Господари на нощта

43

В гласовата поща ме чакаха две съобщения. Първото беше от майката на Шийла, Една Роджърс. Погребението щяло да бъде след два дни, в църквата в Мейсън, щат Айдахо. Следваха часовете, адресите и няколко съвета как да стигна от Бойс до Мейсън. Запазих съобщението.

Второто беше от Ивон Стърно. Казваше, че е важно да й позвъня веднага. В гласа й звучеше едва сдържано вълнение. Това ме разтревожи. Запитах се дали е узнала истинската самоличност на Оуен Енфийлд — и ако да, то дали е за добро или за зло.

Ивон вдигна още от първия сигнал.

— Какво става? — попитах аз.

— Попаднах на нещо голямо, Уил.

— Слушам те.

— Трябваше да се сетим по-рано.

— За какво?

— Да сглобим парчетата. Човек под фалшиво име. ФБР проявява засилен интерес. Всичко е обгърнато в тайна. Малка община в тих район. Схващаш ли?

— Все още не.

— „Крипко“ ми отвори очите — продължи тя. — Както вече ти казах, това е фирма фантом. Затова проверих по няколко линии. Всъщност те дори не полагат особени усилия да се прикрият. Маскировката им е доста повърхностна. Сигурно смятат, че ако някой срещне човека, или ще го познае, или не. Без да се рови из миналото му.

— Ивон — казах аз.

— Какво?

— Изобщо не те разбирам.

— Компанията „Крипко“, която е наела къщата и колата, се оказа свързана с Федералната съдебна полиция.

Отново ми се зави свят. Сетне от сивия, мътен вихър изплува светла надежда.

— Чакай малко — казах аз. — Да не би да твърдиш, че Оуен Енфийлд е агент под прикритие?

— Не, не ми се вярва. Така де, какво ще разследва в Стоунпойнт — кой кого мами на карти ли?

— Тогава какво?

— Програмата за защита на свидетели се ръководи не от ФБР, а от Федералната съдебна полиция.

Обърках се още повече.

— Значи твърдиш, че Оуен Енфийлд…

— Да, правителството го е скрило при нас. Дали са му нова самоличност. Както вече казах, плиткото прикритие ми отвори очите. Много хора не знаят това. Дори понякога дрънкат глупости. Моят човек от вестника ми разправи как веднъж настанили един черен наркопласьор от Балтимор в чисто бяло предградие край Чикаго. Пълна издънка. Тукашният случай не е такъв, но ако например Ал Капоне търси някого, или ще го познае, или не. Няма да му проверява биографията. Нали ме разбираш?

— Да, струва ми се.

— От тук предполагам, че този Оуен Енфийлд не е стока. Такива са повечето свидетели по Програмата. Добре, властите го взимат под закрила, а той по една или друга причина убива двама души и бяга. ФБР не иска да се разчуе. Представи си колко лошо звучи — правителството сключва споразумение с някого, а той тръгва да трепе наред. Пресата ще вдигне олелия до небесата, нали ме разбираш.

Не казах нищо.

— Уил?

— Да.

Кратко мълчание.

— Ти криеш нещо от мен, нали?

Колебаех се как да постъпя.

— Хайде де — каза тя. — Ти на мене, аз на тебе, забрави ли?

Не знам какво бих отговорил — дали щях да й кажа, че брат ми е Оуен Енфийлд, дали щях да реша, че истината е по-добра от мълчанието — но решението ми бе отнето. Нещо изщрака и телефонът замлъкна.

Някой заблъска по вратата.

— Федерална полиция. Отворете веднага.

Познах гласа на Клаудия Фишър. Посегнах към дръжката, завъртях я и вратата едва не ме повали. Фишър нахълта с насочен пистолет. Нареди ми да вдигна ръце. Следваше я партньорът й Дарил Уилкокс. Двамата изглеждаха бледи, уморени и дори може би малко изплашени.

— Какво е това, по дяволите? — попитах аз.

— Горе ръцете! Веднага!

Подчиних се. Фишър извади белезници, но в последния момент сякаш се разколеба. Гласът й внезапно омекна.

— Ще дойдете ли без съпротива? — попита тя.

Кимнах.

— Тогава да тръгваме.