Чиракът

2

Ризоли се прибра вкъщи с пицата, която купи от близката пицария, и измъкна една остаряла маруля от дъното на кутията за зеленчуци в хладилника си. Отдели увехналите листа, докато стигна до сърцевината, която що-годе ставаше за ядене. Стана бледа и неапетитна салата, която изяде единствено от чувство за дълг, а не за удоволствие. Нямаше време за удоволствия; ядеше единствено, за да си осигури гориво за предстоящата нощ, нощ, която определено не очакваше с радост.

След като изяде няколко хапки, отмести чинията и се взря в ярките доматени петна по нея. „Кошмарите те обземат пак — помисли си тя. — Мислеше се за имунизирана, за достатъчно силна, за достатъчно безстрастна, за да живееш с тях. При това знаеш как да си играеш ролята, как да се преструваш, за да заблудиш всички. Но тези лица остават с теб. Очите на мъртвите.“

Беше ли Гейл Йегър сред тях?

Сведе поглед към дланите си, към еднаквите белези върху двете длани, като заздравели рани от разпятие. Винаги, когато времето застудеше и станете влажно, дланите я боляха — отмъстително напомняне за онова, което й беше причинил Уорън Хойт преди една година, в деня, в който проби плътта й със своите остриета. В деня, който си бе помислила, че ще бъде последният в земния й път. Старите рани я заболяха, но този път не можеше да обвинява за това времето. Не, сега причината беше онова, което беше видяла днес в Нютън. Сгънатата нощница. Ветрилообразната шарка на стената, изрисувана с кръв. Беше влязла в стая, чийто въздух беше натежал от ужас и беше усетила спотайващото се присъствие на Уорън Хойт.

Това беше невъзможно, разбира се. Хойт беше в затвора, точно където му беше мястото. Въпреки всичко тя седеше тук, смразена от спомена за онази къща в Нютън, защото ужасът й се бе сторил толкова познат.

Изкушаваше се да се обади на Томас Мур, с когото бе работила по случая Хойт. Той познаваше подробностите също така добре, като нея, и разбираше колко устойчив беше страхът, който Хойт бе изплел като мрежа около всички тях. Но след като Мур се бе оженил, животът го беше отдалечил от Ризоли. Именно новооткритото от него щастие ги отчуждаваше. Щастливите хора са си самодостатъчни; те дишат различен въздух и са подвластни на други закони на гравитацията. Дори Мур да не си даваше сметка за промяната между тях, Джейн я усещаше и скърбеше за загубата, макар да се срамуваше, че му завижда, задето е щастлив. Срамуваше се и от ревността си към жената, покорила сърцето на Мур. Преди няколко дена беше получила пощенската му картичка от Лондон, където двамата с Катрин бяха отишли да прекарат отпуската си. Беше кратък поздрав, надраскан набързо на гърба на картичка-сувенир от музея на Скотланд Ярд, само няколко думи, известяващи, че престоят им е приятен и всичко в техния свят е наред. Сега, като се замисли за написаното, преливащо от жизнерадост и оптимизъм, Ризоли разбра, че не би могла да го смущава със случая; не можеше да върне призрака на Уорън Хойт обратно в живота им.

Стоя известно време, заслушана в звуците от движещите се по улицата долу коли, които сякаш подчертаваха още повече тишината в апартамента й. Младата жена огледа пестеливо мебелираната дневна, голите стени, по които все още не беше окачила нито една снимка. Единствената украса, ако изобщо можеше да бъде наречена така, беше картата на града, закрепена на стената над масата за хранене. Преди една година картата беше набучена с цветни кабарчета, отбелязващи убийствата на Хирургът. Джейн беше толкова изгладняла за признание, жадуваше колегите й да забележат, че е равна на тях, че бе живяла и дишала с всеки миг от преследването. Дори у дома се беше хранила пред мрачната гледка на следите на убиеца.

Сега кабарчетата за Хирургът бяха махнати, но картата стоеше, очаквайки други кабарчета, обозначаващи движенията на поредния убиец. Ризоли се запита какво говореше това за нея, какви тълкувания, изпълнени със съжаление към нея, би си направил влезлият в апартамента й — дори след като живееше в него вече от две години, единствената украса по стените й беше тази карта на Бостън. „Това, с което живея“ — помисли си тя.

