Господари на нощта

13

Не се наложи да звъня на Кати.

Звукът ме смушка като остен. Сънят ми бе тъй дълбок, че не можеше да има бавно изплуване към повърхността. За миг имах чувството, че се давя сред мрака. Сетне подскочих с разтуптяно сърце. Погледнах електронния будилник.

6:58.

Изпъшках и посегнах към телефона. Устройството за определяне на отсрещния номер беше блокирано. Безполезна машинария. Всеки, който иска да се укрие, просто купува другата машинка.

Но в момента това нямаше значение. Знаех кой ме търси.

Дори за мен гласът ми прозвуча удивително бодро, когато изчуруликах весело:

— Ало.

— Ъъъ… Уил Клайн?

— Да.

— Обажда се Кати Милър. — След кратко колебание тя добави: — Сестрата на Джули.

— Здравей, Кати — казах аз.

— Снощи ти оставих съобщение.

— Получих го чак в четири сутринта.

— О. Значи сигурно те събуждам.

— Не се безпокой — казах аз.

Младият и глас звучеше тъжно и някак измъчено. Спомних си кога е родена. Пресметнах набързо.

— Тази година ли завършваш гимназия?

— Да, наесен отивам в колеж.

— Къде?

— В един малък колеж. „Боудойв“.

— В Мейн — казах аз. — Чудесен колеж. Моите поздравления.

— Благодаря.

Седнах по-удобно, опитвайки да открия път през стената на мълчанието. Избрах добрия стар вариант:

— Отдавна не сме се виждали.

— Уил.

— Да?

— Бих искала да се видим.

— Да, чудесно.

— Какво ще речеш за днес?

— Къде си? — попитах аз.

— В Ливингстън — каза тя. После добави: — Видях те да минаваш край нас.

— Съжалявам.

— Ако искаш, мога да дойда в Ню Йорк.

— Няма смисъл — казах аз. — Днес ще идвам да посетя баща си. Искаш ли да се срещнем преди това?

— Да, добре. Но не тук. Помниш ли баскетболното игрище до гимназията?

— Разбира се. Ще те чакам там в десет.

— Добре.

Прехвърлих слушалката на другото ухо.

— Кати, не се сърди, но това обаждане е малко странно.

— Знам.

— За какво искаш да се срещнем?

— А ти как мислиш? — отвърна тя.

Не отговорих веднага, а и нямаше смисъл. Тя вече беше затворила.