Господари на нощта

48

Ранният полет за Бойс мина без произшествия. Потеглихме от летище „Ла Гуардия“, което може и да е калпаво, но явно Бог го закриля. Седях зад дребна старица, която държеше непременно да свали облегалката на креслото си върху коленете ми. Взирането в бледата кожа на черепа й през рядката бяла коса — главата й беше буквално в скута ми — не представляваше кой знае какво развлечение, но поне отклоняваше другите мисли.

Квадрата седеше вдясно от мен. Четеше статия за себе си в „Йога Джърнъл“. От време на време кимаше и мърмореше: „Вярно, вярно, такъв съм си“. Правеше го, за да ме дразни. Затова ми е най-добрият приятел.

Успешно блокирах мислите си, докато зърнахме надписа „Добре дошли в Мейсън, Айдахо“. Квадрата бе наел „Буик Скайларк“. На два пъти сбъркахме пътя. Дори и тук, в глухата провинция, преобладаваха търговските зони, из които монотонно се мяркаха все едни и същи вериги магазини.

Църквата беше малка, бяла и съвършено невзрачна. Забелязах Една Роджърс. Тя стоеше сама отвън и пушеше. Квадрата спря колата. Усетих как стомахът ми се свива на топка. Излязох навън. Тревата беше кафява и суха. Една Роджърс погледна към нас. Без да ме изпуска от очи, тя издиша дълга струя дим.

Тръгнах към нея. Квадрата крачеше до мен. Чувствах се някак далечен и кух. Погребението на Шийла. Бяхме дошли да заровим Шийла в земята. Мисълта се приплъзваше през ума ми като кадър на развален телевизор.

Една Роджърс продължаваше да смуче цигарата. Очите й бяха студени, и сухи.

— Не знаех дали ще успееш — каза тя.

— Тук съм.

— Узна ли нещо за Карли?

— Не — казах аз, което не бе съвсем вярно. — А ти?

Тя поклати глава.

— Полицаите не си дават зор. Разправят, че нямало никакви данни Шийла да е раждала. Май изобщо не вярват в съществуването на Карли.

По-нататък всичко се замъгли като в ускорен филм. Квадрата ни прекъсна, за да изкаже съболезнованията си. Дойдоха и други опечалени. Бяха предимно мъже с тъмни костюми. От думите им разбрах, че повечето работят с бащата на Шийла във фабрика за автоматични гаражни врати. Това ми се стори странно, макар да не знаех защо. Стисках ръце, изслушвах имена и тутакси ги забравях. Бащата на Шийла се оказа висок, красив мъж. Той ме посрещна с мечешка прегръдка, после се отдръпна при колегите. Шийла имаше брат и сестра — и двамата по-млади от нея, навъсени и разсеяни.

Всички стояхме навън, сякаш не смеехме да почнем церемонията. Хората се събираха на групички. По-младите бяха около брата и сестрата на Шийла. Бащата стоеше сред полукръг от колеги с ръце в джобовете, които угрижено кимаха. Групата на жените бе най-близо до входа.

Квадрата привличаше учудени погледи, но това отдавна не го смущаваше. Към вечните си протрити джинси бе добавил синьо спортно сако и сива вратовръзка. Сподели с усмивка, че би облякъл костюм, само че Шийла в никакъв случай нямало да го познае.

Най-сетне опечалените почнаха да се вмъкват в малката църква. Масовото присъствие ме изненада, но както разбрах, хората идваха не заради Шийла, а заради близките й. Тя отдавна бе напуснала тия места. Една Роджърс се приближи и ме хвана под ръка. Вдигна очи към мен и направи усилие да се усмихне. Все още не знаех какво да мисля за нея.

Влязохме последни. Наоколо шушукаха колко „добре“ изглеждала Шийла, досущ „като жива“ — думи, които винаги ми се струват ужасно злокобни. Не съм особено религиозен, но предпочитам начина, по който еврейската вяра се отнася към мъртвите — ние поне гледаме да ги положим по-бързо в земята. И нямаме отворени ковчези.

Не обичам отворените ковчези.

Не ги обичам по съвсем очевидни причини. Да гледам мъртвото тяло, лишено от жизнена сила, балсамирано, нагиздено, боядисано като восъчен експонат от музея на мадам Тюсо, или още по-лошо, дотолкова „като живо“, че очакваш едва ли не да отвори очи и да се надигне — от всичко това ме побиват тръпки. И още нещо. Какъв вечен спомен оставя у скърбящите един труп, изложен като зелка за продан? Исках ли за последно да видя Шийла просната със затворени очи в добре тапициран — защо толкова се грижат за тапицерията? — и херметично затворен сандък от първокачествен махагон? Докато стоях последен заедно с Една Роджърс — да, наистина чакахме на опашка, за да видим ковчега, — тия мисли ставаха все по-тежки, притискаха ме като воденичен камък.

Но нямаше начин да се измъкна. Една здраво ме стискаше за ръката. Когато наближихме, коленете й взеха да се подгъват. Аз й помагах да не падне. Тя отново ми се усмихна и този път в нейния поглед сякаш имаше искрена топлота.

— Обичах я — прошепна тя. — Една майка никога не престава да обича детето си.

Само кимнах, защото не смеех да проговоря. Направихме още крачка напред. Опашката беше банална и скучна, почти като за качване в самолет. Едва ли бих се учудил, ако над главите ни прокънтеше металически глас: „Опечалените от редове двайсет и пет, двайсет и шест и двайсет и седем да се отправят към покойната.“ Глупава мисъл, но поне ме разсейваше. Бях готов на всичко, само и само да не мисля сериозно.

Квадрата стоеше зад нас — последен. Стараех се да гледам настрани, но докато напредвахме, в гърдите ми отново се надигна безпочвена надежда. Навярно се случва на мнозина. Изпитах го и на погребението на майка си — същото това убеждение, че всичко е грешка, някаква грандиозна заблуда, че ще погледна ковчега и той ще се окаже празен, или мъртвата няма да е Шийла. Може би затова хората предпочитат отворените ковчези. Те слагат точка. Щом видиш нещо, приемаш го. Бях с майка си до последния миг. Чух сетния й дъх. И все пак на погребението се изкушавах да проверя ковчега — просто за в случай, че Господ е променил решението си.

Мисля, че мнозина скърбящи преживяват нещо подобно. Отказът да приемеш загубата е нещо нормално. Въпреки всичко продължаваш да се надяваш. Точно това ставаше с мен и сега. Мъчех се да сключа сделка с едно същество, в което всъщност не вярвам, молех се за чудо — по някакъв начин отпечатъците, ФБР, мистър и мисис Роджърс, тълпата приятели и роднини — всички те да грешат, Шийла да се окаже жива и здрава, а не убита и изхвърлена край някакъв черен път.

Но, разбира се, не стана така.

Или поне не точно така.

Когато двамата с Една Роджърс стигнахме до ковчега, аз се заставих да погледна надолу. И изведнъж сякаш земята пропадна под мен. Обгърна ме безтегловност.

— Добра работа са свършили, нали? — прошепна мисис Роджърс.

Тя стисна ръката ми и се разплака. Но това ставаше нейде другаде, нейде много далече. Аз не бях с нея. Гледах надолу. И точно тогава проумях истината.

Шийла Роджърс бе наистина мъртва. Вече нямаше и капка съмнение.

Но жената, която обичах, с която бях живял и за която исках да се оженя, не беше Шийла Роджърс.