Моят свят.

Светлините в жилището на семейство Йегър бяха изгасени, когато в девет вечерта Ризоли паркира в алеята, водеща към гаража. Беше първа и тъй като нямаше достъп до къщата, остана да седи в колата си с отворени прозорци, за да влиза свеж въздух, докато очаква пристигането на другите. Сградата се намираше в тиха сляпа улица и двете съседни къщи бяха тъмни. Тази вечер това щеше да работи в тяхна полза, тъй като колкото по-малко светлина имаше наоколо, толкова по-добре беше за разследването, за което бяха дошли. Но в този момент, докато седеше сама и наблюдаваше тази къща на ужаса, копнееше за ярки светлини и човешка компания. Прозорците на дома на семейство Йегър зееха насреща й като стъклените очи на труп. Сенките наоколо приемаха хиляди форми, но нито една от тях — доброжелателна. Джейн извади оръжието си, свали предпазителя и го остави в скута си. Едва тогава се почувства по-спокойна.

В ретровизьора й се отразиха светлини от фарове. Обърна се и изпита огромно облекчение, като видя спиращия зад колата й полицейски ван. Пъхна оръжието обратно в дамската си чанта.

Млад мъж с широки рамене излезе от вана и тръгна към автомобила й. Щом се наведе, за да надникне през прозореца, младата жена видя отблясъка на златната му обица.

— Здравей, Ризоли — приветства я той.

— Здравей, Мик. Благодаря, че дойде.

— Приятен квартал.

— Чакай да видиш къщата.

Нови фарове премигнаха в сляпата улица. Беше Корсак.

— Цялата банда е тук — рече тя. — Да се залавяме за работа.

Корсак и Мик не се познаваха. Докато ги представяше на светлината от лампата върху вана, Джейн забеляза вперения в обицата на техника поглед на Корсак и колебанието му дали да поеме протегнатата му ръка. Почти виждаше въртящите се в главата на Корсак колелца. Обица. Културист. Трябва да е гей.

Мик започна да разтоварва оборудването си.

— Донесох новия „Мини краймскоуп 400“ — обяви той. — Четиристотинватова дъгова лампа. Триста пъти по-силна от старата триста и петдесет ватова „Дженеръл електрик“. Най-силният източник на светлина, с който някога сме работили. Това нещо е по-ярко дори от петстотинватовия „Ксенон“. — Погледна към Корсак. — Имаш ли нещо против да вкараш апаратурата?

Преди детективът да успее да отговори, Мик пъхна някаква алуминиева кутия в ръцете му, после се обърна отново към вана, за да продължи с ваденето на оборудването. Корсак постоя две-три секунди така, с кутията с камерата в ръце, с изписано на лицето недоверие. После тръгна към къщата.

Когато Ризоли и Мик стигнаха до главния вход, натоварени с различни кутии, в които се намираха краймскоупът, захранващите кабели и предпазните очила, Корсак бе включил осветлението в къщата и вратата беше широко отворена. Сложиха си хартиените терлички и влязоха вътре.

Както бе направила Джейн същия ден, Мик спря в антрето и впери изпълнения си със страхопочитание поглед в извисилото се пред него стълбище.

— Горе има витраж — каза младата жена. — Би трябвало да го видиш с блестящото от другата му страна слънце.

От дневната долетя гласът на раздразнения Корсак.

— По работа ли сме дошли, или за друго?

Погледът, който насочи към нея Мик, говореше „какво говедо“, и тя сви рамене. Тръгнаха нататък по коридора.

— Това е стаята — обяви Корсак. Беше с друга риза, не тази, с която го беше видяла днес следобед, но и по нея вече имаше петна от пот. Стоеше с издадена напред челюст, разкрачен, като ядосан капитан Блай на палубата на кораба си. — Фокусираме се тук, в тази част на пода.

