Господари на нощта

25

Когато се дотътрих до апартамента, Кати Милър седеше пред вратата с раница между коленете.

Тя скочи на крака.

— Обадих се, но…

Кимнах.

— Родителите ми — каза Кати. — Просто не мога да остана в онази къща нито ден повече. Рекох си, че може да ме приютиш на дивана.

— Моментът не е подходящ — казах аз.

— О!

Пъхнах ключа в ключалката.

— Разбираш ли, мъча се да сглобя нещата. Както говорихме. Кой би могъл да убие Джули. И взех да си задавам въпроси. Какво знам за живота на Джули, след като вие двамата скъсахте?

Влязохме в апартамента.

— Не знам дали моментът е подходящ.

Тя най-сетне забеляза изражението ми.

— Защо? Какво е станало?

— Загубих много скъп човек.

— За майка си ли говориш?

Поклатих глава.

— Друг близък човек. Убиха я.

Кати ахна и изтърва раницата.

— Много близки ли бяхте?

— Много.

— Приятелката ти?

— Да.

— Обичаше ли я?

— Безкрайно.

Тя ме погледна.

— Какво? — попитах аз.

— Не знам, Уил. Сякаш някой убива жените, които обичаш.

Точно същата мисъл се мъчех да отблъсна. Изречена на глас, тя звучеше още по-нелепо.

— С Джули скъсахме цяла година преди убийството.

— Значи вече я беше прежалил?

Не исках отново да тръгвам по същия път.

— Какво говореше за живота на Джули, след като скъсахме? — попитах аз.

Кати се просна на дивана по хлапашки — сякаш изобщо нямаше кости. Преметна десния крак през подлакътника, отпусна глава назад и вирна брадичка. Пак беше със скъсани джинси и толкова миниатюрна блузка, че сутиенът едва не се подаваше навън. Косата й беше вързана на опашка. Няколко кичура провисваха пред лицето й.

— Замислих се — каза тя. — Ако не я е убил Кен, значи някой друг го е сторил, права ли съм?

— Права си.

— Тогава взех да разчепквам живота й по онова време. Нали знаеш, свързах се със стари приятели, мъчех се да си спомня какво ставаше с нея и тъй нататък.

— И какво откри?

— Че е била загазила здравата.

Опитах да се съсредоточа върху думите й.

— Как така?

Тя свали крака на пода и седна.

— Ти какво си спомняш?

— Че щеше да завършва колежа в Хавъртън.

— Не е вярно.

— Така ли?

— Джули напусна колежа.

Това ме изненада.

— Сигурна ли си?

— През последната година — каза тя. После попита: — Кога я видя за последно, Уил?

Замислих се. Доста отдавна беше. Така и казах.

— Когато скъсахте ли?

Поклатих глава.

— Тя ми каза по телефона.

— