Господари на нощта

53

Клаудия Фишър нахълта в кабинета на Джоузеф Пистильо. Той вдигна глава.

— Какво?

— Реймънд Кромуел не се яви на рапорт.

Кромуел бе името на агента под прикритие, прикрепен към адвоката на Кен Клайн, Джошуа Форд.

— Мислех, че сте му сложили микрофон.

— Имаха среща в офиса на Макгуейн. Нямаше как да носи микрофон.

— И никой не го е виждал след срещата?

Фишър кимна.

— Форд също. И двамата са изчезнали.

— Мили боже.

— Какво да правим сега?

Пистильо вече бе скочил на крака.

— Вдигни по тревога всички агенти. Незабавно нахлуваме при Макгуейн.

Сърцето ми се късаше, че трябва отново да изоставя Нора — вече бях свикнал с името — но какъв избор имах? Идеята, че Кати е насаме с онзи смахнат садист, ме вледеняваше до мозъка на костите. Спомних си как лежах безпомощен, прикован за леглото, докато той се нахвърляше върху нея. Затворих очи и се помъчих да прогоня тази мисъл.

Нора се помъчи да ме задържи, но накрая разбра. Трябваше да го сторя. Прощалната ни целувка бе почти прекалено нежна. Отдръпнах се. В очите й блестяха сълзи.

— Върни се при мен — каза тя.

Обещах да се върна и изтичах навън.

Колата беше черен „Форд Таурус“ със затъмнени стъкла. Вътре нямаше друг човек, освен шофьора. Не го познавах. Той ми подаде черна превръзка за очи като онези, които раздават на пътниците при далечни полети. Нареди да си я сложа и да легна отзад. Подчиних се. Шофьорът включи двигателя и потегли. Използвах времето за размишления. Вече знаех много. Не всичко. Дори не достатъчно. Но все пак много. И бях почти сигурен, че Призрака има право: скоро тази история щеше да свърши.

Отново преосмислих подробностите и стигнах до онова, което предполагах от доста време: преди единайсет години Кен се беше замесил в незаконна дейност заедно със старите си приятели Макгуейн и Призрака. Вече нямаше как да си затварям очите. Кен беше престъпник. За мен можеше и да е герой, но както изтъкна сестра ми Мелиса, у него имаше влечение към насилието. Аз бих го казал по-меко — че Кен жадуваше за действие, за вълнението на риска. Но това е само увъртане.

Продължих да обмислям. По някое време Кен е арестуван и приема да помогне за залавянето на Макгуейн. Рискува живота си. Става агент под прикритие. Носи микрофон. По някакъв начин Макгуейн и Призрака го разобличават. Кен бяга. Връща се у дома, макар че не знаех защо. Не знаех и какво общо има Джули с тази афера. Доколкото знаех, тя не се беше прибирала повече от година. Дали завръщането й бе съвпадение? Дали просто бе дошла подир Кен да го търси като любовник или като източник на наркотици? Дали Призрака не бе тръгнал след нея с убеждението, че рано или късно ще го отведе при Кен?

Не знаех. Поне засега.

Така или иначе, Призрака ги открива, вероятно в деликатен момент. Кен е ранен, но избягва. Джули няма този късмет. Призрака иска да окаже натиск върху Кен, затова прави така, че да го обвинят в убийство. Изплашен, че може да бъде убит, Кен бяга от града. Отива да прибере приятелката си Шийла Роджърс и малката Карли. Тримата изчезват.

Дори през превръзката усетих, че наоколо притъмнява. Чух свистене. Бяхме навлезли в тунел. Можеше да е „Мидтаун“, но предполагах, че по-скоро пътуваме през „Линкълн“ към Ню Джърси. Замислих се за Пистильо и ролята му в тази история. За него важеше старият спор около целта и средствата. При други обстоятелства навярно би бил по-придирчив в избора на средства, но сега приемаше случая твърде лично. Лесно можех да разбера неговата гледна точка. Кен е престъпник. Сключва сделка и независимо от причините я нарушава чрез бягството си. Никаква милост за него. Дайте да го превърнем в беглец, та да не си намери убежище никъде по света.

Минават години. Кен и Шийла живеят заедно. Дъщеря им Карли расте. Но един ден залавят Кен. Връщат го в Щатите и той навярно очаква да бъде обесен за убийството на Джули Милър. Властите обаче знаят много добре каква е истината. Те го търсят за друго. Искат главата на звяра. Искат Макгуейн. И Кен все още може да им помогне в това.

