Чиракът

5

Кучето беше жълт лабрадор, възбуден почти до истерия от стоящите наблизо полицаи. Той подскачаше и лаеше, опъвайки до скъсване каишката, с която беше завързан за едно дърво. Собственикът му, жилест мъж на средна възраст в спортни шорти, седеше наблизо върху голям камък, отпуснал глава в дланите си, без да се интересува от опитите на кучето да привлече вниманието му.

— Името на собственика е Пол Вандерслут. Живее на улица „Ривър“, само на една миля оттук — каза патрулиращият полицай Грегъри Дауд, който беше отцепил мястото и вече беше описал полукръг с полицейска лента, закрепена за дърветата.

Намираха се на края на общинското игрище за голф, срещу горите на резервата „Стоуни брук“, който граничеше с игрището. Разположен в южния връх на границите на град Бостън, този резерват беше заобиколен от море от предградия. Но 475-те акра на „Стоуни брук“ представляваха неравен пейзаж от залесени хълмове и долини, голи каменисти участъци и блата, скрити сред папур. През зимата скиори изследваха десетте мили трасета в парка; през лятото там намираха възможност за джогинг сред спокойна обстановка.

Както беше направил и мистър Вандерслут, докато кучето му го беше завело до онова, което лежеше между дърветата.

— Казва, че идвал да извежда кучето си тук всеки следобед — поясни полицай Дауд. — Обикновено поемал по пътеката покрай „Ийст баундъри роуд“, през гората, после завивал назад, покрай вътрешния край на игрището за голф. Разстоянието е около четири мили. Но днес кучето се отделило от него. Вървели по пътеката, когато лабрадорът поел на запад, в гората, и не искал да се върне. Вандерслут тръгнал да го гони. Практически се спънал в тялото. — Дауд погледна към мъжа, който продължаваше да седи на камъка. — Обадил се на 911.

— Мобилен телефон ли е използвал?

— Не, госпожо. Отишъл до една телефонна будка в „Томпсън сентър“. Аз пристигнах тук към два и двайсет. Внимавах да не докосна нещо. Но влязох в гората достатъчно близо, за да потвърдя, че става дума за тяло. На около четирийсет и пет метра навътре. Вече усещах миризмата му. А след около още четирийсет и пет метра го видях. Веднага се върнах и отцепих района. Затворих и двата края на пътеката „Баундъри роуд“.

— А кога пристигнаха останалите?

— Детектив Слийпър и детектив Кроу дойдоха към три. Съдебният лекар пристигна към три и трийсет. — Направи пауза. — Нямах представа, че ще дойдете и вие.

— Д-р Айлс ме извика. Предполагам, засега всички сме паркирали на игрището за голф?

— Детектив Слийпър нареди така. Не иска никакви превозни средства да се виждат откъм „Енекинг паркуей“. Това ще ни защити от публичното внимание.

— Появиха ли се представители на медиите?

— Не, госпожо. Внимавах да не съобщавам за случилото се по радиостанцията. Вместо това използвах телефонната кабина на улицата.

— Добре. Може да имаме късмет и те да не се появят изобщо.

— О-ха — възкликна Дауд. — Възможно ли е да пристига първият чакал?

Тъмносин „Маркиз“ прекоси игрището за голф и спря до вана на съдебния лекар. Позната едра фигура излезе отвътре и приглади оскъдната коса по скалпа си.

— Той не е репортер — каза Джейн. — Точно него очаквам.

Корсак закрачи тежко към тях.

— Наистина ли мислиш, че е тя? — попита той.

— Д-р Айлс смята, че е твърде възможно. Ако е така, вашият случай просто преминава в границите на град Бостън. — Ризоли погледна към Дауд. — Откъде да се приближим, за да не развалим уликите?

— Минете откъм изток. Слийпър и Кроу вече заснеха мястото на видео. Отпечатъците от обувки и следите от мъкненето са от другата посока, започвайки от „Енекинг паркуей“. Просто следвайте обонянието си.

Двамата детективи се мушнаха под полицейската лента и се насочиха към гората. Тази част беше гъста като истински лес. Навеждаха се, за да минат под бодливи клони, които драскаха лицата им, закачаха панталоните си в къпинови храсти. Появиха се на пътеката за джогинг „Ийст баундъри“ и забелязаха потрепващата от едно дърво част от полицейска лента.

