат казани в докладите. Но това е единодушното мнение на жителите на градчето. Знаете ли, по тези места имаме доста попечители на обществени фондове като Кени. Блу Хил се е превърнал в убежище на бежанци от Бостън като Кени Уейт, които играят играта „Знаеш ли кой съм аз?“. Да, всички са знаели кой е. Бил е паралия.

— Откъде е имал парите?

— От баба си и дядо си. Корабостроителна индустрия, струва ми се. Кени със сигурност не ги е спечелил. Но му харесвало да ги харчи. Има хубава яхта „Хинкли“ долу в пристанището. И непрекъснато кръстосвал оттук до Бостън и обратно с червеното си „Ферари“. Докато не му взели шофьорската книжка и не му конфискували автомобила. Черните му точки са доста — изпухтя Горман. — Мисля, че личността на Кенет Уейт Трети може да бъде сумирана със следното: „Много пари, малко мозък“.

— Какво прахосничество — обади се Фрост.

— Имаш ли деца? — попита го Горман.

Фрост поклати глава.

— Още не.

— Ако искаш да отгледаш ненужни за нищо деца, от теб не се иска нищо друго, освен да им оставиш пари.

— А Марла Джийн? — попита Джейн. Помнеше много добре останките на Дамата с рахита върху масата за аутопсия. Изкривените тибии и деформираната гръдна кост — доказателства за бедно детство. — Тя не е започнала живота си с пари. Нали?

Горман поклати глава.

— Израснала във въгледобивно миньорско градче в Западна Вирджиния. Дошла тук да работи през лятото като сервитьорка. Така се запознала с Кени. Мисля, че се оженил за нея, защото била единствената, която се примирявала с глупостите му. Но бракът им не изглежда да е бил щастлив. Особено след злополуката.

— Злополука ли?

— Преди няколко години. Кени шофирал пиян, както обикновено. Блъснал се в едно дърво. Отървал се без нито една драскотина. И това ако не е късмет? Но Марла се озовала в болницата за три месеца.

— Тогава трябва да си е счупила бедрената кост.

— Какво?

— В бедрената й кост имаше хирургически пирон. И два съединени прешлена.

Горман кимна.

— Чух, че накуцвала. И много жалко, защото била симпатична на вид жена.

„А грозните жени нямат нищо против да куцат“ — помисли си Ризоли, но се сдържа да го изрече. Приближи се до стената с вградени полици и се загледа в снимката на двойка по бански костюми. Стояха на морски бряг и тюркоазносинята вода миеше глезените им. Жената беше като елф, почти дете. Тъмнокафявата коса падаше до раменете й. „Това сега бе коса на труп“ — нямаше как да не си помисли Джейн. Мъжът беше рус, талията му започваше да се закръгля, мускулите — да се превръщат в плът. Лицето му можеше да бъде привлекателно, ако ефектът не се проваляше от леко презрителното му изражение.

— Бракът бил нещастен? — попита тя.

— Така ми каза икономката. След злополуката Марла Джийн нямала особено желание да пътува. Кени не успявал да я замъкне по-далече от Бостън. Но той имал навика всеки януари да ходи в Сейнт Барт, така че я оставял тук.

— Сама?

Горман кимна.

— Голям симпатяга, нали? Икономката пазарувала вместо нея. Чистела. Ходела по други задачи, тъй като Марла Джийн не обичала да шофира. Мястото е доста самотно, но според икономката Марла изглеждала по-щастлива, когато Кени го нямало. — Горман направи пауза. — Трябва да призная, че след като намерихме Кени, ми мина през ума вероятността…

— Да го е направила Марла Джийн — довърши вместо него Ризоли.

— Това винаги е първото предположение. — Той извади от джоба на сакото носна кърпа и избърса с нея лицето си. — Струва ли ви се горещо тук?

— Топло е.

— Напоследък не издържам на горещина. Все още не съм във форма. Ето какво получих, задето ядох миди в Мексико.

Обиколиха бавно дневната, минаха покрай призрачните форми на наметнатите с чаршафи мебели, покрай масивна каменна камина с безупречно подредени дърва за горене. Гориво за поддържане на огъня в студените мейнски нощи. Горман ги отведе в частта на стаята, където имаше само гол под и бяла, неукрасена стена. Ризоли се загледа в прясно нанесената боя и косъмчетата на тила й настръхнаха. Сведе поглед към пода и видя, че на това място той беше по-светъл, прясно изциклен и лакиран. Кръвта обаче не може да се заличи толкова лесно и ако бяха затъмнили дневната и напръскали с луминол, подът пак щеше да „заплаче“ с кръв, чиито химически следи навлизаха толкова дълбоко в пукнатините на дървото, че не можеха никога да бъдат изцяло заличени.

