Господари на нощта

51

Седях и мислех. Кати имаше пълното право да ми се сърди. Но това щях да го преживея. Беше за предпочитане пред още едно погребение. Разтърках очи. Вдигнах крака върху дивана. Може би съм заспал — не знам със сигурност — но когато телефонът иззвъня, с изненада открих, че е утро. Погледнах отсрещния номер. Обаждаше се Квадрата. Напипах слушалката и я вдигнах.

— Привет — казах аз.

Без да губи време за предисловия, той изтърси:

— Мисля, че открихме Шийла.

Половин час по-късно влязох във фоайето на хотел „Реджина“.

Намирах се само на километър и половина от апартамента. Мислехме си, че е избягала в другия край на страната, а Шийла… как другояче можех да я наричам?… бе останала толкова близо.

Наетите от Квадрата детективи бяха я открили с лекота, най-вече защото бе станала по-небрежна след смъртта на истинската Шийла. Вложила пари във „Фърст Нашънъл Банк“ и си извадила дебитна карта. В този град — а вече и в цялата страна, по дяволите — вече не може да се живее без банков кредит. Отминали са времената, когато можеше да се настаниш в мотел под фалшиво име и да платиш в брой. Тук-там все още има мизерни бърлоги, чиито собственици си затварят очите, но почти навсякъде другаде искат да представиш поне копие от кредитната си карта — за в случай, че откраднеш нещо или нанесеш тежки повреди. Не е задължително да платиш по банков път — картата е необходима по-скоро, за да знаеш, че те държат под око, но трябва да я имаш.

Тя навярно предполагаше, че вече е в безопасност, и аз я разбирах напълно. Старците Голдбърг, чийто живот зависеше от умението да си държат езика зад зъбите, й бяха продали нова самоличност. Нямаше основания да се бои, че ще проговорят — всъщност те проговориха само заради приятелството си с Квадрата и Ракел, плюс факта, че се самообвиняваха за предполагаемото убийство. След като Шийла Роджърс вече бе „мъртва“ и никой нямаше да я търси, изглеждаше съвсем логично предпазливостта й да поотслабне.

Кредитната карта беше използвана за теглене на пари от банкомат на Юниън Скуеър. От там нататък оставаше само да се проверят най-близките хотели. Детективската работа се върши предимно чрез осведомени източници и подкупи, което на практика е едно и също. Добрите детективи си имат платени осведомители в телефонните компании, данъчните служби, банките и къде ли не още. Ако смятате, че е сложно — че трудно се намират хора, готови да осигурят поверителна информация срещу пари в брой, — значи просто не четете вестници.

А в случая се оказа още по-лесно. Стига само да звъниш по хотелите и да търсиш Дона Уайт. Рано или късно поредната телефонистка казва „Изчакайте, моля“ и те свързва.

Сега, докато се изкачвах по стъпалата към фоайето на хотел „Реджина“, усетих как ме разтърсват тръпки на страх и вълнение. Тя беше жива. Не си позволявах да го повярвам — нямаше да го повярвам, — преди да я видя с очите си. Надеждата си прави странни шеги с човешкия мозък. Може да го облее в сияние, или пък да го обгърне в мрак. Доскоро се бях надявал на чудо, сега се боях, че всичко може да ми бъде отнето, че когато отново надникна в ковчега, вътре ще лежи моята Шийла.

Обичам те завинаги.

Така пишеше в бележката. Завинаги.

Насочих се към рецепцията. Бях казал на Квадрата, че искам да уредя всичко сам. Той ме разбра. Администраторката — руса жена с плаха усмивка — говореше по телефона. Тя ме погледна любезно и посочи телефона, за да разбера, че след малко приключва. Свих рамене в знак, че не бързам, подпрях лакът върху плота и се престорих на спокоен.

След минута жената остави слушалката и ми отдели цялото си внимание.

— Мога ли да ви бъда полезна?

— Да — казах аз. Гласът ми звучеше неестествено и някак пискливо като на водолаз в барокамера. — Трябва да се срещна с Дона Уайт. Бихте ли ми казали номера на стаята й?

— Съжалявам, сър. Не даваме такава информация за гостите.

Едва не се плеснах по челото. Ама че съм глупав!

— Разбира се, моля за извинение. Първо ще позвъня. Имате ли вътрешен телефон?

Тя посочи надясно. На стената висяха три бели телефона без шайби. Вдигнах слушалката на единия и чух сигнал. След малко се обади телефонистката. Помолих я да ме свърже със стаята на Дона Уайт. Тя отговори — забележете, това е най-новата универсална думичка на хотелските служители — „На драго сърце“, после се раздаде сигнал.

Сърцето ми подскочи в гърлото.

Втори сигнал. Трети. След шестия се включи автоматичната телефонна система. Механичен глас ме уведоми, че търсеното лице не отговаря в момента и обясни какво да направя, ако искам да оставя съобщение. Затворих.