— Мъжът си правел джогинга по тази пътека, когато кучето тръгнало в друга посока — обясни Джейн. — Както изглежда Слийпър ни е оставил насочващи следи с лентата.

Прекосиха пътеката и отново навлязоха в гората.

— О, боже! — възкликна Корсак. — Струва ми се, че вече усещам миризмата.

Чуха зловещото бръмчене на мухите още преди да видят тялото. Сухи клонки пукаха под краката им, звукът беше стряскащ като откриване на огън от пушка. Измежду дърветата пред себе си зърнаха Слийпър и Кроу, с изкривени от отвращение лица, да гонят насекомите размахвайки ръцете си. Д-р Айлс беше коленичила, няколко диаманта слънчева светлина блестяха на черната й коса. Като наближиха още малко, видяха какво правеше тя.

Корсак изпъшка с погнуса.

— А, по дяволите. Ето това нямах нужда да виждам.

— Калият в стъкловидното тяло — рече Айлс и думите прозвучаха почти изкусително, произнесени от леко пресипналия й глас. — Ще ни даде още един ориентир за времето на смъртта.

Загледана в голия труп, Ризоли си помисли, че щеше да бъде много трудно определянето на времето на смъртта. Айлс го беше търкулнала върху един чаршаф и сега той лежеше с лицето нагоре, със силно изпъкнали очи от увеличените от горещината тъкани в черепа. По гърлото се виждаше огърлица от синини с формата на дискове. Дългата руса коса приличаше на твърда сламена рогозка. Коремът беше подут и оцветен в мрачно зелено. Кръвоносните съдове бяха оцветени от разлагането на кръвта от бактериите и вените бяха стряскащо видими, като черни реки, течащи под кожата. Но всички тези ужаси бледнееха пред процедурата, която осъществяваше сега Айлс. Мембраните около човешкото око са най-чувствителната повърхност на човешкото тяло; само една мигла или съвсем дребна песъчинка са достатъчни, за да причинят огромен дискомфорт. Затова и Ризоли, и Корсак потръпнаха, като видяха как Айлс пробива окото на трупа с дебела игла. Бавно изсмука стъклоподобната течност в десеткубикова спринцовка.

— Изглежда ясна и прозрачна — обяви доволно тя. Постави спринцовката в пълна с лед хладилна кутия, после се изправи и огледа мястото с царствен поглед. — Температурата на черния дроб е само с два градуса по-ниска от околната температура — додаде съдебната лекарка. — И няма увреждания, причинени от насекоми или животни. Тя не лежи отдавна тук.

— Мъртва ли е оставена тук? — попита Слийпър.

— Посиняването говори, че е умряла, легнала с лицето нагоре. Виждате ли, че гърбът е по-тъмен, където се е събрала кръвта? Но е била открита легнала по очи.

— Била е пренесена тук.

— Преди по-малко от двайсет и четири часа.

— А изглежда, че е мъртва от доста повече време — обади се Кроу.

— Да. Втвърдеността е преминала и се наблюдава значително подуване. Кожата вече се смъква.

— Това от кръвоизлив от носа ли е? — попита Корсак.

— Разлагаща се кръв. Образуващите се в тялото газове започват да изтикват навън телесните течности.

— Време на смъртта? — попита Ризоли.

Айлс помълча за момент, вперила поглед в гротескно подутите останки на жена, която всички мислеха, че е Гейл Йегър. Неуморните мухи изпълваха въздуха с лакомото си жужене. Почти нищо, освен дългата руса коса, не напомняше за жената от снимките, жена, която най-вероятно само с една усмивка бе ставала причина на мъжете да им се завива свят. Това бе смущаващо припомняне, че бактериите и насекомите свеждат както красивото, така и непретенциозното до еднакво мрачно изглеждаща, гниеща плът.

— Не мога да отговоря — произнесе Айлс. — Все още.

— Повече от един ден? — настояваше Джейн.

— Да.

— Отвличането е станало в неделя през нощта. Възможно ли е да е мъртва още оттогава?

