Господари на нощта

30

Сънувах странен полусън.

Казвам „полусън“, защото не бях съвсем заспал. Реех се в онзи гъсталак между дрямката и бодърстването, в онова състояние, когато понякога изведнъж подскачаш и се вкопчваш в ръба на леглото. Лежах в мрака със затворени очи и ръце зад тила.

Вече споменах, че Шийла обичаше да танцува. Дори ме накара да се включа в един танцов клуб към Еврейския център в Уест Ориндж, Ню Джърси. Центърът беше близо до нашата къща в Ливингстън и болницата, където лежеше майка ми. Всяка сряда ходехме на свиждане в болницата, а после към шест и половина отивахме на танци.

Бяхме най-младата двойка в клуба — по моя преценка поне със седемдесет и пет години по-млади от всички останали — но старците си ги биваше. Просто не можех да им насмогна на темпото. Малко се притеснявах в компанията им. Не и Шийла. Понякога насред танца ме пускаше и почваше да се люшка сама. Затваряше очи. Лицето й грейваше, сякаш бе потънала изцяло в блаженството.

Имаше една особено впечатляваща двойка, семейство Сегал. Танцуваха заедно още откакто се запознали на една забава през четирийсетте години. Бяха красива, изящна двойка. Мистър Сегал винаги носеше широка бяла вратовръзка. Мисис Сегал идваше със синя рокля и перлена огърлица. Танците им бяха същинска магия. Движеха се като млади влюбени. Като едно цяло. През почивките бяха общителни и дружелюбни. Но щом засвиреше музиката, забравяха целия свят.

През една снежна вечер миналия февруари — бояхме се, че клубът ще е затворен, но не беше — мистър Сегал се появи сам. Пак беше с бялата вратовръзка и безупречен костюм. Но обтегнатото му лице говореше красноречиво. Шийла стисна ръката ми. Видях как в очите й напират сълзи. Когато музиката засвири, мистър Сегал стана, без колебание излезе на дансинга и затанцува сам. Държеше ръце пред себе си и се движеше тъй, сякаш съпругата му беше до него. Водеше призрака й по дансинга с толкова нежност, че никой не дръзна да го обезпокои.

Следващата седмица мистър Сегал не дойде. Чухме от другите, че мисис Сегал загубила дългогодишната си борба с рака. Но беше танцувала до края.

После музиката засвири. Всички излязохме с партньорите си на дансинга. И докато държах Шийла близо до себе си, неописуемо близо, аз изведнъж осъзнах, че колкото и да е тъжна историята на двамата старци, никога не съм срещал по-щастливи хора.

И тук навлязох в полусъня, макар от самото начало да знаех, че сънувам. Отново бях в танцовия клуб на Еврейския център. Там беше и мистър Сегал. Имаше и още много хора, които виждах за пръв път — все самотници. Когато засвири музиката, всички започнахме да танцуваме без партньори. Баща ми също бе там и тромаво танцуваше фокстрот. Забеляза ме и кимна.

Гледах как танцуват другите. Очевидно всички усещаха присъствието на загубените си спътници. Гледаха в призрачните им очи. Опитах се да последвам техния пример, но нещо не беше наред. Нищо не виждах. Танцувах сам. Шийла не искаше да дойде при мен.

Нейде далече чух телефонен звън. В съня ми проникна глухият глас на телефонния секретар.

— Говори лейтенант Дениълс от полицейското управление в Ливингстън. Опитвам да се свържа с Уил Клайн.

Освен гласа на лейтенант Дениълс чух и приглушеното кискане на млада жена. Рязко отворих очи и танцовият клуб изчезна. Докато посягах към телефона, младата жена пак се разкикоти.

Звучеше като смеха на Кати Милър.

— Може би трябва да се обадя на родителите ти — каза лейтенант Дениълс на жената.

— Не! — Определено беше Кати. — Аз съм на осемнайсет. Не можеш да ме…

Вдигнах слушалката.

— Уил Клайн на телефона.

— Здрасти, Уил — каза лейтенант Дениълс. — Обажда се Тим Дениълс. Бяхме съученици, помниш ли?

Тим Дениълс. Работеше на местната бензиностанция. Често идваше на училище в омазнена униформа, с името му, бродирано на гърдите отляво. Явно още си падаше по униформите.

— Помня, как да не помня — отвърнах аз, напълно объркан. — Как я караш, Тим?

— Добре, благодаря.

— Значи сега си в полицията? — дълбокомислено заключих аз.

— Аха. И още живея в града. Ожених се за Бети Джо Стетсън. Имаме две дъщери.

Помъчих се да си спомня Бети Джо, но не успях.

— Браво, моите поздравления.

— Благодаря, Уил. — Гласът му стана сериозен. — Аз… такова… прочетох в „Трибюн“ за майка ти. Моите съболезнования.

— Благодаря — казах аз.

Кати Милър отново избухна в смях.

— Виж, обаждам ти се, защото… нали познаваш Кати Милър?

— Да.

Настана кратко мълчание. Тим навярно си спомняше как ходех с по-голямата й сестра и какво стана след това.

— Тя поиска да ти се обадя.

— Какъв е проблемът?

— Открих Кати на детската площадка с полупразна бутилка водка. Здравата се е натряскала. Исках да позвъня на техните…

— Да не си посмял! — викна Кати. — Аз съм на осемнайсет!

— Добре, добре. Тя, значи, ме помоли да се обадя на теб. Хей, помниш ли като бяхме хлапета? И ние си имахме трески за дялане, нали ме разбираш.

— Напълно — казах аз.

В този момент Кати извика нещо и цялото ми тяло се вцепени. Надявах се да не съм чул добре. Но нейните думи и почти подигравателният глас, с който ги изкрещя, бяха като студена, лепкава длан, плъзнала по тила ми.

— Айдахо! — извика тя. — Права ли съм, Уил? Айдахо!

Впих пръсти в слушалката. Бях сигурен, че не съм чул добре.

— Какво каза тя?

— Не знам. Непрекъснато кряска нещо за Айдахо, но все още не е на себе си.

Отново чух гласа на Кати:

— Шибаното Айдахо! Картофи! Айдахо! Права съм, нали?

Едва дишах.

— Виж какво, Уил, знам, че е късно, но можеш ли да дойдеш и да я прибереш?

Намерих сили да изговоря:

— Тръгвам веднага.