Господари на нощта

11

Не разговаряхме за онова, което бяхме видели. Не се обадихме и на полицията.

Представях си Луис Кастман, прикован неподвижно в онази стая без четиво, без телевизор или радио, без нищо за гледане, освен ония стари снимки. Ако бях по-добър човек, сигурно дори щях да се натъжа.

Мислех си и за онзи провинциален тип, който застрелял Луис Кастман, а после си плюл на петите, нанасяйки с това на Таня далеч по-страшни рани, отколкото Кастман би могъл да й причини. Питах се дали още си спомня за Таня, или продължава да си живее, сякаш никога не е съществувала. Питах се дали вижда лицето й в кошмарни сънища.

Едва ли.

Мислех за всичко това, защото изпитвах едновременно ужас и любопитство. А и защото така избягвах мислите за Шийла — каква е била и какво й е сторил Кастман. Напомнях си, че тя е жертва на отвличане, изнасилване и по-страшни неща, че не е било по нейна вина. Не би трябвало да променям чувствата си към нея. Но тези очевидни и простички разсъждения не вършеха работа.

И аз се ненавиждах за това.

Наближаваше четири сутринта, когато микробусът спря пред дома ми.

— Как виждаш нещата до тук? — попитах аз.

Квадрата се почеса по наболата четина.

— Онова, дето Кастман го каза накрая. Че няма отърване. Прав е.

— По себе си ли съдиш?

— Откровено казано, да.

— И какво?

— Според мен от миналото е изплувало нещо и се е вкопчило в нея.

— Значи сме на вярна следа.

— Вероятно — каза Квадрата.

Посегнах да отворя вратата и казах:

— Онова, което е вършила… онова, което си вършил ти… то може да не ви напусне додето сте живи. Но и не ви осъжда.

Квадрата гледаше втренчено през стъклото. Изчаках. Той продължи да гледа. Слязох от микробуса и той потегли.

На телефонния секретар мигаше лампичката за съобщение. Погледнах кога е получено. Тринайсет минути преди полунощ. Ужасно късно. Реших, че ще е нещо семейно. Но грешах.

Натиснах бутона и чух гласа на млада жена:

— Здрасти, Уил.

Не си спомнях да съм го чувал друг път.

— Обажда се Кати. Кати Милър.

Изтръпнах.

— Отдавна не се бяхме чували, нали? Виж какво… извинявай, че звъня толкова късно. Сигурно си заспал. Не знам. Слушай, Уил, може ли да ми се обадиш веднага щом чуеш това? Няма значение кое време е. Просто… ами, просто трябва да поговорим за нещо.

И тя продиктува номера си.

Стоях като замаян. Кати Милър. Сестричката на Джули. Когато я видях за последен път беше… на около шест години. Усмихнах се, като си спомних — ха, по онова време трябва да е била най-много на четири — как веднъж се бе скрила зад шкафчето с инструменти и изскочи в най-неудобния момент. Ние с Джули нямахме време да се обуем и само дръпнахме одеялото, а ни напушваше ужасен смях.

Малката Кати Милър.

Сега трябваше да е на седемнайсет или осемнайсет. Чудна работа. Знаех какъв удар нанесе смъртта на Джули върху семейството ми. Можех да се досетя какво им е било на мистър и мисис Милър. Но никога не бях се замислял за малката Кати. Отново си спомних как двамата дръпнахме със смях одеялото и изведнъж осъзнах, че тогава бяхме в мазето. Върху същия диван, на който щяха да открият убитата Джули.

Защо ме търсеше Кати след толкова много години?

Може би просто иска да изрази съболезнования, казах си аз, макар че това изглеждаше странно в много отношения, включително и заради часа на обаждането. Отново прослушах съобщението, търсейки някакъв скрит смисъл. Не открих нищо. Тя искаше да й позвъня по всяко време. Но беше четири след полунощ и аз се чувствах изтощен. За каквото и да ме търсеше, все можеше да изчака до сутринта.

Пъхнах се под завивките и си спомних кога видях за последен път Кати Милър. Бяха ни помолили да не се мяркаме на погребението. Така и сторихме. Но два дни по-късно аз отидох самичък на гробището край шосе 22. Седнах до гроба на Джули. Не казах нищо. Не заплаках. Не усетих нито утеха, нито безнадеждност, нито каквото и да било. След малко се зададе белият „Олдсмобил“ на семейство Милър и аз побързах да изчезна. Но преди това срещнах погледа на малката Кати. По лицето й бе изписано някакво странно примирение и знание не за нейната възраст. Видях печал, ужас, а може би и мъничко жал.

Сетне изчезнах от гробището. Повече не се видяхме.