— Кени бе сложен да седи тук — обясни Горман, като посочи прясно боядисаната стена. — С изпънати напред крака, с ръце зад гърба. Със завързани със скоч лента китки и глезени. Единствен разрез на врата. Нож тип „Рамбо“.

— Нямаше ли други рани? — попита Джейн.

— Само на врата. Като екзекуция.

— Следи от електрошоков пистолет?

Горман направи пауза.

— Знаеш ли, беше престоял тук два дни, когато го открила икономката. Два горещи дни. Кожата вече не изглеждаше добре. Да не говорим за миризмата. Като нищо може да пропуснеш следите от електрошоковия пистолет.

— Изследвали ли сте пода при алтернативен източник на светлина?

— Тук всичко беше в кръв. Не знам какво бихме видели при алтернативно осветление. Всичко е в записа на местопрестъплението. — Огледа се, докато откри телевизора и видеото. — Защо не хвърлим един поглед на записа? Той би трябвало да отговори на повечето ви въпроси.

Младата жена се приближи до телевизора, включи апарата и пъхна видеокасетата във видеото. От телевизионния екран гръмна реклама на „Хоум шопинг нетуърк“, описваща достойнствата на медальон от цирконий, предлаган на невероятната цена от 99,95$, който сияеше на лебедовата шия на някакъв модел.

— Тези неща ме влудяват — възкликна Джейн, като бърникаше едновременно и двете дистанционни устройства. — Така и не се научих как да програмирам моя.

Погледна към Фрост.

— Хей, не питай мен.

Горман въздъхна и взе дистанционното. Украсеният с цирконий модел изчезна, заместен от гледката на алеята към дома на семейство Уейт. Съскащият в микрофона вятър изопачаваше гласа на оператора, докато съобщаваше името си. Детектив Парди, часа, датата и мястото. Беше пет сутринта на втори юни, ветровит ден, дърветата се люлееха заплашително. Парди обърна камерата към къщата и заизкачва стъпалата, картината подскачаше на телевизионния екран. Ризоли видя сандъчетата с цъфнало мушкато, същото мушкато, което сега бе мъртво поради липсата на грижи. Някакъв глас извика Парди и екранът потъмня за няколко секунди.

— Входната врата беше намерена отключена — уточни Горман. — Икономката обясни, че това не било нещо необичайно. Хората по тези места често оставят вратите си отключени. Предположила, че някой от собствениците си е вкъщи, тъй като Марла почти никога не ходела никъде. Първо почукала, но не получила отговор.

На екрана внезапно се появи нова картина; камерата снимаше отворената врата и през нея — право към дневната. Това трябва да бе видяла икономката, отваряйки вратата. И мигновено била залята от вонята и ужаса.

— Направила може би една крачка навътре в къщата — поясни Горман. — Видяла Кени, опрян гърбом в далечната стена. И всичката тази кръв. Не си спомня да е видяла почти нищо друго. Единственото й желание било да се махне по-бързо оттук. Скочила в колата си и натиснала педала на газта толкова силно, че гумите издълбали следи в чакъла.

Камерата се движеше из дневната, спирайки пред мебелите, приближавайки към главното събитие: Кенет Уейт III, само по боксерки, с увиснала върху гърдите глава. Ранният стадий на разлагането обясняваше подуването на лицето му. Пълният с газове корем бе издут като балон, а лицето бе така подпухнало, че бе загубил всякакъв човешки облик. Но Джейн не се беше фокусирала върху лицето, а върху невероятно деликатния предмет, поставен върху бедрата му.

— Не знаехме какво да мислим за това — обади се Горман. — Реших, че е някакъв символ. Така го и класифицирах. Начин за подигравка с жертвата. „Виж ме, целият овързан, с тази глупава чаша за чай в скута“. Точно това, което една съпруга би направила с мъжа си, за да покаже колко го презира. — Въздъхна. — Но това бе, докато мислех, че станалото може да е дело на Марла Джийн.

Камерата се завъртя от трупа и сега започна да се движи из коридора. По стъпките на убиеца, към спалнята, където бяха спели Кенет и Марла Джийн. Картината се поклащаше като смущаващата стомаха гледка през прозореца на люлеещ се кораб. Камерата спираше пред всяка врата, за да покаже какво има зад нея. Първо видяха банята, после — стаята за гости. Когато продължи нататък по коридора, Ризоли усети, че пулсът й се ускорява. Без да си даде сметка, се бе доближила още няколко крачки към телевизора, сякаш тя, а не Парди, ходеше по дългия коридор.