Предлагат му нова сделка. Кен се укрива в Ню Мексико. След като решават, че вече няма опасност, Шийла и Карли идват при него. Но Макгуейн е могъщ и опасен противник. Той научава къде са. Изпраща двамата убийци. Кен не си е у дома, но те измъчват Шийла, за да им каже къде е. Ненадейно Кен се връща, убива ги, качва в колата детето и наранената Шийла, и бяга отново. Междувременно предупреждава Нора, че скоро ще я подгонят както властите, така и хората на Макгуейн. Тя също е принудена да бяга.

В общи линии с това се изчерпваха разкритията ми.

Фордът спря. Чух как шофьорът изключи двигателя. Стига толкова пасивност, помислих си аз. Ако искам да се измъкна жив от тази каша, трябва да проявя повече инициатива. Свалих превръзката и погледнах часовника. Бяхме пътували около час. Надигнах се и седнах.

Намирахме се сред гъста гора. По земята се стелеше килим от борови иглички. Отвсякъде ни обкръжаваше буйна зеленина. Видях нещо като наблюдателница, малка алуминиева постройка на около три метра над земята. Приличаше на барака за инструменти или занемарено индустриално съоръжение. По ъглите и около вратата се тъмнееше ръжда.

Шофьорът се обърна към мен.

— Слизай.

Подчиних се. Не откъсвах поглед от постройката. Видях как вратата се отвори и Призрака излезе навън.

Беше облечен изцяло в черно като начинаещ поет–романтик. Махна ми с ръка.

— Здрасти, Уил.

— Къде е тя? — попитах аз.

— Кой.

— Недей да се правиш на глупак.

Призрака скръсти ръце.

— Леле, леле, какъв храбрец.

— Къде е тя?

— За Кати Милър ли питаш?

— Да, знаеш го много добре.

Призрака кимна. В ръката му имаше нещо. Някакво въженце. Може би ласо. Побиха ме тръпки.

— Тя много прилича на сестра си, не смяташ ли? Как можех да устоя? На онази шия, искам да кажа. Онази прекрасна лебедова шия. Вече покрита със синини…

С огромно усилие не позволих на гласа си да затрепери.

— Къде е тя?

Той примига.

— Мъртва е, Уил.

Сърцето ми се сви.

— Омръзна ми да чакам и… — Изведнъж той се разсмя. Резкият звук отекна в тишината, проряза въздуха, впи се в листата. Аз стоях неподвижно. Призрака ме посочи с пръст и извика: — Върза се! Майтап бе, Уили. Да е по-весело. Нищо й няма на Кати. — Той махна с ръка. — Ела да видиш.

Изтичах напред, усещайки как сърцето ми бие някъде в гърлото. Ръждива стълбичка водеше нагоре към платформата. Изкатерих се. Призрака продължаваше да се смее. Минах край него и отворих вратата на алуминиевата барака. Погледнах надясно.

Кати беше вътре.

Смехът на Призрака още кънтеше в ушите ми. Изтичах към Кати. Очите й бяха отворени, но пред тях провисваха кичури коса. По шията й се тъмнееха синкаво-жълти белези от нападението. Ръцете й бяха вързани за стола, но иначе изглеждаше добре.

Наведох се и бутнах кичурите настрани.

— Как си?

— Нищо ми няма.

Усетих как в гърдите ми се надига ярост.

— Той стори ли ти нещо?

Кати Милър поклати глава. Гласът й трепереше.

— Какво иска от нас?

— Позволете аз да дам отговор на този въпрос.

Обърнахме се. Призрака влезе и остави вратата отворена. Подът беше осеян със строшени бутилки от бира. В ъгъла стърчеше стар канцеларски шкаф. В другия ъгъл забелязах затворен портативен компютър. Имаше три метални сгъваеми стола, каквито използват за училищни сбирки на открито. На единия седеше Кати. Призрака взе другия и ми направи знак да се настаня вляво от него. Предпочетох да остана прав. Той въздъхна и също стана.

— Нуждая се от твоята помощ, Уил. — Призрака се обърна към Кати. — И си рекох, че ако мис Милър дойде да ни прави компания… — Той се усмихна зловещо. — Ами, рекох си, че присъствието й може да е от полза.

Стиснах юмруци и пристъпих напред.

