Господари на нощта

20

— Какво е станало с носа ви? — допита Пистильо.

Отново бяхме в кабинета му. Квадрата бе останал в чакалнята. Аз седях в креслото пред бюрото на Пистильо. Този път забелязах, че столът му е малко по-висок от моя, навярно за да вдъхва респект. Агент Клаудия Фишър стоеше зад мен със скръстени ръце.

— Ако можехте да видите как изглежда другият — рекох аз.

— Бихте ли се с някого?

— Паднах.

Пистильо не ми повярва, но аз и не разчитах на това. Той опря длани в бюрото си.

— Бихме искали да ни повторите всичко.

— Кое? — попитах аз.

— Как изчезна Шийла Роджърс.

— Открихте ли я?

— Засега отговаряйте, моля. — Той вдигна юмрук пред устата си и се изкашля. — По кое време излезе Шийла Роджърс от вашия апартамент?

— Защо?

— Моля ви, мистър Клайн, просто ни помогнете.

— Мисля, че излезе около пет сутринта.

— Сигурен ли сте?

— Мисля — повторих аз. — Използвах думата „мисля“.

— Защо не сте сигурен?

— Спях. Стори ми се, че я чувам да излиза.

— В пет?

— Да.

— Погледнахте ли часовника?

— Майтап ли си правите? Не знам.

— Тогава как разбрахте, че е било в пет?

— Знам ли, може да имам страхотен биологичен часовник. Хайде да продължим нататък.

Пистильо кимна и се намести по-удобно на стола.

— Мис Роджърс ви остави бележка, така ли?

— Да.

— Къде беше бележката?

— На кое място в апартамента, искате да кажете?

— Да.

— Какво значение има?

Пистильо се усмихна бащински.

— Моля ви.

— На кухненския плот — казах аз. — Покрит е с гетинакс, ако това може да ви бъде от полза.

— Какво точно пишеше в бележката?

— Лично е.

— Мистър Клайн…

Въздъхнах. Нямаше смисъл да се карам с него.

— Пишеше, че ме обича завинаги.

— И какво още?

— Нищо друго.

— Само че ви обича завинаги?

— Аха.

— Пазите ли още бележката?

— Да.

— Може ли да я видим?

— А може ли първо да ми кажете защо съм тук?

Пистильо се облегна назад.

— След като напуснахте къщата на баща си заедно с мис Роджърс, направо към апартамента ли потеглихте?

Смяната на темата ме обърка.

— За какво говорите?

— Бяхте на погребението на майка си, нали така?

— Да.

— После заедно с Шийла Роджърс се върнахте в апартамента. Нали така ни казахте?

— Така казах.

— И това е истината?

— Да.

— На връщане спряхте ли някъде?

— Не.

— Може ли някой да потвърди?

— Че не съм спирал ли?

— Да потвърди, че сте се върнали в апартамента и сте останали там през цялата вечер.

— Че защо трябва някой да потвърждава?

— Моля ви, мистър Клайн.

— Не знам дали някой може да потвърди.

— Разговаряхте ли с някого?

— Не.

— Видя ли ви някой съсед?

— Не знам. — Озърнах се през рамо към Клаудия Фишър. — Защо не проверите из квартала? Нали разправят, че много ви бивало по тази линия?

— Защо е ходила Шийла Роджърс в Ню Мексико?

Пак се обърнах към него.

— Не знам да е ходила там.

— Не ви ли е казвала?

— Не съм чувал нищо подобно.

— Ами вие, мистър Клайн?

— Какво аз?

— Имате ли познати в Ню Мексико?

— Дори не знам пътя за Санта Фе.

— За Сан Хосе — поправи ме Пистильо и се усмихна на слабичката шега. — Имаме списък на телефоните, от които са ви търсили в последно време.

— Колко мило от ваша страна.

Той сви рамене.

— Модерни технологии.

— Законно ли е? Да се ровите из телефонните ми разговори.

— Имаме съдебна заповед.

— Не се и съмнявам. Е, какво искате да знаете?

Клаудия Фишър се раздвижи за пръв път от началото на разговора. Подаде ми лист хартия. Погледнах го и се оказа, че това е фотокопие от телефонна сметка. Един номер — съвсем непознат за мен — бе отбелязан с жълт маркер.

— Вечерта преди погребението на майка ви някой е позвънил до вашето жилище от телефонна кабина в Парадайс Хилс, Ню Мексико. — Пистильо се приведе напред. — С кого разговаряхте?

Напълно объркан, аз гледах номера. Разговорът бе почнал в шест и двайсет вечерта. Продължителност осем минути. Не знаех какво означава това, но целият тон на разговора не ми харесваше. Вдигнах очи.

— Трябва ли да имам адвокат?

Това леко сепна Пистильо. Двамата с Фишър пак се спогледаха.

— Винаги можете да имате адвокат — каза той предпазливо.

— Искам да присъства Квадрата.

— Той не е адвокат.

— Няма значение. Не знам какво става, по дяволите, но тия въпроси не ми харесват. Дойдох, защото смятах, че имате някакви сведения. А вместо това попаднах на разпит.

— Разпит ли? — Пистильо разпери ръце. — Просто си бъбрим.

Зад мен се раздаде звън. Клаудия Фишър грабна клетъчния телефон си телефон, както каубой измъква пищов. Вдигна го до ухото си и отсече: „Фишър“. След като изслуша мълчаливо каквото й казваха, тя затвори, без да се сбогува. После кимна на Пистильо.

Аз станах.

— Омръзна ми.

— Седнете, мистър Клайн.

— До гуша ми дойде от вашите глупости, Пистильо. До гуша ми дойде от…

— Това обаждане — прекъсна ме той.

— Какво?

— Седни, Уил.

Говореше ми на „ти“. За пръв път. И това прозвуча много зловещо. Стоях и чаках.

— Изчаквахме само да получим визуално потвърждение — каза Пистильо.

— За какво?

Вместо отговор той продължи:

— Затова взехме със самолет родителите на Шийла Роджърс от Айдахо. Те потвърдиха официално, макар че отпечатъците вече ни бяха казали каквото трябва да знаем.

Лицето му омекна.

Коленете ми се подкосиха, но успях да се задържа на крака. Пистильо ме гледаше с уморени очи. Понечих да поклатя глава, но знаех, че няма начин да отбягна удара.

— Съжалявам, Уил — каза Пистильо. — Шийла Роджърс е мъртва.