Кръвта не беше загубила нищо от емоционалното си въздействие. Докато Мик разполагаше апаратурата си, включваше я в електрическата мрежа, нагласяше камерата и триножника, Ризоли усети, че стената привлича погледа й като магнит. Никакво изстъргване нямаше да заличи напълно това безмълвно свидетелство за насилие. Биохимичните следи щяха да останат завинаги като призрачен отпечатък.

Но тази вечер нямаше да търсят кръв. Щяха да търсят нещо много по-трудно за виждане, което поради това се нуждаеше от алтернативен източник на светлина, при това — достатъчно интензивен, за да разкрие невидимото за окото.

Ризоли знаеше, че светлината е електромагнитна енергия, която се движи във вид на вълни. Видимата светлина, т.е. тази, която човешкото око може да долови, имаше дължина на вълната между 400 и 700 нанометра. Светлината с по-къса дължина на вълната, в ултравиолетовия спектър, не беше видима. Но когато осветява различни естествени и направени от човека вещества, понякога UV светлината възбужда електрони в тези вещества и те отделят видима светлина при процеса, наречен „флуоресциране“. UV светлината може да разкрие телесни течности, частици от кост, косми и влакна. Затова Джейн беше помолила да направят оглед с мини краймскоупа. Под неговата UV лампа можеха да станат видими много доказателства.

— Почти сме готови — обади се Мик. — Сега трябва да направим помещението колкото може по-тъмно. — Погледна към Корсак. — Може ли да започнем с изключването на тези лампи, детектив Корсак?

— Чакай. Ами очилата? — попита Корсак. — Тази светлина ще ми скапе очите, нали?

— На дължината на вълната, която ще използвам, няма да бъде толкова вредна.

— Въпреки това бих искал чифт очила.

— Ей в онази кутия са. Там има очила за всички.

— Аз се заемам с осветлението в коридора — обяви Джейн.

Излезе от дневната и натисна един подир друг ключовете за осветлението. Когато се върна, двамата мъже все така стояха възможно най-далече един от друг, сякаш се страхуваха да не си предадат някаква заразна болест.

— И така, на кои места се съсредоточаваме? — попита Мик.

— Да започнем от мястото, където беше намерена жертвата — отвърна Ризоли. — Оттам се движи навън. Цялата стая.

Мик се огледа.

— Тук имаме бежов участък — килим. Вероятно ще флуоресцира. И белият диван ще светне под въздействието на UV светлината. Искам само да ви предупредя, че ще бъде трудно да различим нещо при такъв фон. — Погледна към Корсак; той вече си беше сложил очилата и сега приличаше на неудачник на средна възраст, който се опитва да се направи на баровец с тези големи тъмни очила.

— Изгаси тези светлини в стаята — каза Мик. — Да видим колко тъмно може да стане тук.

Детективът натисна ключа и дневната потъна в мрак. Бледата звездна светлина влизаше през прозорците без пердета, но нямаше луна, дебелите дървета в задния двор препречваха светлината от съседните къщи.

— Бива — обяви Мик. — Може да се работи. По-добре е от други престъпления, където се е налагало да пълзя под одеяло. Знаете ли, разработват системи, които могат да действат на дневна светлина. Един ден няма да се налага повече да се препъваме в мрака като слепци.

— Какво ще кажете да прекратим обясненията и да започваме? — сопна се Корсак.

— Просто си помислих, че може да ви бъде интересно да научите нещичко за тази технология.

— Някой друг път, а?

— Както кажеш — отговори Мик, без да загуби самообладание.

Джейн сложи очилата, щом бликна синята светлина на краймскоупа. В тъмната стая се появиха флуоресциращи форми, напомнящи призраци, килимът и диванът връщаха обратно отразената светлина, както беше предсказал Мик. Синята светлина се движеше към отсрещната стена, където бяха намерили трупа на д-р Йегър, и по стената засияха ярки участъци.

— Направо е красиво, нали? — обади се Мик.

— Какво е това? — попита детективът.

— Косми, залепнали за кръвта.

— О, да. Наистина е красиво.

— Насочи го към пода — каза Ризоли. — Трябва да е там.

