Чиракът

6

Държа свободата в дланта си.

Тя е приела формата на мъничък бял петоъгълник, на едната страна на който е отпечатано MSD 97. „Декадрон“, четири милиграма. Толкова хубава форма за хапче, не просто още едно скучно дискче или торпедовидна капсулка като толкова много други лекарства. Раждането на такъв модел изисква въображение, своенравна искрица. Представям си отговарящите за маркетинга служители на „Мерк фармасютикълс“, насядали около конферентната маса, да се питат един друг: „Как можем да направим тази таблетка незабавно разпознаваема?“. И резултатът е това петоъгълно хапче в дланта ми, наподобяващо малък скъпоценен камък. Пазя го отдавна, крия го в една малка цепка на матрака, чакайки подходящия момент да се възползвам от магията му.

Чакайки знак.

Седя свит на койката в килията си, поставил книга върху коленете. Наблюдателната камера вижда само един ученолюбив затворник, четящ събраните съчинения на Уилям Шекспир. Тя не може да вижда през кориците на книгите. Не може да види какво държа в ръката си.

Долу, в подобната на кладенец дневна, по телевизията гърми реклама, а топката за пинг-понг почуква ритмично, подскачайки по масата за тенис. Поредната вълнуваща вечер в килии сектор В. След един час интеркомът ще обяви предстоящото изгасване на светлините и мъжете ще заизкачват стълбището, съпроводени от тракането на обувките си по металните стъпала. Всеки от тях ще влезе в килията си, като послушен плъх, бързащ да изпълни заповедта на своя господар. В командното помещение заповедта ще бъде написана на компютъра и всички килии ще се затворят едновременно, заключвайки плъховете за през нощта.

Свивам се напред, навеждам глава към книгата, сякаш буквите са прекалено дребни. Взирам се с яростна концентрация в „Дванайсета нощ“, Трето действие, Трета сцена: Улица. Антонио и Себастиан приближават…

Тук няма нищо за гледане, приятели. Само седнал на койката мъж, който чете. Мъж, който внезапно се закашля и инстинктивно поставя длан пред устата си. Камерата е сляпа за малката таблетка в ръката ми. Тя не вижда бързото движение на езика ми, нито залепналото за нея хапче, което след това изчезва в устата ми. Преглъщам таблетката без течност, нямам нужда от вода. Достатъчно е малка, за да мине лесно.

Представям си, че още преди да се е разтопила в стомаха ми, ще усетя мощта й в кръвта си. „Декадрон“ е търговското име на дексаметазона, произвеждан от кората на надбъбречните жлези стероид с дълбоко въздействие върху всеки орган в човешкото тяло. Глюкокортикоиди като „Декадрон“ влияят на всичко — от кръвната захар до задържането на течности и синтеза на ДНК. Без тях тялото се сгромолясва. С тяхна помощ поддържаме кръвното си налягане и се справяме с шока от наранявания и инфекции. Те въздействат върху растежа на костите и плодовитостта, развитието на мускулите и имунитета.

Те променят състава на кръвта ни.

Когато най-сетне вратите на килиите се затварят и осветлението изгасва, лягам на койката, усещайки пулсирането на кръвта из тялото ми. Представям си как кръвните телца се търкалят из вените и артериите ми.

Наблюдавал съм безброй пъти кръвни клетки през микроскоп. Знам формата и функциите на всяка една от тях и ми е достатъчен само един поглед през лещите, за да определя дали дадена кръвна проба е нормална. Видя ли мострата, веднага определям процента на различните видове левкоцити — белите кръвни телца, които ни защитават от заразите. Изследването се нарича „Диференциално броене на белите кръвни телца“ и съм го правил милиарди пъти като лаборант.

Мисля за собствените си левкоцити, циркулиращи из вените ми. В този момент броят на белите ми кръвни телца се променя. Таблетката „Декадрон“, която глътнах преди два часа, вече се е разтворила в стомаха ми и хормонът препуска из целия организъм, извършвайки магията си. Ако сега вземат кръв от вената ми, анализът ще разкрие изненадваща аномалия: изумително голям брой бели кръвни телца с мултилобуларни ядра и зърнист пунктир. Това са неутрофили, които автоматично се струпват, готови за действие, когато се изправят пред заплаха от зараза.