Внезапно на екрана се появи спалнята. Прозорци със зелени пердета. Скрин и гардероб, боядисани в бяло, и врата към стенен гардероб. Голямо легло с четири колони, по една на всеки ъгъл, с издърпани в единия край завивки.

— Били са изненадани, докато са спели — продължи Горман. — Стомахът на Кени беше почти напълно изпразнен от храна. Бил е убит поне осем часа, след като се е хранил.

Джейн се приближи дори още повече към телевизора, поглъщайки всеки детайл от картината. Парди тръгна отново по коридора.

— Върни — обърна се тя към Горман.

— Защо?

— Просто върни. До момента на влизането в спалнята.

Горман й подаде дистанционното.

— Твое е.

Тя върна лентата назад. Парди се движеше отново по коридора, приближавайки спалнята. Камерата отново се насочи първо надясно, обхождайки бавно скрина, гардероба, вратите на стенния гардероб, после се фокусира върху леглото. Сега Фрост бе застанал непосредствено зад Ризоли, търсейки същото като нея.

Тя натисна пауза.

— Не е тук.

— Какво? — попита Горман.

— Сгънатата нощница. — Джейн се обърна към него. — Не намерихте ли такава?

— Не знаех, че би трябвало да намирам подобно нещо.

— Това е част от почерка на Властващия. Той сгъва нощницата на жената. Оставя я на видно място в спалнята като символ, че контролира положението.

— Ако е същият, тогава не го е направил тук.

— Но останалото е в неговия стил. Скоч лентата, чашата в скута. Позицията на жертвата от мъжки пол.

— Това, което виждате, е всичко, което сме намерили.

— Сигурен ли си, че нищо не е било изнесено преди заснемането на филма?

Въпросът не беше тактичен и събеседникът й настръхна.

— Да, предполагам, винаги е възможно първият полицай, влязъл тук, да е решил да поразмести едно-друго, просто за да направи нещата по-интересни за нас.

Фрост, вечният дипломат, се намеси, за да заглади недоразумението, което Ризоли създаваше толкова често.

— Не може да се каже, че този извършител върши всичко по списък. Явно този път е променил нещичко.

— Ако е същият — допълни Горман.

Младата жена се обърна с гръб към телевизора и огледа още веднъж стената, където Кени бе умрял и бавно се бе издул от горещината. Мислеше си за семейство Йегър и за семейство Гент, за скоч лентата и спящите жертви, за множеството нишки на мрежата от детайли, които свързваха толкова здраво тези случаи.

Но тук, в тази къща, Властващия бе пропуснал една стъпка. Не беше сгънал нощницата. Защото двамата с Хойт все още не са били екип.

Спомни си следобеда в дома на семейство Йегър, как бе вперила поглед в нощницата на Гейл Йегър, изпълвайки се със смразилото я до мозъка на костите усещане за нещо познато.

Едва от семейство Йегър започва съдружието между Хирургът и Властващия. Това беше денят, в който ме привлякоха към своята игра — с една сгъната нощница. Дори от затвора Уорън Хойт успя да ми изпрати своето послание.

Погледна към Горман, който бе седнал на един от покритите с чаршаф столове, и отново бършеше потта от лицето си. Тази среща вече го беше изтощила и той се топеше пред очите им.

— Не идентифицирахте ли някакви заподозрени? — попита Ризоли.

— Не успяхме да посочим никого с пръст. И това след четири-петстотин интервюта.

— И не сте разбрали дали семейство Уейт не са се познавали с Йегър или Гент?

— Тези имена изобщо не са се появявали при разследването. Вижте, ще получите копия от цялата ни информация след един-два дни. Така ще имате възможност да проверите всичко, с което разполагаме. — Горман сгъна носната си кърпа и я върна в джоба на сакото. — Бихте могли да направите справка и с ФБР — додаде той. — Да видите дали те имат да добавят нещо.

Джейн направи пауза.

— ФБР ли?

— Тогава им изпратихме VICAP доклад. Дойде техен агент. Посвети няколко седмици на нашето разследване, после се върна във Вашингтон. Оттогава не сме се чували с него.

Ризоли и Фрост се спогледаха. Тя видя собственото си учудване, отразено в неговите очи.

Горман се изправи бавно от стола и извади ключовете — намек, че би желал да сложи край на тази среща. Едва когато тръгна към вратата, Джейн най-сетне възвърна гласа си, за да зададе явния въпрос. Макар да не искаше да чуе отговора.

— Агентът на ФБР, който е бил тук? — каза тя. — Помниш ли името му?

Горман спря до вратата, дрехите висяха на костеливите му рамене.

— Да. Казваше се Гейбриъл Дийн.