А сега какво?

Вероятно да чакам. Какво друго ми оставаше? Купих си вестник и открих в ъгъла на фоайето местенце, откъдето можех да виждам входа. Скрих лице зад вестника като филмов шпионин и се почувствах пълен идиот. Стомахът ми изгаряше. Никога не съм вярвал, че мога да хвана язва, но през последните дни ме мъчеха ужасни киселини.

Опитах се да чета — съвсем безуспешно, разбира се. Не бях в състояние да се съсредоточа. Липсваше ми енергия, за да се заинтересувам от текущите събития. Седях, като на тръни и през три-четири секунди се озъртах към входа. Прелиствах страниците. Зяпах снимките. Опитах се да проявя интерес към боксовите резултати. Огледах комиксите, но дори те ми се видяха твърде сложни.

От време на време русата администраторка хвърляше поглед към мен. Когато очите ни се срещаха, тя се усмихваше насърчително. Държеше ме под око, без съмнение. Или просто ме гонеше параноята. Седях си кротко във фоайето и четях вестник. Не бях сторил нищо, за да предизвикам подозренията й.

Един час мина без произшествия. Клетъчният ми телефон иззвъня. Вдигнах го до ухото си.

— Видя ли я вече? — попита Квадрата.

— Не е в стаята. Или поне не вдига телефона.

— Ти къде си сега?

— Дебна я във фоайето.

Квадрата изпръхтя.

— Какво? — попитах аз.

— Наистина ли каза „дебна“?

— Я ме остави на мира!

— Слушай, защо не викнем едно-две момчета от агенцията да свършат работата както трябва? Щом дойде, ще ни се обадят веднага.

Обмислих предложението и казах:

— Все още не.

И в този момент тя влезе.

Очите ми се разшириха. Едва дишах. Господи! Наистина беше моята Шийла. Жива. Малко остана да изтърва телефона.

— Уил?

— Трябва да приключвам — казах аз.

— Тя ли дойде?

— Ще ти се обадя.

Изключих телефона. Моята Шийла — все още използвах това име, защото не знаех как иначе да я наричам — имаше нова прическа. Сега косата й бе по-къса и леко подвита по краищата, оголвайки дългата лебедова шия. Цветът й беше по-черен. Колкото до общия ефект… щом я зърнах, сякаш огромен юмрук се вряза в гърдите ми.

Шийла продължаваше да крачи напред. Понечих да се изправя. Залитнах. Тя вървеше както винаги — целенасочено, без колебание, с вирната глава. Вратата на асансьора беше отворена и аз осъзнах, че може да не успея.

Тя влезе в кабината. Аз вече стоях на крака. Прекосих фоайето с бърза стъпка, но без да тичам. Не исках да предизвиквам сцени. Каквото и да ставаше тук — каквото и да я бе принудило да изчезне, да смени име, външност и Бог знае още какво — изискваше по-тънък подход. Не можех просто да изрева името й и да се втурна през фоайето.

Подметките ми тракаха по мраморния под. Звукът ми се струваше твърде силен. Нямаше да успея. Спрях и видях как вратата на асансьора се затвори.

По дяволите.

Натиснах бутона за повикване. Съседната врата се отвори веднага. Пристъпих към нея и спрях. Момент, накъде бях тръгнал? Та аз дори не знаех на кой етаж е. Погледнах светещите цифри над асансьора на Шийла. Те се сменяха равномерно. Пети етаж, после шести.

Имаше ли и друг човек в асансьора?

Не, струва ми се.

Асансьорът спря на деветия етаж. Добре, чудесно. Отново натиснах бутона за повикване. Отвори се същият асансьор. Бързо прекрачих вътре и натиснах деветката с отчаяната надежда, че може да стигна, преди тя да е влязла в стаята си. Вратата започна да се затваря. Облегнах се на стената. В последния миг някой пъхна ръка между вратите. Те изтракаха и пак се разтвориха. Запъхтян, потен мъж със сив костюм влезе в кабината и ми кимна. Натисна бутона за единайсети етаж. Вратите се затвориха и поехме нагоре.

— Горещо е навън — сподели човекът.

— Аха.

Той въздъхна.

— Хубав хотел, нали?

Турист, помислих си аз. Минавал съм през хиляди нюйоркски асансьори. Нюйоркчани знаят правилото: гледаш как се сменят числата и не обелваш нито дума.

Потвърдих, че хотелът е хубав и щом вратите се разтвориха, изскочих навън. Коридорът беше дълъг. Погледнах наляво. Нищо. Погледнах надясно и чух затваряне на врата. Втурнах се към звука като хрътка. От дясната страна, помислих си аз. В края на коридора.