Учат студентите, че когато човек чуе тропот на копита, трябва да мисли за коне, а не за зебри. Но лекарят, който види броя на различните съставки на моята кръв, със сигурност ще си помисли за коне. Ще направи съвсем логично заключение. Няма да му мине през ума, че този път галопира зебра.

Ризоли си сложи престилка, шапка, ръкавици и хартиени терлици върху обувките в стаята за преобличане към комплекса за аутопсии. Не бе имала време да вземе душ след преживяването в резервата „Стоуни брук“ и в това доста хладно помещение потта й замръзна като скреж по кожата. Не беше и вечеряла и леко й се виеше свят от глад. За първи път в кариерата си помисли за момент дали да не си сложи малко ментолов спирт под носа, за да блокира миризмите от аутопсията, но не се поддаде на изкушението. Никога досега не беше прибягвала до подобно нещо, защото го смяташе за знак за слабост. Едно ченге от отдел „Убийства“ би трябвало да бъде в състояние да се справя с всеки аспект от работата си, дори и с най-неприятния, и макар някои от колегите й да се криеха зад подобен ментолов щит, тя упорито се подлагаше на неприкритото въздействие на миризмите в залата за аутопсия.

Пое дълбоко въздух, последната глътка въздух, който не миришеше неприятно, и влезе в съседното помещение.

Беше очаквала да завари очакващите я д-р Айлс и Корсак, но не да види сред тях и Гейбриъл Дийн. Той стоеше на отсрещната страна на масата, хирургическа престилка покриваше костюма и вратовръзката му. Докато изтощението се виждаше ясно по лицето и уморено отпуснатите рамене на Корсак, агент Дийн не изглеждаше нито уморен, нито смазан от събитията на деня. Безупречният му вид се нарушаваше единствено от леката сянка, образувана от наболата му през деня брада. Той я погледна с невъзмутимостта на човек, който знае, че има пълното право да бъде тук.

Под ярката светлина тялото изглеждаше в много по-лоша форма, отколкото й се бе сторило само преди няколко часа. Телесните течности бяха продължили да изтичат от носа и устата, оставяйки кървави следи по лицето. Коремът беше толкова надут, сякаш собственичката му беше в напреднала бременност. Изпълнени с течност мехури издуваха кожата, отделяйки я от дермата на белещи се като хартия слоеве. Тя се бе отделила напълно от цели участъци на торса и се бе набрала като набръчкан пергамент под гърдите.

Ризоли забеляза, че възглавничките на пръстите на ръцете бяха изцапани с мастило.

— Вече сте взели отпечатъци.

— Непосредствено преди да пристигнем тук — отвърна д-р Айлс, съсредоточена върху табличката с инструменти, която Йошима току-що бе докарал до масата.

Айлс се интересуваше повече от мъртвите, отколкото от живите и както обикновено, тя не усещаше вибриращото в стаята емоционално напрежение.

— Как бяха ръцете? Преди да вземете отпечатъците?

— Направихме външния оглед — обади се агент Дийн. — По кожата бе прокарана скоч лента за отделяне на влакна, бяха събрани изрезките от ноктите.

— А вие кога дойдохте тук, агент Дийн?

— Той беше пристигнал и преди мен — отговори Корсак. — Очевидно някои от нас се намират по-високо в хранителната верига.

Ако имаше за цел да подсили раздразнението й, коментарът на Корсак определено го постигна. Под ноктите на жертвата често оставаха парченца от кожата, одраскана от нападателя. В стиснатия юмрук понякога оставаха косми или влакна. Изследването на дланите на жертвата беше изключително важна стъпка в аутопсията, и тя я беше пропуснала.

Но не и Дийн.

— Вече разполагаме със самоличността — каза Айлс. — Рентгеновите снимки на зъбите на Гейл Йегър са поставени на осветения екран.

Джейн се приближи до него и огледа внимателно закрепената там поредица малки изрезки от филм. Зъбите светеха като редица призрачни надгробни камъни на черния фон на филма.

— Миналата година стоматологът направил няколко коронки на мисис Йегър. Виждат се там. Златната коронка е двайсети номер на периферната поредица. Освен това на номера три, четиринайсет и двайсет и едно е имала сребърни амалгамени пломби.