Мик насочи UV лещите надолу и в краката им заблестя цял нов свят от влакна и косми. Миниатюрен доказателствен материал, убягнал при щателното събиране на всяка дреболия от занимаващия се с това отдел.

— Колкото по-интензивен е източникът на светлина, толкова по-интензивно е флуоресцирането — поясни Мик, докато сканираше пода. — Ето защо е толкова велико това съоръжение. С неговите четиристотин вата то е достатъчно ярко, за да улови всичко. ФБР купи седемдесет и едно от тези сладурчета. Толкова са компактни — можеш да ги пренесеш в самолет като ръчен багаж.

— Абе ти какъв си — техноманиак? — възкликна Корсак.

— Обичам хубавите джунджурии. По професия съм инженер.

— Така ли?

— Защо си толкова изненадан?

— Не мислех, че хора като теб се занимават с такива неща.

— Хора като мен ли?

— Имам предвид обицата и всичко останало. Сещаш се.

Ризоли въздъхна.

— Изненада, а?

— Какво? — попита Корсак. — Не ги омаловажавам или нещо от този род. Просто съм забелязал, че почти никой от тях не става инженер. По-скоро си падат по театъра, изкуството и други от този род. Искам да кажа, това е хубаво. Имаме нужда от хора на изкуството.

— Аз учих в Масачузетския технологичен институт — поясни Мик, който отказваше да се обиди. Междувременно не спираше да сканира пода. — Електроинженерство.

— Хей, електротехниците изкарват добри пари.

— Хм, тази кариера не е съвсем същата.

Движеха се в непрекъснато разширяващ се кръг, UV светлината продължаваше да разграничава ту някой косъм, ту влакно или други неподдаващи се на идентифициране частици. Внезапно се озоваха в изненадващо ярко поле.

— Килимът — заяви Мик. — От каквото и да са тези влакна, определено флуоресцират като побъркани. Няма да успеем да видим кой знае какво на този фон.

— Сканирай го въпреки всичко — настоя Ризоли.

— На пътя ми има една масичка за кафе. Може ли да я преместите?

Джейн се присегна към това, което й се струваше само геометрична сянка на флуоресциращ бял фон.

— Корсак, хвани я за другия край — каза тя.

След като преместиха масичката за кафе, килимът се превърна в ярко овално петно със синкавобяло сияние.

— Как ще намерим нещо на такъв фон? — обади се Корсак. — Все едно да се опитваме да различим плуващо на повърхността на водата стъкло.

— Стъклото не плува на повърхността — поясни Мик.

— О, добре де. Инженерът си ти. Та коя е галената форма на Мик, между другото? Мики?

— Да се заемаме с дивана — прекъсна го Ризоли.

Мик пренасочи лещите. Материята на дивана също флуоресцираше под UV светлина, но по-меко, като сняг на лунна светлина. Той бавно сканира контурите, после възглавниците, но не улови подозрителни петна, само няколко дълги косъма и частици прах.

— Тези хора са били наистина чисти — заяви той. — Няма петна, няма дори много прах. Обзалагам се, че този диван е съвсем нов.

Детективът изпъшка.

— Трябва да е хубаво да можеш да го направиш. Последният нов диван, който съм купувал, беше като се ожених.

— Добре, там има друга непроверена част от пода. Да отидем натам.

Ризоли усети, че Корсак се блъсна в нея, и усети киселата миризма на потта му. Той дишаше шумно, сякаш имаше проблеми със синусите, а тъмнината като че ли засилваше подсмърчането. Тя понечи да направи крачка встрани и удари силно пищяла си в масичката за кафе.

— По дяволите!

— Хей, внимавай къде вървиш — обади се Корсак.

Джейн сдържа думите, които напираха да изскочат от устата й; положението в тази стая и без това бе достатъчно напрегнато. Наведе се, за да си разтрие крака. От мрака и от рязката смяна на позицията й се зави свят и тя загуби ориентация. Наложи се да клекне, за да не изгуби равновесие. Стоя няколко секунди така клекнала в мрака, с надеждата колегата й да не се спъне в нея, тъй като беше достатъчно тежък, за да я смаже. Чуваше двамата мъже, които се движеха на около два метра от нея.