— Ако й сториш нещо, ако само я пипнеш с пръст…

Призрака дори не трепна. Не отстъпи. Само ръката му излетя нагоре и ме улучи точно под брадата. С другата нанесе саблен удар. От устните ми изхвръкна задавен звук. Имах чувството, че съм погълнал собственото си гърло. Залитнах назад и се завъртях. Призрака не бързаше. Приведе се и стовари ъперкът право в бъбрека ми. Почти парализиран от болка, аз се свлякох на колене.

Той ме изгледа отвисоко.

— С това перчене почваш да ми действаш на нервите, Уили.

Едва се удържах да не повърна.

— Трябва да се свържем с брат ти — продължи той. — За това си тук.

Вдигнах очи към него.

— Не знам къде е.

Призрака се отдръпна от мен. Мина зад стола на Кати. Леко, прекалено леко отпусна ръце върху раменете й. Тя замижа от допира. Той погали с показалци сините по шията й.

— Не те лъжа — казах аз.

— О, вярвам ти — отвърна той.

— Какво искаш тогава?

— Знам как да се свържа с Кен.

Обърках се.

— Какво?

— Гледал ли си някой от онези стари филми, където беглецът пуска обяви във вестниците?

— Мисля, че да.

Призрака се усмихна, сякаш доволен от моя отговор.

— Кен има по-добър вариант. Използва Интернет. Изпраща и получава съобщения чрез един сайт, наречен rec.music.elvis. Както навярно се досещаш, това е електронно сборище за почитателите на Елвис. Ако например адвокатът му иска да се свърже с него, съобщава дата и час под кодово име. Така Кен разбира как да се свърже с въпросния адвокат. Срещат се в електронното пространство и разговарят, без никакъв риск някой да ги проследи.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах аз.

Той пак се усмихна и плъзна ръце по-близо до шията на Кати.

— Страшно ме бива в събирането на информация.

Призрака отдръпна ръце. Осъзнах, че съм затаил дъх.

Той бръкна в джоба си и пак извади въженцето.

— Щом е тъй, за какво съм ти? — попитах аз.

— Брат ти не иска да се срещне с адвоката — обясни Призрака. — Мисля, че се бои от капан. Все пак уговорихме още един контакт. Много се надяваме да го убедиш да се срещне с нас.

— А ако не успея?

Той вдигна въженцето. Забелязах, че е прикрепено към дървена дръжка.

— Знаеш ли какво е това?

Не отговорих.

— Пенджабско ласо — обясни Призрака с лекторски тон. — От Индия. Използвали са го тюгите, наричани още безмълвни убийци. Някои хора смятат, че те са били напълно изтребени през деветнайсети век. Други… е, други не са чак толкова сигурни. — Той погледна Кати и вдигна високо първобитното оръжие. — Да обяснявам ли още, Уил?

Поклатих глава.

— Той ще разбере, че е капан.

— Твоя работа е да го убедиш в противното. Ако се провалиш… — Призрака се усмихна — е, има и добра страна. Ще можеш лично да се убедиш как е страдала някога Джули.

Усетих как кръвта ми се вледенява.

— Ти ще го убиеш — казах аз.

— О, не е задължително.

Знаех, че лъже, но лицето му бе ужасяващо искрено.

— Брат ти направи записи, събра уличаваща информация — каза Призрака. — Но все още не я е предал на федералните. През всичките тези години я пазеше в тайна. Това е добър признак. Показва, че той все още е онзи Кен, когото познаваме и обичаме. И… — Призрака се замисли за миг — при него има нещо, което искам.

— Какво? — попитах аз.

Той ми направи знак да мълча.

— Ето каква е сделката: ако той ни даде каквото искаме и обещае пак да изчезне, всичко продължава постарому.

Лъжа. Знаех, че лъже. Той щеше да убие Кен. И нас също. Не се съмнявах.

— Ами ако не ти вярвам?

Призрака преметна ласото около шията на Кати. Тя тихо изписка. Той се усмихна и ме погледна в очите.

— Има ли значение.

Преглътнах с усилие.

— Изглежда, че няма.

— Изглежда?

— Ще направя каквото искаш.

Той пусна ласото. Въженцето увисна около шията на Кати като отвратителна огърлица.

— Не го пипай — каза Призрака. — Разполагаме с един час. Гледай шията й, Уил. Гледай и си представяй.