— Съвпадат ли?

Д-р Айлс кимна.

— Няма съмнение, че това са останките на Гейл Йегър.

Ризоли се обърна отново към тялото на масата, погледът й падна върху пръстена от синини около гърлото.

— Направихте ли рентгенова снимка на врата?

— Да. Има двустранни фрактури на щитовидния хрущял. Съвместимо с удушаване с ръце. — Айлс се обърна към Йошима, чиято безмълвна и призрачна експедитивност караше околните понякога да забравят за присъствието му в залата. — Нека заемем позиция за вземане на секрети от влагалището.

Ризоли възприе онова, което последва, като най-голямото унижение, на което могат да бъдат подложени останките на една жена. Беше по-лошо от отварянето на корема, по-лошо от ресекцията на сърцето и белите дробове. Йошима разположи отпуснатите бедра в позиция, наподобяваща жабешка поза, за да може да бъде направен огледът на малкия таз.

— Извинете, господин детектив? — обърна се Йошима към Корсак, който стоеше най-близо до лявото бедро на Гейл Йегър. — Бихте ли могли да държите този крак?

Корсак го изгледа ужасено.

— Аз ли?

— Просто придържайте коляното сгънато по този начин, за да можем да вземем секретите.

Полицаят посегна неохотно към бедрото на трупа, но се отдръпна рязко, тъй като слой кожа се обели и остана в гумената му ръкавица.

— Боже мили. О, боже!

— Кожата ще се плъзга, каквото и да правите. Бихте ли могли просто да държите крака разтворен?

Корсак изпусна рязко събрания в дробовете си въздух. Ризоли долови полъх на ментол, контрастиращ с вонята в помещението. Корсак поне не беше прекалено горделив, за да си сложи малко от ментоловия спирт под носа. С изкривено в гримаса лице той хвана бедрото и го изви встрани, разкривайки гениталиите на Гейл Йегър.

— Това ще направи секса наистина привлекателен от тук нататък — измърмори той.

Д-р Айлс насочи осветлението на масата за аутопсия към перинеума. Внимателно разтвори подутите срамни устни, за да открие входа на влагалището. Въпреки присъщия й стоицизъм, на Джейн й беше непоносимо да наблюдава това гротескно посегателство, и се обърна.

И срещна погледа на Гейбриъл Дийн.

До този момент той беше наблюдавал ставащото със спокойно безстрастие. В този миг обаче тя забеляза гняв в очите му. Това бе същият гняв, който сега тя изпитваше към мъжа, докарал Гейл Йегър до това крайно унижение. И сега, когато се спогледаха, обединени от общите си емоции, те временно забравиха за съперничеството си.

Д-р Айлс мушна тампона за вземане на секрети във влагалището, после го прокара върху микроскопско стъкло и го постави на една табличка. После повтори процедурата, този път с ректума, тъй като там също щяха да търсят евентуално присъствието на сперма. Щом попълни колекцията, и двата крака на Гейл Йегър отново легнаха на масата, Джейн изпита облекчение, сякаш най-лошото вече беше минало. Дори когато Айлс започна Y-образния разрез, който минаваше диагонално от дясното рамо към долния край на гръдната кост, Ризоли си помисли, че нищо не може да надмине унижението, на което вече беше подложена тази жертва.

Айлс се готвеше да направи подобен разрез от лявото рамо, когато Дийн каза:

— Какво ще стане с намазката от влагалището?

— Микроскопските стъкла ще отидат в криминалната лаборатория — отговори лекарката.

— Няма ли да направите мокра предварителна подготовка?

— Лабораторията може да идентифицира безпроблемно спермата и на сухо стъкло.

— Това е единствената ви възможност да изследвате прясната мостра.

Д-р Айлс спря, допряла върха на скалпела в кожата, и го изгледа озадачено. После се обърна към Йошима.

— Сложи няколко капки физиологичен разтвор на микроскопското стъкло и го пъхни под микроскопа. Ще хвърля един поглед само след секунда.