— Четири дни? Зависи от околната температура. Липсата на щети от насекоми ме кара да мисля, че до неотдавна тялото е държано в затворено помещение. Защитено от въздействието на околната среда. Стаята с климатик несъмнено би забавила разлагането.

Ризоли и Корсак се спогледаха; и двамата се бяха запитали едно и също. Защо извършителят би чакал толкова дълго, за да се отърве от едно разлагащо се тяло?

Радиостанцията на детектив Слийпър изпука и от нея прозвуча гласът на Дауд:

— Току-що пристигна детектив Фрост. Ванът на експертния криминален отдел също е тук. Готови ли сте за тях?

— Задръж така — отвърна Слийпър. Вече изглеждаше изтощен, омаломощен от горещината. Беше най-възрастният детектив в отдела, до пенсионирането му оставаха не повече от пет години, и нямаше нужда да се доказва. Той погледна към Ризоли. — Навлизаме в крайната фаза на този случай. Ти работиш с нютънската полиция по него?

Тя кимна.

— От понеделник.

— Значи ще бъдеш ръководител?

— Да — отвърна Джейн.

— Хей — възпротиви се Кроу. — Ние пристигнахме първи на местопрестъплението.

— Отвличането е станало в Нютън — каза Корсак.

— Но сега тялото е в Бостън — отговори Кроу.

— Мили боже! — възкликна Слийпър. — Защо, дяволите да го вземат, се караме за това?

— Случаят е мой — обяви Ризоли. — Аз съм ръководителят.

Погледна към Кроу, предизвиквайки го да каже нещо. В очакване обичайното им съперничество да се разгори, както бе ставало винаги. Видя как едното ъгълче на устата му се изви нагоре; това бе началото на грозно, подигравателно подсмихване.

Тогава Слийпър обяви по радиостанцията си:

— Сега главен следовател по случая е детектив Ризоли. — Погледна отново към нея. — Готова ли си за идването на хората от експертния криминален отдел?

Джейн вдигна очи към небето. Беше вече пет следобед и слънцето бе започнало да слиза зад дърветата.

— Нека идват, докато все още могат да виждат какво правят.

Местопрестъпление на открито с намерен труп при избледняващата дневна светлина не беше сред сценариите, които приветстваше. В залесените райони винаги можеше да се очаква да се появят диви животни, да разпръснат останките и да замъкнат доказателствен материал незнайно къде. Дъждът отмиваше кръвта и спермата, вятърът отнасяше влакната. Нямаше врати, с чиято помощ да направят мястото недостъпно за „бракониери“ и любопитните лесно можеха да преминат границите. Затова я изпълни нарастващо чувство, че трябва да се бърза, когато екипът започна претърсването на местопрестъплението. Донесоха метални детектори, мощни лупи и торбички за доказателствен материал, очакващи да бъдат напълнени с гротескни съкровища.

Когато излезе от залесената част и излезе на игрището за голф, Джейн беше потна и се чувстваше мръсна и уморена от борбата с комарите. Спря, за да махне клонките от косите си и да отдели бодлите от панталоните. Щом се изправи, погледът й попадна на някакъв мъж с русо-червеникава коса в костюм и вратовръзка, който стоеше край вана на съдебния лекар, притиснал мобилен телефон до ухото си.

Младата жена се приближи до полицай Дауд, който продължаваше да насочва хората из периметъра.

— Кой е онзи там с костюма? — попита тя.

Дауд погледна натам.

— Онзи ли? Казва, че е от ФБР.

— Какво?

— Показа си значката и се опита да мине. Казах му, че първо ще трябва да изясни този въпрос с теб. Този отговор явно не му се понрави.

— И какво прави тук човек от ФБР?

— Сварваш ме неподготвен.

Ризоли наблюдава още малко непознатия, смутена от появата на федерален агент. Като главен следовател на случая, тя не желаеше размиване на границите на авторитетите, а този мъж с военни маниери и бизнес костюм вече имаше вид на човек, който владее положението. Тръгна към него, но регистрира външно присъствието му едва когато застана непосредствено пред него.

— Извинете — започна тя, — разбрах, че сте от ФБР?

Той затвори с щракване мобилния си телефон и се обърна с лице към нея. Тя видя силни, ясно изсечени черти, и студен, непроницаем поглед.

