Господари на нощта

40

Вътрешният телефон иззвъня.

— Мистър Макгуейн — изрече охранителят от рецепцията.

— Да.

— Джошуа Форд и Реймънд Кромуел пристигнаха.

Джошуа Форд беше старши партньор в правната фирма „Станфорд, Къмингс и Форд“, използваща над триста адвокати. Следователно Реймънд Кромуел щеше да се окаже някой младок с бележник, готов да записва часовете положен труд и съответните хонорари. Филип ги погледна на монитора. Форд беше едър тип — ръст около метър и деветдесет, тегло някъде към сто килограма. Славеше се като груб, агресивен и злобен адвокат, и в съответствие с тази репутация лицевите му мускули непрекъснато мърдаха, сякаш дъвчеше пура, или може би нечий крак. В сравнение с него Кромуел изглеждаше съвсем млад, кротък, зализан и елегантен.

Макгуейн хвърли поглед към Призрака. Онзи се усмихна и Макгуейн усети как отново го побиват студени тръпки. За пореден път се запита дали беше разумно да въвлича Аселта в тази история. В крайна сметка бе решил, че няма опасност. Призрака също имаше интерес от успешния край.

А освен това много го биваше.

Без да откъсва очи от зловещата му усмивка, Макгуейн нареди:

— Моля, поканете само мистър Форд. Имайте грижата мистър Кромуел да се настани удобно в чакалнята.

— Да, мистър Макгуейн.

Макгуейн дълго се бе колебал как да постъпи. Не обичаше насилието, но и не го пренебрегваше. То не бе нищо друго, освен средство за постигане на дадена цел. Призрака имаше право за атеистите в смъртното отделение. Истината е, че всички сме животни, дори организми, само малко по-сложни от безмозъчната амеба. Умреш ли, с теб е свършено. Чиста грандомания е да смяташ, че ние, хората, стоим над смъртта, че за разлика от всички други създания притежаваме способността да я надживеем. Да, в живота сме по-специални, в живота властваме, защото сме най-силни и най-безмилостни. Но да вярваш, че в смъртта сме нещо по-особено пред очите на Господа, че можем да си спечелим благоразположението Му с подмазвачески трикове — е, може и да прозвучи малко комунистически, но точно такова мислене използват богатите, за да държат бедните в подчинение.

Призрака прекрачи към вратата.

Дойде ли сгоден случай — използваш го. Макгуейн често бе тръгвал по криви пътечки, смятани от някои други за забранени. Твърдеше се например, че не бива да убиваш федерални агенти, прокурори или ченгета. Макгуейн бе нарушавал и трите забрани. Не бива, казваха други, да атакуваш влиятелни хора, които могат да привлекат внимание и да ти създадат неприятности.

Макгуейн не се връзваше на подобни глупости.

Когато Джошуа Форд отвори вратата, Призрака вдигна желязната палка. Тя бе дълга приблизително колкото бейзболна бухалка и снабдена с пружина, която й придаваше допълнителна сила. Можеше с лекота да строши човешки череп като яйце.

Джошуа Форд влезе с бавната, тежка походка на богат човек. Усмихна се на домакина.

— Мистър Макгуейн.

Макгуейн се усмихна на свой ред.

— Мистър Форд.

Усещайки нечие присъствие вдясно от себе си, Форд се завъртя към Призрака, протегнал ръка за поздрав. Но Призрака имаше съвсем друга идея. Той замахна и жестоко стовари металната палка върху пищяла му. Форд изкрещя и рухна на пода като марионетка с прерязани конци. Призрака го удари отново, този път по дясното рамо. Форд усети как ръката му се вцепени. След миг палката се вряза в гръдния кош. Отекна пукот. Форд опита да се свие на топка.

— Къде е той? — попита Макгуейн от другия край на стаята.

Джошуа Форд преглътна мъчително и изпъшка:

— Кой?

Голяма грешка. Призрака безпогрешно улучи глезена на жертвата. Форд нададе вой. Макгуейн се озърна към монитора. Кромуел седеше удобно в чакалнята. Не чуваше нищо. И никой друг нямаше да чуе.

Призрака отново удари адвоката точно по същото място на глезена. Раздаде се хрущене като от бирена кутия, попаднала под автомобилна гума. Форд вдигна ръка, умолявайки за милост.

От дългогодишен опит Макгуейн знаеше, че е най-добре да биеш, преди да питаш. Когато застанат пред заплахата от болка, повечето хора опитват да се измъкнат с приказки. Особено пък онези, които са свикнали да разчитат на устата си. Те търсят удобни мнения, полуистини, правдоподобни лъжи. Смятат, че щом са разумни, значи и противникът е такъв. Думите могат да предотвратят опасността.

Трябва да им отнемеш тази илюзия.

Болката и страхът при едно внезапно физическо нападение са унищожителни за психиката. Човешкият разсъдък — или интелигентност, или еволюирало мислене, наречете го както щете — помръква и се сгромолясва. Остава неандерталецът, примитивното истинско „аз“, което знае само едно — че иска да избяга от болката.

Призрака погледна Макгуейн. Макгуейн кимна. Призрака отстъпи назад и му направи място да се приближи.

— Той е допуснал голяма грешка — обясни Макгуейн.

— Спрял във Вегас. Там посетил лекар. Проверихме околните улични телефони за извънградски разговори, проведени около един час преди и един час след това посещение. Имаше само едно интересно обаждане. До вас, мистър Форд. Той се е свързал с вас. За всеки случай пратих човек да наблюдава вашата кантора. Вчера ви посетиха федерални агенти. Както виждате, всичко се връзва. Кен непременно е имал адвокат. Той би желал адвокатът да е опитен, независим и без каквато и да било връзка с мен. Вие сте точно такъв.

— Но… — започна Джошуа Форд.

Макгуейн вдигна длан. Форд млъкна веднага. Макгуейн отстъпи назад и погледна Призрака.

— Джон.

Призрака прекрачи напред и без колебание удари със замах ръката на Форд малко над лакътя. Костта се изви назад. Пребледнялото лице на адвоката стана още по-бяло.

— Ако започнете да отричате или да твърдите, че не знаете за какво става дума — каза Макгуейн, — моят приятел ще премине от дружески ласки към нещо по-сериозно. Разбирате ли?

Няколко секунди Форд мълча. Когато най-сетне надигна глава, Макгуейн бе изненадан от твърдата решимост в очите му. Форд погледна Призрака, после Макгуейн и изсъска:

— Върви по дяволите.

Призрака се обърна към Макгуейн, вдигна вежда и каза с усмивка:

— Храбрец.

— Джон…

Но Призрака не му обърна внимание. Той стовари железния прът върху лицето на Форд. С влажен, пращящ звук главата на адвоката се отметна назад. Из стаята плисна кръв. Форд падна по гръб и остана да лежи неподвижно. Призрака се прицели за нов удар в коляното.

— В съзнание ли е още? — попита Макгуейн.

Това накара Призрака да спре. Той се приведе и съобщи.

— В съзнание, но едва диша. — Призрака се изправи. — Още един удар и мистър Форд отива в страната на сънищата.

Макгуейн се замисли.

— Мистър Форд.

Форд го погледна.

— Къде е той? — попита отново Макгуейн.

Този път Форд само поклати глава.

Макгуейн се приближи до монитора. Завъртя го така, че Джошуа Форд да вижда екрана. Кромуел пиеше кафе, преметнал крак върху крак. Макгуейн посочи младия сътрудник.

Призрака кимна към монитора.

— Хубави обувки носи. „Алън-Едмъндс“ ли са?

Форд направи усилие да седне. Събра ръце под себе си, опита се да напъне и отново падна по гръб.

— На колко години е? — попита Макгуейн.

Форд не отговори.

Призрака вдигна палката.

— Той те попита…

— На двайсет и девет.

— Женен?

Форд кимна.

— Дечурлига?

— Две момчета.

Макгуейн пак се вгледа в монитора.

— Прав си, Джон. Хубави обувки. — Той се обърна към Форд. — Ще умре, ако не кажеш къде е Кен.

Призрака внимателно остави металната пръчка на пода. Бръкна в джоба си и извади традиционната примка на тюгите. Дръжката беше от махагон, дълга двайсет сантиметра и дебела около пет. Имаше осмоъгълно сечение. Дълбоки бразди по дървото осигуряваха по-здрав захват. За двата края бе прикрепено късо въженце от конски косъм.

— Той няма нищо общо — каза Форд.

— Слушайте ме внимателно — изрече Макгуейн. — Ще го кажа само веднъж.

Форд зачака. — Ние никога не блъфираме — каза Макгуейн.

Призрака се усмихна. Макгуейн помълча, гледайки втренчено Форд. После натисна бутона на вътрешния телефон. Обади се охранителят от приемната.

— Да, мистър Макгуейн.

— Доведете мистър Кромуел.

— Веднага, сър.

Двамата видяха как на екрана едър, дебеловрат пазач прекрачи в приемната и махна с ръка на Кромуел. Младежът остави кафето, стана и приглади сакото си. След това последва пазача към вратата. Форд извърна глава към Макгуейн. Погледите им се срещнаха.

— Вие сте глупав човек — каза Макгуейн.

Призрака стисна по-здраво дървената дръжка и зачака.

Пазачът отвори вратата. Реймънд Кромуел влезе с широка усмивка. Когато видя кръвта и проснатия си шеф, челюстта му провисна, сякаш някой бе срязал мускулите й.

— Какво, по дяво…

Призрака пристъпи зад него и го подкоси с внезапен ритник. Кромуел извика и падна на колене. Движенията на Призрака бяха точни, отработени, грациозни като в някакъв уродлив балет.

Въженцето се преметна през главата на младежа. Когато напълно обгърна шията му, Призрака дръпна назад и същевременно опря коляно в гръбнака на Кромуел. Въжето се впи във восъчно гладката кожа. Призрака превъртя дръжката, спирайки притока на кръв към мозъка. Очите на Кромуел се изцъклиха. Той задраска въженцето с пръсти. Призрака продължи да стиска.

— Спрете! — извика Форд. — Ще говоря!

Никой не му обърна внимание.

Призрака гледаше жертвата си. Лицето на Кромуел бе придобило ужасяващ пурпурен оттенък.

— Казах…

Форд рязко завъртя глава към Макгуейн. Макгуейн стоеше спокойно, със скръстени ръце. Двамата впиха очи един в друг. В тишината се чуваше само ужасното, задавено хъркане на Кромуел.

— Моля ви — прошепна Форд.

Но Макгуейн само поклати глава и повтори:

— Ние никога не блъфираме.

Призрака превъртя дръжката още веднъж и продължи да стиска.