След това дойде ред на срязването на корема. Скалпелът на д-р Айлс се плъзна по подутия корем. Миризмата на разлагащи се органи изведнъж се оказа по-силна, отколкото Джейн бе в състояние да понесе. Тя се спусна към мивката и застана до нея, давейки се, изпълнена със съжаление заради глупавия опит да докаже твърдостта си. Питаше се дали агент Дийн я наблюдава сега и дали изпитва чувство на превъзходство. Не беше видяла над горната му устна да блести следа от ментолов спирт. Стоеше с гръб към масата и слушаше, вместо да наблюдава по-нататъшното развитие на аутопсията. Чуваше ритмично духащия през вентилационната система въздух, бълбукането на водата и тракането на металните инструменти.

Тогава чу изненадания глас на Йошима:

— Д-р Айлс?

— Да?

— Поставих стъклото под микроскопа и…

— Има ли сперма?

— Наистина трябва да видите това лично.

Тъй като гаденето й попремина, Ризоли се върна край масата и видя как Айлс сваля ръкавиците си и сяда пред микроскопа. Йошима се въртеше покрай нея, докато тя се взираше през отвора на микроскопа.

— Виждате ли ги?

— Да — прошепна тя. Облегна се назад, видимо изумена. После се обърна към Джейн. — Тялото беше намерено към четиринайсет часа, нали?

— Горе-долу.

— А сега е двайсет и един часа…

— Е, има ли сперма, или няма? — пресече ги Корсак.

— Да, има сперма — отговори Айлс. — И е с все още запазен мотилитет.

Корсак се намръщи.

— Което означава какво? Че се движи още?

— Да. Движи се.

В стаята се възцари мълчание. Значимостта на това откритие беше изумила всички.

— Колко време спермата запазва мотилитета си? — попита Ризоли.

— Зависи от средата.

— Колко време?

— След еякулацията сперматозоидите може да запазят мотилитета си един-два дни. Поне половината сперматозоиди под този микроскоп се движат. Явно е прясна. Еякулацията е станала преди не повече от един ден.

— А от колко време е мъртва жертвата? — попита Дийн.

— Като се има предвид нивото на калия в стъкловидното тяло, което извлякох преди около пет часа, тя е мъртва поне от шейсет часа.

Последва ново мълчание. Джейн видя по лицата на всички присъстващи, че са стигнали до един и същ извод. Погледна към Гейл Йегър, която сега лежеше с разтворен торс, с оголени органи. Притиснала длан към устата си, тя се извъртя към мивката. За първи път в кариерата си като полицай на Ризоли й прилоша.

— Той знаеше — каза Корсак. — Кучият син знаеше.

Стояха на паркинга зад сградата на съдебния лекар, огънчето на върха на цигарата му проблясваше в оранжево. След леденостудения въздух в залата за аутопсии беше почти приятно да се потопиш в парата на лятната нощ, да се отдалечиш от безмилостно ярките светлини и да се усамотиш в плаща на мрака. Джейн се чувстваше унизена заради проявената слабост, но най-вече, защото това се бе случило пред агент Дийн. Той поне бе достатъчно деликатен, за да не направи коментар във връзка със случилото се, и в погледа му не забеляза нито симпатия, нито осмиване, а просто безразличие.

— Дийн настоя да се направи този тест на спермата — продължаваше Корсак. — Както и да го нарече там…

— Мокра предварителна подготовка.

— Да, мокра каквото и да е. Айлс нямаше изобщо да я погледне в пресния й вид. Щеше да я остави да изсъхне. И така, човекът от ФБР каза на лекарката какво да прави. Сякаш е знаел точно какво търси, точно какво ще намери. Откъде знаеше? И какво, по дяволите, прави ФБР в разследването на този случай?

— Ти разучи миналото на семейство Йегър. Какво има в него, което би могло да привлече ФБР?

— Абсолютно нищо.

— Да не са се замесили в нещо, в което не е трябвало?

— Ако те слуша, човек ще помисли, че семейство Йегър сами са причинили убийството си.

— Той е бил лекар. Да не би да става дума за разпространение на наркотици? Федерален свидетел?

— Той беше чист. Съпругата му беше чиста.

— Онзи довършващ удар с ножа… напомня екзекуция. Може би това е символизмът. Срязване на гърлото, за да бъде накаран да замълчи.

— Божичко, Ризоли. Обърна всичко на сто и осемдесет градуса. Първо говорим за извършител, който убива заради удоволствието. Сега затъна в конспирация.