— Кабелът се заплете — рече Мик.

Светлината на краймскоупа внезапно се насочи към Ризоли, когато той се обърна, за да освободи захранващия кабел.

Лъчът падна върху килима, точно срещу мястото, където бе коленичила Джейн. Тя се взря. На светлия фон на флуоресциращите влакна на килима се открояваше неравно тъмно петно, по-малко от петцентова монета.

— Мик — каза тя.

— Можеш ли да повдигнеш крака на масичката за кафе? Мисля, че кабелът се е оплел около него.

— Мик.

— Какво?

— Донеси тук краймскоупа. Фокусирай се върху килима. Точно там, където съм аз.

Мик се приближи към нея. Корсак направи същото; чуваше приближаването на тежкото му дишане.

— Насочи го към дланта ми — додаде тя. — Пръстът ми е близо до мястото.

Синкавата светлина внезапно заля килима и ръката й се превърна в черен силует на флуоресциращия фон.

— Ето — каза Джейн. — Какво е това?

Мик коленичи до нея.

— Някакво петно. Би трябвало да му направя снимка.

— Но петното е тъмно — обади се Корсак. — Мислех, че търсим нещо, което флуоресцира.

— Когато фонът е силно флуоресциращ, като влакната на този килим, телесните течности може да изглеждат тъмни, защото не флуоресцират толкова ярко. Това петно може да бъде всичко. Лабораторията ще каже какво е.

— И сега какво? Да не би да отрежем парче от този хубав килим, само защото сме открили старо петно от кафе или нещо от този род?

Мик не отговори веднага.

— Може да опитаме един друг номер.

— Какъв?

— Ще променя дължината на вълната на краймскоупа. Ще избера UV светлина с къса дължина на вълната.

— И какво ще постигнем така?

— Ще бъде супер, ако стане.

Мик нагласи новата настройка, после насочи светлината към частта от килима, където бяха открили тъмното петно.

— Гледайте — каза той и изключи захранването на краймскоупа.

В дневната стана тъмно като в рог. Единственото светло нещо беше яркото петно, блестящо в краката им.

— Какво е това, по дяволите? — попита Корсак.

Ризоли имаше чувството, че халюцинира. Взираше се в призрачния образ, който като че ли гореше със зелен огън. Но още докато го гледаше, той започна да избледнява. Секунди по-късно потънаха в пълен мрак.

— Фосфоресциране — поясни Мик. — Фосфоресциране след прекратяване облъчването с UV светлина. Става, когато UV светлината възбуди електрони в някои вещества. На електроните им е нужно мъничко допълнително време, за да се върнат в основното си енергийно състояние. И междувременно изпускат фотони светлина. Именно на това станахме свидетели. Тук имаме петно, което флуоресцира в яркозелено след облъчване с UV светлина с къса дължина на вълната. Това е изключително показателно.

Изправи се и включи осветлението в стаята.

На внезапно облялата го светлина килимът, който бяха съзерцавали като омагьосани, им се стори безкрайно обикновен. Но сега Джейн не беше в състояние да го погледне, без да изпита погнуса, защото знаеше какво се бе случило тук; доказателството за изпитанието на Гейл Йегър все още се пазеше от тези бежови влакна.

— Това е сперма — заяви тя.

— Напълно е възможно — отговори Мик, докато поставяше триножника на камерата и закрепваше филтъра за UV фотография „Кодак“. — След като направя снимка, ще отрежем тази част на килима. Лабораторията ще трябва да потвърди с киселинната фосфатаза и с микроскопски анализ.

Но Джейн не се нуждаеше от потвърждение. Обърна се към опръсканата с кръв стена. Спомни си положението на тялото на д-р Йегър и чашата за чай, която беше паднала от скута му и се беше счупила в дървения под. Разположението на фосфоресциращото зелено петно на килима потвърждаваше онова, от което се бе страхувала. Беше наясно какво се бе случило, толкова сигурна, както ако сцената се бе разиграла пред очите й.

Довлачил си ги от леглото им до тази стая с дървен под. Вързал си китките и глезените на лекаря и си залепил устата му със скоч, за да не може да вика, да не те разсейва. Настанил си го до стената и си го превърнал в безмълвна публика от един човек. Ричард Йегър е бил все още жив и напълно наясно какво си смятал да направиш. Но не можел да се съпротивлява. Не можел да защити съпругата си. А в качеството на предупредителна система, която да те извести за неговите движения, си поставил в скута му чаша за чай с чинийка. Тя е щяла да се разбие в твърдия под, ако той успее да се изправи по някакъв начин на крака. Изживяването на удоволствието ти е пречило да следиш действията на д-р Йегър, а не си искал да бъдеш изненадан.

Затова пък си държал той да гледа.

Младата жена не отделяше очи от мястото, което беше светило в яркозелено. Ако не бяха преместили масичката за кафе, ако не бяха търсили именно такъв доказателствен материал, беше твърде възможно да го пропуснат.

Обладал си я тук на този килим. Пред погледа на съпруга й, който не е можел да направи нищо, за да я спаси, който не е можел да спаси дори себе си. И когато всичко е приключило, когато си се сдобил с желания трофей, една капчица сперма е останала по тези влакна и е изсъхнала, превръщайки се в невидим слой.

Дали убийството на съпруга беше част от удоволствието? Дали извършителят се бе спрял, стиснал ножа, за да се наслади на мига? Или беше просто фактически завършек на предшествалите го събития? Беше ли изпитал нещо, когато бе сграбчил Ричард Йегър за косите и бе натиснал острието в гърлото му?

Осветлението в дневната изгасна, фотоапаратът на Мик щракна два пъти, улавяйки образа на тъмното петно, заобиколено от флуоресциращото сияние на килима.

И когато задачата е била приключена и д-р Йегър е останал на мястото си, с клюмнала глава, а кръвта му се е стичала по стената зад него, ти си изпълнил един ритуал, заимстван от торбата с номера на друг убиец. Сгънал си опръсканата с кръв нощница на мисис Йегър и си я поставил на явно място в спалнята, както правеше Уорън Хойт.

Обаче още не си приключил. Това е едва първо действие. Предстоят още удоволствия, ужасни удоволствия.

Заради това си взел жената.

Лампите в стаята светнаха отново и Джейн усети ярката светлина като пробождане в очите. Беше зашеметена и трепереща, разлюляна от ужас, какъвто не беше изпитвала от месеци. И унизена, защото двамата мъже несъмнено го виждаха по бледото й лице, в потрепващите ръце. Внезапно й стана невъзможно да диша.

Джейн излезе от стаята, от къщата. Спря в предния двор, правейки отчаяни опити да си поеме въздух. Последваха я стъпки, но тя не се обърна да види чии са. Едва когато чу гласа му, разбра, че е Корсак.

— Добре ли си, Ризоли?

— Супер съм.

— Не изглеждаше супер.

— Просто малко ми се зави свят.

— Беше като отзвук от случая „Хойт“, нали? Тази гледка трябва да те е разтърсила.

— Как би могъл да знаеш?

Последва пауза. А после той изпръхтя:

— Да, права си. Откъде ли, дявол да го вземе, мога да знам?

Обърна се и тръгна обратно към къщата.

Младата жена също се обърна и извика:

— Корсак?

— Какво?

Двамата се изгледаха продължително. Нощният въздух не беше неприятен, от тревата се носеше сладък, разхлаждащ аромат. Но страхът тежеше като плътна топка в стомаха й, от него й се гадеше.

— Знам какво чувства тя — промълви тихо Джейн. — Знам през какво преминава.

— Мисис Йегър?

— Трябва да я намерите. Трябва да спрете всеки съмнителен тип.

— Лицето й е по всички новини. Проследяваме всяко телефонно обаждане, проверяваме всяка дума на човек, който мисли, че е видял нещо. — Детективът поклати глава и въздъхна. — Но знаеш ли, съмнявам се, че може да я държи още жива.

— Държи я. Знам, че я държи.

— Откъде си толкова сигурна?

Ризоли обгърна с ръце раменете си, за да обуздае треперенето си, и погледна към къщата.

— Така щеше да направи Уорън Хойт.