Проследих дирята едва ли не по нюх и реших, че звукът е дошъл откъм стая 912 или 914. Огледах едната врата, после другата. Спомних си онзи епизод от „Батман“, в който жената — котка обясняваше, че едната врата води към нея, а другата към жив тигър. Батман избра погрешно. Е, какво толкова, аз не съм Батман.

Почуках на двете врати. Застанах между тях и зачаках.

Нищо.

Почуках отново, по-силно. Движение. Някой се движеше в стая 912. Минах пред вратата. Оправих яката на ризата си. Чух как отвътре изтрака предпазната верига. Напрегнах се. Дръжката се завъртя и вратата започна де се отваря.

Мъжът беше едър и намръщен, по тениска и раирани боксерки.

— Какво? — изръмжа той.

— Извинявам се, търся Дона Уайт.

Той сложи ръце на кръста си.

— Случайно да ти приличам на Дона Уайт?

От стаята долитаха странни звуци. Вслушах се. Стонове. Пъшкане на изкуствена страст и фалшиво удоволствие. Човекът ме погледна в очите, но изглеждаше особено радостен. Отстъпих назад. Кабелна телевизия, помислих си аз. Канал по поръчка. Бях прекъснал човека, докато си гледа порно.

— Много съжалявам.

Той затръшна вратата.

Добре, можех да отпиша стая 912. Или поне се надявах. Тъкмо вдигах ръка да почукам на другата врата, когато чух нечий глас:

— Мога ли да ви помогна?

Завъртях се и видях в края на коридора дебеловрат стриган тип със син костюм. На ревера му имаше значка с някакъв надпис, а на ръкава — нашивка. Той видя, че го гледам и се изпъчи. Беше от охраната и явно се гордееше с работата си.

— Не, добре съм — казах аз.

Той се навъси.

— Гост на хотела ли сте?

— Да.

— От коя стая?

— Нямам стая.

— Но нали току-що казахте…

Почуках силно. Стриганият забърза към мен. За момент имах чувството, че ще се хвърли с плонж, за да предпази вратата, но в последния момент той намали скоростта.

— Моля, елате с мен.

Без да му обръщам внимание, аз почуках отново. Никакъв отговор. Стриганият ме хвана за рамото. Отблъснах ръката му, почуках още веднъж и извиках:

— Знам, че не си Шийла.

Това обърка противника ми. Той се навъси съсредоточено. За момент и двамата отправихме погледи към вратата. Никой не отговори. Стриганият отново ме хвана за рамото, този път малко по-любезно. Не оказах съпротива. Слязохме долу и той ме поведе през фоайето.

Озовах се на тротоара. Погледнах назад. Стригания се изпъчи отново и скръсти ръце.

А сега какво?

Още една нюйоркска аксиома: не може да стоиш на тротоара. Движението е задължително. Хората притичват наоколо и не очакват някой да изникне на пътя им. В краен случай отскачат настрани, но не спират.

Потърсих безопасно място. Важното е да застанеш колкото се може по-близо сградата. Сгуших се до една витрина, извадих клетъчния телефон, позвъних на хотела и помолих да ме свържат със стаята на Дона Уайт. Отсреща ми осигуриха връзка „на драго сърце“.

Пак нямаше отговор.

Този път оставих кратко съобщение. Продиктувах номера на клетъчния си телефон и я помолих да ми се обади, като полагах усилия гласът ми да звучи що-годе спокойно.

Прибрах телефона в джоба си и още веднъж се запитах: а сега какво?

Моята Шийла беше вътре. От тази мисъл ми се завиваше свят. Тя криеше прекалено много копнежи. Прекалено много колебания и неизвестни. Заставих се да я прогоня.

Е, добре, какво означаваше всичко това? Първо, имаше ли друг начин да се измъкне? През мазето или през някакъв заден изход? Дали не ме бе забелязала? Затова ли избърза към асансьора? Дали не бях сбъркал номера на стаята, когато я последвах? Нищо чудно. Знаех, че е на деветия етаж. Това поне беше ясно. Впрочем… кой знае. Можеше да е спряла на този етаж само за да ме заблуди.

Докога да стоя?

Не знаех. Не можех да се прибера, в това бях сигурен. Въздъхнах дълбоко. Загледах се в забързаните минувачи — отделни личности, събрани в едно мъгляво, безлично гъмжило. И изведнъж през гъмжилото видях нея.

Сърцето ми спря.

Тя просто стоеше и ме гледаше. Нямах сили да се помръдна. Усетих как вътре в мен нещо се скъса. Вдигнах длан пред устата си, за да не извикам. Тя тръгна към мен. В очите й напираха сълзи. Поклатих глава. Тя не спря. Стигна до мен и ме прегърна.

— Всичко е наред — прошепна тя.

Затворих очи. Ръцете ми се сключиха около нея. Дълго време стояхме прегърнати. Не говорехме. Не помръдвахме. Бяхме нейде извън света.