— Опитвам се да разбера защо е замесен Дийн. ФБР никога не дава пет пари какво правим. Те не се месят в нашите работи, ние не се месим в техните, и така на всички им харесва. Не сме ги молили да ни помогнат за Хирургът. Техният отдел е прекалено зает с Холивуд, за да се занимава с нас. Какво тогава му е по-различно на този случай? Какво прави специални семейство Йегър?

— Не открихме нищо за тях — каза Корсак. — Никакви дългове, никакви финансови червени флагчета. Нито висящи дела. Никой, който би имал причина дори да ги стресне.

— Но на какво се дължи тогава този интерес на ФБР?

Корсак се замисли.

— Може би Йегърови имат приятели по високите етажи. Някой, който сега крещи за справедливост.

— Според теб Дийн не би ли ни го казал?

— Федералните никога не са обичали да казват каквото и да било — рече Корсак.

Джейн погледна назад към сградата. Беше почти полунощ и все още не бяха видели Мора Айлс да излиза. Когато Ризоли напускаше комплекса за извършване на аутопсии, Айлс диктуваше и й бе махнала почти незабележимо с ръка за довиждане. Кралицата на мъртвите не обръщаше почти никакво внимание на живите.

А аз по-различна ли съм? Като си легна нощем, виждам лицата на убитите.

— Този случай е по-голям, не е свързан само с Йегърови — заключи Корсак. — Вече открихме останките и от втори труп.

— Мисля, че това освобождава Джоуи Валънтайн от подозренията — каза Джейн. — То обяснява как нашият извършител се е сдобил с онзи косъм от труп — от предишна жертва.

— Аз още не съм приключил с Джоуи. Още едно завъртане на отвертката.

— Нещо срещу него ли имаш?

— Търся. Търся.

— Ще ти трябва нещо повече от старо обвинение във воайорство.

— Но този Джоуи е сбъркан. Трябва да си сбъркан, за да ти прави удоволствие да слагаш червило на мъртви дами.

— Сбъркаността не е достатъчна. — Младата жена се взря в сградата, мислейки за Мора Айлс. — В някои отношения всички сме сбъркани.

— Да, но ние сме нормални сбъркани. Докато объркаността на Джоуи излиза извън рамките на нормалното.

Джейн се засмя. Този разговор бе достигнал абсурдни измерения, а тя бе прекалено изморена, за да се опитва да търси логика в казаното.

— Какво, по дяволите, казах? — попита Корсак.

Тя тръгна към колата си.

— Чувствам се уморена. Имам нужда да се прибера и да поспя.

— Ще дойдеш ли за костния доктор?

— Ще дойда.

Утре следобед към Айлс щеше да се присъедини криминален антрополог, за да огледат заедно трупа на втората жена, от която бе останал почти само скелетът. Макар да нямаше желание да посещава отново тази къща на ужаса, Ризоли нямаше как да избегне това задължение. Приближи се до колата си и я отключи.

— Хей, Ризоли? — извика Корсак.

— Да?

— Вечеряла ли си? Искаш ли да хапнем по един бургер или нещо от този род?

Това беше една от поканите, които всяко ченге може да отправи към свой колега. Хамбургер, бира, няколко часа за сваляне на напрежението от изпълнен със стрес ден. Нищо необичайно или своенравно, но я накара да се почувства некомфортно, защото усети самотата, отчаянието зад нея. А и не искаше да бъде привлечена към лепкавата мрежа на нуждите на този човек.

— Може би някой друг път — отвърна тя.

— Да. Добре — каза той. — Друг път.

И като й махна, Корсак се обърна и тръгна към своя автомобил.

Когато се прибра, намери съобщение от брат си Франки на телефонния секретар. Докато преглеждаше пощата, изслуша бумтящия му глас и си представи наперената му стойка и предизвикателното изражение на побойник.

— Хей, Джейни, там ли си? — Дълга пауза. — А, по дяволите. Виж, забравих напълно за рождения ден на мама утре. Какво ще кажеш да й вземем заедно подаръка? Сложи и моето име върху него. Ще ти пратя чека по пощата. Ти само ми кажи колко пари ти дължа, става ли? Бай. А, и как я караш?

Джейн захвърли пощата върху масата и измърмори:

— Да, Франки. Както ми плати за последния подарък.

Така или иначе сега беше прекалено късно. Подаръкът вече беше доставен — кутия с хавлии за баня в прасковен цвят, избродирани с инициалите на Анджела. Тази година цялата заслуга се отдава на Джейни. Да видим какво ще промени това. Франки беше от хората, които винаги и за всичко имат извинения, но до едно с цената на златото, поне що се отнасяше до майка им. Той беше сержант и работеше с новобранци в Камп Пендълтън и Анджела се притесняваше за него, вманиачена по темата за безопасността му, сякаш всеки ден се оказваше под вражески огън. Дори на глас бе изричала тревогата си, че може би няма достатъчно за ядене. „Да бе, мамо, разбира се, умира от глад човекът. Американският военноморски корпус ще остави стокилограмовото ти момче да умре от глад.“ Всъщност Джейн не беше яла нищо от обяд. А смущаващото връщане на храната в мивката на залата за аутопсии бе изпразнило стомаха й и от малкото, което бе останало в него, и сега тя чувстваше вълчи глад.

Нападна кухненския шкаф и намери в него съкровището на мързеливата жена: риба-тон, която изяде направо от консервената кутия, заедно с шепа солени крекери. Все още гладна, извади консерва с нарязани праскови и омете и тях, като облиза гладно сиропа от вилицата си, загледана в картата на Бостън на отсрещната стена.

Резерватът „Стоуни брук“ представляваше голямо зелено петно, оградено от предградия — Западен Роксбъри и Кларъндън Хилс на север, Дедъм и Ридвил на юг. През летните дни резерватът привличаше голям брой семейства и любители на джогинга и пикниците. Кой щеше да обърне внимание на самотния мъж, движещ се с колата си по „Енекинг паркуей“? Кой щеше да си направи труда да го наблюдава, докато спира на едно от местата за паркиране на служебни автомобили и се взира към гората? Паркът в предградията е неустоимо изкушение за уморените от асфалта и бетона, от клаксоните и навалицата. Сред хората, търсещи прохладата на дърветата и тревата, се бе промъкнал човек, дошъл със съвсем друга цел. Хищник, търсещ къде да изхвърли плячката си. Ризоли виждаше гъстите дървета, килима от паднали листа през неговите очи. Това бе свят, където насекомите и горските животни щяха да му съдействат в акта на отърваване от останките на жертвите.

Джейн остави вилицата си и тя издрънча стряскащо силно в масата.

Взе пакетчето с цветните кабарчета от полицата с книги. Забоде червено кабарче на улицата в Нютън, където бе живяла Гейл Йегър, а второто червено кабарче постави в резервата „Стоуни брук“, където бе открито тялото й. Добави второ кабарче в „Стоуни брук“, този път — синьо, като символ на останките на неизвестната жена. После седна и се взря в географията на света на извършителя.

По време на убийствата на Хирургът се беше научила да изучава картата на града така, както един хищник изучава ловния си участък. В крайна сметка тя също беше ловец и за да хване плячката си, трябваше да разбере вселената, която обитаваше, улиците, по които ходеше, кварталите, които посещаваше. Знаеше, че хората хищници ловуват най-често в познати за тях райони. И те като всички останали имаха зони на комфорт, привични за всекидневието дейности. Затова, докато се взираше в кабарчетата по картата, Ризоли си даваше много добре сметка, че вижда нещо повече от разположението на сцените на престъпление и местата на изхвърляне на телата; тя виждаше в действителност неговата сфера на активност.

Нютън беше скъпо място за живеене, предградие за елита. Резерватът „Стоуни брук“ се намираше на три мили югоизточно, в предградие, което съвсем не беше толкова луксозно като Нютън. Дали извършителят беше обитател на един от тези квартали и преследваше плячката, която се изпречваше на пътя му от дома до работата? Трябваше да е на мястото си там, да не буди подозрения като аутсайдер. Ако живееше в Нютън, трябва да бе „бяла якичка“. И жертвите му бяха „бели якички“. Мрежата от бостънски улици се размаза пред уморените й очи, но тя не се предаде и не отиде да си легне; седеше с полузамъглено съзнание, в състояние отвъд изтощението, докато в главата й плуваха хиляди подробности. Мислеше си за прясната сперма в разлагащия се труп. Мислеше за безименните останки, от които бе останал само скелетът. За морскосините влакна от килимче за автомобил. За убиеца, който ръсеше след себе си косми от косите на предишните си жертви. За парализиращия с ток пистолет, ловджийския нож и сгънатите нощници.