— Аз съм детектив Джейн Ризоли, ръководител на разследването на този случай — допълни тя. — Може ли да видя документите ви за самоличност?

Непознатият бръкна в джоба си и извади значката. Докато го изучаваше, младата жена усещаше върху себе си измерващия му поглед. Не й допадаше мълчаливата му преценка, нито пък начинът, по който я караше да стои нащрек, сякаш той контролираше положението.

— Агент Гейбриъл Дийн — каза тя, като му подаде обратно значката.

— Да, госпожо.

— Може ли да попитам какво прави тук ФБР?

— Нямах представа, че сме от противникови отбори.

— Казвала ли съм такова нещо?

— Давате ми ясното усещане, че не би трябвало да бъда тук.

— Обикновено ФБР не се появява на нашите местопрестъпления. Просто съм любопитна да разбера какво ви води насам.

— Получихме информационен бюлетин от нютънската полиция за убийството на семейство Йегър.

Отговорът беше непълен; не й казваше много, принуждавайки я да гадае. Несподелянето на информация беше форма на власт и тя разбираше каква игра играе той.

— Предполагам, че рутинно получавате доста подобни бюлетини — отвърна тя.

— Да, така е.

— За всяко убийство, нали?

— Уведомяват ни.

— И има ли нещо в това убийство, което го прави специално?

Той я гледаше с непроницаемото си изражение.

— Мисля, че жертвите биха го определили като такова.

Гневът й си проправяше път нагоре като треска — към повърхността.

— Това тяло беше открито едва преди няколко часа — каза Джейн. — Тези информационни бюлетини вече моментално ли се изпращат?

Устните му трепнаха в едва забележима усмивчица.

— Не сме чак толкова неинформирани, детектив. И бихме ви били благодарни, ако ни държите в течение на напредъка си. Доклади от аутопсиите. Доказателствен материал. Копия от показанията на всички свидетели…

— Но това е голяма бумащина.

— Съгласен съм.

— Но искате всичко?

— Да.

— Конкретна причина за това?

— Убийство и отвличане не би ли трябвало да ни заинтересуват? Бихме искали да проследим този случай.

Колкото и впечатляващ да беше, Ризоли не се поколеба да го предизвика, като натисна още малко.

— И кога смятате да започнете да поръчвате музиката?

— Случаят си остава ваш. Аз съм тук само за да помагам.

— Дори да не виждам нужда от помощ?

Погледът му се премести към двамата помощници, които се появиха от гората и натовариха носилката с останките във вана на съдебния лекар.

— Има ли наистина значение кой работи върху случая? — тихо попита той. — Стига извършителят да бъде хванат?

Двамата проследиха с поглед потеглящия ван, отнасящ вече започналото да се разлага тяло, за да бъде подложено на други недостойни действия под яркото осветление на залата за аутопсии. Отговорът на Гейбриъл Дийн й припомни, с мъчителна яснота, колко маловажни бяха всъщност въпросите за властта. Гейл Йегър не се вълнуваше на кого щеше да бъде приписано залавянето на убиеца й. Тя искаше единствено справедливост, независимо кой щеше да я осигури. Ризоли й го дължеше.

Но вече беше изпитвала и чувството на безсилие, гледайки как нейни колеги предявяват претенции за собствения й къртовски труд. Неведнъж беше виждала как мъже правят крачка напред и арогантно поемат командването на случаи, които тя бе започнала от нулата и бе довела с огромни усилия до някакво развитие. Нямаше да позволи това да се случи и сега.

— Ценя предложението за помощ на Бюрото — рече тя. — Но мисля, че за момента сме подсигурили всичките си бази. Ще ви известя, ако имаме нужда от помощ.

С тези думи се обърна и си тръгна.

— Не съм сигурен, че сте разбрали ситуацията — обади се агентът. — Сега сме част от един екип.

— Не помня да съм молила ФБР за помощ.

— Направил го е началникът на вашия отдел лейтенант Маркет. Бихте ли искали да чуете неговото потвърждение?

Подаде й мобилния си телефон.

— Имам телефон, благодаря ви.

— В такъв случай настоявам да му се обадите. За да не губим време в безплодни пререкания.

Ризоли остана изумена от лекотата, с която този човек бе стъпил на борда. И колко точно го беше преценила. Той беше от хората, които не биха стояли безмълвно встрани.

Извади мобилния си телефон и започна да набира номера. Но преди Маркет да успее да отговори, чу как Дауд извика името й.

— Детектив Слийпър иска да говори с теб — обяви той и й подаде радиостанцията.

Младата жена натисна бутона за комуникация.

— Ризоли.

През шума на статичното електричество тя чу гласа на Слийпър.

— Добре би било да се върнеш тук.

— Какво намерихте?

— Ъъъ… по-добре да видиш сама. Намираме се на около четирийсет и пет метра северно от мястото, където беше открит другият.

Другият ли?

Джейн пъхна радиостанцията в ръката на Дауд и се спусна към гората. Толкова бързаше, че не забеляза веднага, че Гейбриъл Дийн я последва. Едва когато чу изпукване на клонка, се обърна и го видя току зад себе си, с мрачно, непреклонно лице. Нямаше търпение да спори с него, затова не му обърна повече внимание и продължи нататък.

Забеляза мъжете, застанали мрачно в кръг под дърветата, като безмълвни оплаквачи със сведени глави. Слийпър се обърна и срещна погледа й.

— Току-що приключиха първия обход с детектора за метали — обясни той. — Техникът на местопрестъплението тъкмо се бе запътил обратно към игрището за голф, когато алармата се включи.

Младата жена влезе в човешкия кръг и коленичи, за да огледа онова, което бяха намерили.

Черепът беше отделен от тялото и лежеше изолиран от другите останки, които почти се бяха превърнали в скелет. Една златна коронка проблясваше като пиратски зъб от редицата изцапани с пръст зъби. Не видя дрехи, никакви останки от тъкан, само оголени кости, към които бяха прилепнали парчета разлагаща се плът. Сплъстените кичури дълга кестенява коса навеждаха на мисълта, че останките бяха на жена.

Джейн се изправи, огледа земята. Комарите прелитаха до лицето и се хранеха с кръвта й, но тя не усещаше ухапванията им. Беше се фокусирала единствено върху мъртвите листа и клонки, в гъстия шубрак. Този истински горски рай започваше да я изпълва с ужас.

Колко жени лежат в тази гора?

— Това е неговото бунище.

Обърна се и видя Гейбриъл Дийн, който беше изрекъл тези думи. Той беше коленичил малко по-нататък и ровеше из листата със скритите си в ръкавици ръце. Дори не го беше видяла да си слага ръкавици. В този момент той се изправи, погледите им се срещнаха.

— Вашият извършител е използвал това място и преди — обясни Дийн. — И вероятно ще го използва отново.

— Ако не го уплашим.

— И точно това е предизвикателството. Да не вдигаме шум. Ако не го стреснем, има вероятност да се върне. Не само, за да захвърли поредното тяло, а просто на посещение. За да възстанови трепета в себе си.

— Вие сте от отдела, изследващ маниера на поведение. Нали?

Той не отговори на въпроса й, а се обърна да огледа пръснатите в околността служители на полицията.

— Ако успеем да скрием това от пресата, имаме някакъв шанс. Но за тази цел ще трябва незабавно да вземем мерки.

Да вземем. Ние. Само с тези думи бе встъпил в партньорство с нея, което тя никога не беше търсила, с което не се беше съгласявала. Но той беше тук пред нея и издаваше укази. Ситуацията ставаше особено унизителна поради факта, че всички останали чуваха разговора и разбираха, че авторитетът й се оспорва.

Единствено Корсак, с присъщата си прямота, се осмели да се намеси в диалога.

— Извинете, детектив Ризоли — каза той. — Кой е този господин?

— ФБР — отговори тя, все така, без да отделя поглед от Дийн.

— И би ли могъл някой да ми обясни кога това се превърна във федерален случай?

— Не се е превърнал — обяви тя. — И агент Дийн се готви да напусне мястото. Някой би ли могъл да му покаже пътя?

Двамата с Дийн се гледаха известно време. После той наклони леко глава, показвайки безмълвно, че отстъпва за този рунд.

— Сам мога да намеря пътя — заяви той. Обърна се и тръгна обратно към игрището за голф.

— Какво им става на тези хора от Бюрото? — възкликна Корсак. — Вечно се мислят за царе на положението. Какво прави тук ФБР?

Ризоли се взираше към дърветата, където Гейбриъл Дийн току-що бе изчезнал — сива фигура, която се беше смесила с падащия сумрак.

— Ще ми се да знаех.

Лейтенант Маркет пристигна на местопрестъплението половин час по-късно.

Присъствието на началството беше последното, което Джейн си пожелаваше. Не обичаше някой по-висшестоящ полицай да наднича постоянно през рамото й, докато работи. Но Маркет не се месеше и просто стоеше сред дърветата, преценявайки безмълвно ситуацията.

— Лейтенант — каза тя.

В отговор той кимна отривисто.

— Ризоли.

— Какво е това с Бюрото? Бяха изпратили тук агент, който очакваше да бъде приет с отворени обятия.

Лейтенант Маркет кимна.

— Молбата дойде чрез канцеларията на ВПК.

Значи това беше одобрено от върха — канцеларията на Върховния полицейски комисар.

Джейн наблюдаваше как членовете на експертния криминален отдел прибират оборудването си и се насочват обратно към своя ван. Макар да се намираха в границите на град Бостън, това тъмно ъгълче на резервата „Стоуни брук“ изглеждаше така изолирано, сякаш се намираше в дълбок лес. Вятърът въртеше листа във въздуха и носеше миризма на загнило. През дърветата Ризоли виждаше подскачането в мрака на светлината от фенерчето на Бари Фрост, който развързваше лентата, ограничаваща сцената на престъплението, отстранявайки всяка следа от дейността на полицията. От тази нощ започваше постоянното наблюдение на мястото, защото копнежът на извършителя към разложението може би щеше да го привлече отново към този усамотен парк, към тази мълчалива горичка.

— Значи нямам избор? — попита тя. — Трябва да си сътруднича с агент Дийн.

— Уверих ВПК, че ще го направим.

— Какъв е интересът на ФБР към този случай?

— Ти попита ли Дийн?

— Това е все едно да говориш с ей онова дърво. Не получаваш нищо в отговор. Тази работа не ме радва особено. Ние трябва да му даваме всичко, но той не трябва да ни казва каквото и да било.

— Може би не си подходила както трябва към него.

Гневът се устреми из кръвта й като отрова, изстреляна със стреличка. Разбираше много добре какво означаваха думите му: „Такова ти е поведението, Ризоли. Винаги се държиш предизвикателно с мъжете“.

— Вие познавате ли агент Дийн? — попита тя.

— Не.

Смехът й бе изпълнен със сарказъм.

— Имате късмет.

— Виж, ще разбера каквото мога. Просто се постарай да работиш с него, нали?

— Кой казва, че не опитвам?

— Телефонното обаждане го казва. Чух, че си го изгонила от местопрестъплението. Подобни отношения не могат да бъдат определени като изпълнени с желание за сътрудничество.

— Той постави под въпрос авторитета ми. Налага се да уточним този въпрос. Аз ли съм натоварена да отговарям за случая? Аз или някой друг?

Последва пауза.

— Ти си натоварена.

— Вярвам, че тази информация ще достигне и до агент Дийн.

— Ще се погрижа да достигне. — Маркет се обърна и се загледа към гората. — Значи вече разполагаме с два комплекта останки. И двата са женски, така ли?

— Ако се съди по размерите на скелета и дължината на косата, вторият изглежда също е женски. Не са останали почти никакви меки тъкани. Това е работа на хищниците, но не се вижда очевидна причина за смъртта.

— Сигурни ли сме, че няма още в региона?

— Кучетата за откриване на трупове не намериха повече.

Маркет въздъхна тежко.

— Слава богу.

Пейджърът й завибрира. Джейн погледна към колана си и позна номера, изписан на дигиталния му екран. Канцеларията на съдебния лекар.

— Също като миналото лято — прошепна лейтенантът, все така загледан в дърветата. — Хирургът отново се захвана сериозно да убива.

— От жегата е — отвърна Ризоли, докато вадеше мобилния си телефон. — Тя кара чудовищата да излязат навън.