Господари на нощта

21

Странно нещо е отричането на реалността. Макар че стомахът ми се свиваше на топка, макар да усещах как ледът от сърцето се разлива по цялото ми тяло, макар в очите ми да напираха сълзи, аз успях някак да се откъсна от истината. Кимах и слушах оскъдните подробности, които Пистильо благоволи да ми разкаже. Била изхвърлена край едно провинциално шосе в Небраска, каза той. Кимнах. Била убита — както се изрази Пистильо — „по доста брутален начин“. Пак кимнах. Намерили я без документи, но по отпечатъците установили името, а после родителите на Шийла дошли да потвърдят официално. Кимнах още веднъж.

Не седнах. Не заплаках. Стоях съвсем неподвижно. Усещах как нещо в мен расте и се втвърдява. То притискаше отвътре ребрата ми, ставаше почти невъзможно да дишам. Думите му сякаш долитаха от много далече, като през филтър или изпод вода. В паметта ми изплува един простичък миг: Шийла седи на дивана с подвити крака и чете, а раздърпаните ръкави на пуловера почти закриват дланите й. Видях как се взира съсредоточено в страницата, как посяга с пръст да прелисти, как присвива очи на някакъв по-сложен текст, после вдига очи и се усмихва, когато забелязва, че я гледам.

Шийла беше мъртва.

Отново бях с Шийла в апартамента, вкопчвах се в призрака, мъчех се да удържа изчезналото, но гласът на Пистильо проряза мъглата.

— Трябваше да ни помогнеш, Уил.

Изплувах като от кошмарен сън.

— Какво?

— Ако ни беше казал истината, може би щяхме да я спасим.

Опомних се в микробуса.

Квадрата блъскаше с юмрук по волана и свирепо ругаеше. За пръв път го виждах толкова развълнуван. Моята реакция беше точно обратната. Сякаш някой ми бе изключил бушоните. Гледах навън през прозореца. Все още отказвах да приема истината, но вече усещах как тя напира да събори преградите. Чудех се още колко ще устоят, преди да рухнат.

— Ще го спипаме — повтори Квадрата.

Пет пари не давах.

Спряхме пред моята сграда. Квадрата изскочи от микробуса.

— Ще се справя — казах аз.

— Все пак ще те придружа — настоя той. — Искам да ти покажа нещо.

Кимнах, замаяно.

Когато влязохме, Квадрата бръкна в джоба си и извади пистолет. Готов за стрелба, той обиколи целия апартамент. Не откри никого и ми подаде оръжието.

— Заключи вратата. Ако онзи мръсник дойде пак, пръсни му мозъка.

— Не ми трябва това — казах аз.

— Пръсни му мозъка — повтори той.

Загледах се в пистолета.

— Искаш ли да остана? — попита Квадрата.

— Мисля, че сам ще ми бъде по-добре.

— Както речеш, но ако ти потрябвам, звъни. Знаеш ми клетъчния телефон.

— Знам. Благодаря.

Той излезе без повече приказки. Оставих пистолета на масата. После огледах апартамента. Тук вече не оставаше нищо от Шийла. Ароматът й бе изветрял. Въздухът ми се стори разреден и безжизнен. Исках да затворя всички врати и прозорци, да ги закова, да се помъча да запазя поне нещо от нея.

Някой бе убил жената, която обичах.

За втори път?

Не. Смъртта на Джули изобщо не можеше да се сравнява с това. Ни най-малко. Да, все още отхвърлях реалността, но през пукнатините някакъв глас нашепваше: вече нищо няма да бъде същото. Знаех го. И знаех, че този път няма да се опомня. Има удари, които можеш да изтърпиш и да продължиш напред — например станалото с Кен и Джули. Но този не беше такъв. Вътре в мен подскачаха и се блъскаха множество чувства. И най-силно бе отчаянието.

Вече никога нямаше да бъда с Шийла. Някой бе убил жената, която обичах.

Съсредоточих се върху второто. Убита. Замислих се за нейното минало, за ада, през който е минала. Замислих се как храбро се е борила и как някой — навярно някой от нейното минало — се е прокраднал в гръб, за да й отнеме всичко.

Постепенно прииждаше и гневът.

Пристъпих до бюрото, приведох се и бръкнах в дъното на най-долното чекмедже. Извадих кадифената кутийка, въздъхнах дълбоко и я отворих.

Диамантът на пръстена беше едно цяло и три десети карата, цвят G, категория VI, форма розетка. Гладък платинен обков с две правоъгълни багети. Бях го купил преди две седмици от един бижутерски магазин на Четирийсет и седма улица. Показах го само на майка си и възнамерявах да поканя Шийла при нея за предложението. Но след това състоянието на мама изведнъж се влоши. И все пак се утешавах с мисълта, че тя знае и одобрява. Просто чаках нещата малко да отшумят, за да дам пръстена на Шийла.

Шийла и аз се обичахме. Щях да й предложа брак по някакъв глупав, смутен, почти оригинален начин, очите й щяха да се навлажнят, после тя щеше да каже „да“ и да се хвърли на шията ми. Щяхме да се оженим и да станем съпрузи завинаги. Щеше да бъде прекрасно.

Някой ни бе отнел всичко това.

Стената на отричането започна да се пропуква. Скръбта ме заля, изтръгвайки въздуха от дробовете ми. Свлякох се на едно кресло и обгърнах коленете си с две ръце. Разлюлях се напред-назад и заплаках с истински, разкъсващи, отчаяни ридания.

Не знам колко съм плакал. Но по някое време се заставих да спра. Тогава реших да се преборя със скръбта. Тя парализира човека. Гневът не. А гневът вече бе дошъл и само дебнеше как да нахлуе в душата ми.

Пуснах го да нахлуе.