И за Гейбриъл Дийн. Каква беше ролята на ФБР във всичко това?

Джейн отпусна глава в дланите си с чувството, че ще експлодира от цялата тази информация. Беше пожелала да бъде водещ детектив, дори го беше изискала, но сега тежестта на това разследване я смазваше. Беше прекалено уморена, за да мисли, и прекалено напрегната, за да спи. Запита се дали така изглежда психическото сгромолясване, но веднага потисна безжалостно тази мисъл. Джейн Ризоли никога нямаше да си позволи да се превърне в дотолкова безгръбначно същество, че да получи нервно разстройство. През своята кариера бе преследвала извършител по покривите на къщите, бе разбивала врати с ритник, беше се изправила пред собствената си смърт в една тъмна изба.

Беше убила човек.

Но никога досега не се беше чувствала толкова близко до пълното сгромолясване.

Затворническата сестра не е мила, когато завързва с резки движения турникета около дясната ми ръка. Той ми прищипва кожата и скубе косъмчетата, но това не я интересува; аз съм просто поредният симулант, който я е вдигнал от леглото и е нарушил обикновено безпроблемно преминаващата й смяна в затворническата клиника. Тя е на средна възраст или поне така изглежда, с подпухнали очи и прекалено старателно оскубани вежди, дъхът й мирише на сън и цигари. Но е жена и аз се взирам във врата й с отпусната и увиснала кожа, когато се надвесва над ръката ми, търсейки подходяща вена. Мисля за това, което се намира под брашнено бялата й кожа. Сънната артерия, в която пулсира яркочервена кръв, и зад нея — югуларната вена, подута от по-тъмната река от венозна кръв. Интимно съм запознат с анатомията на женската шия и сега изучавам нейната шия, колкото и непривлекателна да е.

Антекубиталната ми вена изпъква и сестрата изсумтява доволно. Отваря напоен със спирт тампон и го прокарва по кожата ми. Прави го немарливо, без капчица загриженост, нещо съвсем различно от това, което човек очаква от един професионалист в областта на здравето — жест, изпълнен с рутина и с нищо повече.

— Ще усетиш боцване — съобщава тя.

Не трепвам, докато иглата пробожда вената ми. Сестрата намери вената безпогрешно и кръвта потича в епруветката. Работил съм с кръвта на безброй хора, но никога — със собствената си кръв, затова впервам в нея заинтригувания си поглед; прави ми впечатление, че е богата и тъмна, с цвят на черни череши.

Епруветката е почти пълна. Тя я отделя от иглата и прикрепва към нея втора епруветка. Тази е с тъмновиолетов връх, за пълно диференциално броене. Когато и тя се напълва, сестрата измъква иглата от вената ми, развързва турникета и притиска памучен тампон върху дупчицата в кожата ми.

— Дръж го — заповядва тя.

Безпомощно издрънчавам с белезниците на лявата си китка, хваната за рамката на клиничното легло.

— Не мога — отговарям кротко аз.

— О, Боже, помогни ми — въздъхва тя.

Никаква симпатия, само раздразнение. Някои презират слабите и тя е една от тях. Ако й бъде дадена абсолютна власт и уязвимо същество, тя лесно би могла да се превърне в същия тип чудовище като онези, които мъчели евреи в концентрационните лагери. Жестокостта е под самата повърхност, дегизирана под бялата униформа и баджа с инициали „Р. Н.“.

Тя поглежда към надзирателя.

— Дръж го — казва тя.

Той се поколебава, после притиска пръстите си около памучето, така че да го натисне към кожата ми. Неохотата, с която ме докосва, не се дължи на страх от насилие от моя страна; винаги съм се държал добре и учтиво, затворник-образец; затова никой от надзирателите не се страхува от мен. Не, кръвта ми го прави нервен. Той гледа почервеняващия памук и си представя как към пръстите му полазват всевъзможни микробни ужасии. Обзема го видимо облекчение, когато сестрата разкъсва една превръзка и закрепва с нея памучето до раничката. Надзирателят се приближава веднага до мивката, за да си измие ръцете със сапун и вода. Едва се сдържам да не се изсмея на ужаса му от нещо толкова същностно като кръвта. Продължавам да лежа неподвижно върху леглото, сгънал краката в коленете, със затворени очи, като от време на време изскимтявам жално.

Сестрата излиза от стаята с епруветките с моята кръв, а надзирателят, с грижливо измити ръце, сяда на един стол, за да чака.

И да чака.

Струва ми се, че прекарвам часове в това студено и стерилно помещение. От сестрата няма ни вест, ни кост; тя като че ли ни е изоставила, забравила е за нас. Надзирателят се раздвижва на стола си, чудейки се какво може да я е задържало толкова дълго.

Аз обаче знам.

Апаратурата вече е приключила анализа на кръвта ми и тя държи резултатите в ръка. Цифрите я притесняват. Подозренията, че затворникът симулира, се изпаряват; в изписаните резултати тя вижда доказателствата, че в тялото ми се вихри опасна инфекция. Че оплакванията ми за болки в корема очевидно не са измислица. Макар да бе прегледала корема ми, да бе натиснала мускулите и да бе чула охкането ми при докосването, тя не беше повярвала на тези симптоми. Прекалено дълго бе работила като сестра в затвора и опитът й беше дал достатъчно основание да се отнася скептично към физическите оплаквания на затворниците. В нейните очи ние всички сме манипулатори и мошеници и самите ни симптоми са резултат от нуждата ни за наркотици.

Но лабораторният тест е обективен. Кръвта влиза в машината и оттам излизат цифри. Тя не може да пренебрегне тревожно високия брой на белите кръвни телца. Затова сега несъмнено говори по телефона, за да се консултира с лекаря:

— Тук имам един затворник със силни болки в корема. Чревни звуци се чуват, но коремът му е чувствителен в десния долен квадрант. Това, което ме притеснява, всъщност, е броят на левкоцитите…

Вратата се отваря и чувам скърцането на обувките на сестрата по балатума. Този път, когато се обръща към мен, в тона й не долавям и следа от предишното саркастично отношение. Сега тя се държи учтиво, дори с уважение. Знае, че има работа със сериозно болен човек и че ще я държат отговорна, ако с мен се случи нещо. Внезапно вече не съм презрян обект, а бомба със закъснител, която може да съсипе кариерата й. А тя вече бе отлагала прекалено дълго.

— Ще те преместим в болницата — обявява тя и поглежда към охраната. — Налага се да бъде преместен незабавно.

— „Шатък“? — пита той, имайки предвид затворническото отделение на болницата „Лемуел Шатък“ в Бостън.

— Не, прекалено е далече. Той не може да чака толкова дълго. Уредих да бъде закаран в болницата във Фичбърг.

Доловил напрежението в гласа й, надзирателят ме поглежда притеснено.

— Какво му е? — пита той.

— Може да е спукан апендикс. Подготвила съм документите и се обадих в спешното отделение на болницата във Фичбърг. Ще трябва да го закараме с линейка.

— О, по дяволите. Тогава ще трябва да тръгна с него. Колко ще трае това?

— Вероятно ще го приемат. Мисля, че се нуждае от оперативна намеса.

Надзирателят поглежда часовника си. Мисли за края на смяната и дали някой ще отиде навреме, за да го освободи от болницата. Не мисли за мен, а за детайлите от своя график, от своя живот. За него съм просто усложнение.

Сестрата сгъва няколко листа и ги пъха в плик. Подава го на надзирателя.

— Това е за спешното отделение. Погрижи се лекарят да ги получи на всяка цена.

— Трябва да стане с линейка?

— Да.

— Така сигурността се превръща в проблем.

Сестрата ме поглежда. Белезниците на китката ми са все така хванати за леглото. Лежа абсолютно неподвижно, със свити колене — класическата поза на пациент, страдащ от мъчителен перитонит.

— Аз не бих се притеснявала толкова за сигурността. Този тук е доста зле, за да може да създаде неприятности.