Господари на нощта

12

Белмънт, Небраска

Шериф Бърта Фароу бе виждала и по-страшни гледки.

Убийствата бяха грозно нещо, но по жестокост, грубост, натрошени кости, разкъсана плът и окървавен метал нищо не можеше да се сравнява с автомобилните катастрофи. Челен сблъсък. Камион, навлязъл в насрещното платно. Дърво, врязано в колата чак до задната седалка. Премятане с пълна скорост през парапета.

Такива злополуки си бяха жива касапница.

И все пак сегашната гледка, тази мъртва жена със съвсем малко кръв около нея, беше някак много по-ужасна. Бърта Фароу виждаше лицето й — изкривено от страх, объркване и може би отчаяние — и разбираше, че жената е умряла в жестоки мъки. Виждаше смазаните пръсти, хлътналия гръден кош, синините, и знаеше, че всичко това е причинено от друго човешко същество — с голи ръце. Не беше резултат нито от заледен пътен участък, нито от въртене на радиото при сто и трийсет километра в час, нито от отказали спирачки на камион или от алкохол и превишена скорост.

Беше преднамерено.

— Кой я е открил? — обърна се тя към помощника си Джордж Вол кър.

— Момчетата на Рандолф.

— Кои по-точно?

— Джери и Рон.

Бърта пресметна. Джери трябваше да е на шестнайсет години, Рон на четиринайсет.

— Разхождали Джипси — добави помощникът. Джипси беше кучето на Рандолф, немска овчарка. — Той я надушил.

— Къде са сега момчетата?

— Дейв ги откара у тях. Бяха доста стреснати. Взех показания. Нищо не знаят.

Бърта кимна. По магистралата с бясна скорост се зададе камионетка. Областният съдебен лекар Клайд Смарт закова спирачки, блъсна вратата, изскочи от камионетката и хукна към тях. Бърта засенчи очите си с длан.

— Не бързай толкова, Клайд. Тя няма къде да избяга.

Джордж се изкиска тихо.

Клайд Смарт бе свикнал със закачките й. С Бърта бяха връстници — малко под петдесетте. Работеха заедно почти от две десетилетия. Без да обръща внимание на шегата, Клайд продължи напред. Сведе очи към трупа и лицето му посърна.

— Мили боже! — възкликна съдебният лекар. Клекна до мъртвата и лекичко отметна косата от лицето й. — О, боже… Искам да кажа…

Той млъкна и поклати глава.

Бърта също бе свикнала с него. Реакцията на Клайд не я изненада. Знаеше, че повечето съдебни лекари са цинични и безчувствени. Не и Клайд. За него хората не бяха само тъкани и лепкави вещества. Неведнъж бе виждала Клайд да плаче над трупове. Той пристъпваше към всяка жертва с невероятно, почти смешно уважение. Извършваше аутопсиите тъй внимателно, като че очакваше човекът да оживее. Носеше скръбни вести на семействата и искрено споделяше тяхната мъка.

— Можеш ли да ми дадеш приблизителен час на смъртта? — попита Бърта.

— Скоро е било — тихо отвърна Клайд. — Кожата още е в етапа на ранното вкочаняване. Бих казал не повече от шест часа. Ще измеря температурата на черния дроб и… — Изведнъж той зърна ръката с неестествено изкривени пръсти и отново повтори: — О, боже.

Бърта се обърна към помощника си.

— Документи?

— Няма.

— Евентуален грабеж?

— Прекалено брутално — каза Клайд. Той надигна глава. — Някой е искал да страда.

Настана кратко мълчание. Бърта видя как в очите на Клайд бликват сълзи.

— Нещо друго?

Клайд бързо наведе глава.

— Не е скитница — каза той. — Добре облечена, добре хранена. — Надникна в устата. — Прилична зъболекарска работа.

— Признаци за изнасилване?

— Облечена е — каза Клайд. — Но боже мой, какво ли не са я правили! Наоколо има твърде малко кръв, за да е убита тук. Предполагам, че някой е минал с кола и я е изхвърлил тук. Когато я сложа на масата, ще знам повече.

— Добре тогава — каза Бърта. — Да проверим списъка на изчезналите и да пуснем отпечатъците й в компютъра.

Клайд кимна. Шериф Бърта Фароу бавно се отдалечи.