Господари на нощта

19

Квадрата ми подаде торбичка с лед.

— Сигурно ще речеш, че би трябвало да видя как изглежда другият тип.

— Точно така — промърморих аз, слагайки торбичката върху подпухналия си нос. — Изглежда като кинозвезда.

Квадрата седна на дивана и вирна крака върху масичката.

— Обяснявай.

Обясних.

— Тоя образ май е голяма работа — каза Квадрата.

— Споменах ли, че измъчваше животни?

— Аха.

— А че имаше в спалнята си колекция от черепи?

— Сигурно много е впечатлявал госпожиците.

— Нищо не разбирам. — Свалих торбичката. Имах чувството, че носът ми е натъпкан с накълцани на дребно монети. — Защо му е на Призрака да търси брат ми?

— Резонен въпрос.

— Мислиш ли, че трябва да повикам ченгетата?

Квадрата сви рамене.

— Я повтори как му е името.

— Джон Аселта.

— Предполагам, че не знаеш сегашния му адрес.

— Не го знам.

— Но е израснал в Ливингстън?

— Да — потвърдих аз. — На Удланд Терас. Номер четирийсет и седем.

— Значи помниш адреса му?

Свих рамене на свой ред. Така беше в Ливингстън. Човек запомня подобни неща.

— Не знам какво е станало с майка му. Избягала още когато бил съвсем малък. Баща му не се отлепяше от шишето. Двама братя, и двамата по-големи. Единият — мисля, че се казваше Шон — беше ветеран от Виетнам. С дълга коса и чорлава брада. По цял ден обикаляше из градчето и си говореше сам. Всички го мислеха за луд. Дворът им вечно беше буренясал и затрупан с боклуци. На хората в Ливингстън това никак не им харесваше. Ченгетата редовно ги глобяваха.

Квадрата си надраска нещо на листче.

— Ще се поразровя — каза той.

Главата ме болеше. Всичко ми се мержелееше пред очите.

— В твоето училище имаше ли такъв тип? — попитах аз. — Психар, дето пребива хората просто за удоволствие.

— Да — каза Квадрата. — Аз.

Не можех да повярвам. Формално погледнато, знаех, че Квадрата е бил мръсник от библейски мащаб, но мисълта, че е бил като Призрака, че бих треперил, когато се разминаваме по коридора, че е способен да строши нечий череп и да се смее на звука… просто не го възприемах.

Отново сложих леда върху носа си и примижах от болка.

Квадрата поклати глава.

— Глезльо.

— Жалко, че не си избрал кариера в медицината.

— Носът ти вероятно е счупен — каза той.

— Вече се сетих.

— Искаш ли да те откарам до болницата?

— Не, аз съм юнак.

Това го накара да се изкиска.

— И бездруго с нищо не могат да ти помогнат. — Той помълча и захапа устната си. — Станало е нещо.

Тонът му никак не ми се понрави.

— Обади ми се нашият федерален приятел Джо Пистильо.

Пак махнах леда.

— Да не са открили Шийла?

— Не знам.

— Какво искаше?

— Не каза. Само помоли да те отведа при него.

— Кога?

— Преди малко. Каза, че се обаждал като приятел.

— Като чий приятел?

— Да пукна, ако знам.

— Името ми е Клайд Смарт — каза мъжът с най-благия глас, който Една Роджърс бе чувала през живота си. — Аз съм областният съдебен лекар.

Нийл, съпругът на Една, подаде ръка на лекаря. Тя само кимна. Жената шериф също бе тук заедно с един от помощниците си. Всички изглеждат подобаващо опечалени, помисли си Една Роджърс. Клайд Смарт опита да се впусне в някаква утешителна реч, но Една Роджърс побърза да го прекъсне.

Най-сетне Клайд Смарт пристъпи към масата. Нийл и Една Роджърс, съпрузи от четирийсет и две години, стояха един до друг и чакаха. Не се докосваха. Не търсеха сила един от друг. От много години вече не си предлагаха взаимна опора.

Съдебният лекар спря да говори и дръпна чаршафа.

Когато видя лицето на Шийла, Нийл Роджърс отскочи като ранено животно. Вдигна очи и нададе вик, който напомни на Една за койот пред буря. Още преди да погледне сама, тя разбра от ужаса на съпруга си, че няма да стане чудо, няма да има избавление в последния миг. Събра смелост и се взря в дъщеря си. Протегна ръка — вечно е майчиното желание да утешаваш дори в смъртта, — но се удържа с усилие на волята.

Тя продължи да гледа надолу, докато зрението й се замъгли, докато сякаш започна да вижда как лицето на Шийла се преобразява, как годините отлитат назад, отронват се една подир друга и първата й рожба отново се превръща в нейно дете, пред което широко се е разтворил целият живот, предлагащ на майката втори шанс да постъпи както трябва.

И тогава Една Роджърс заплака.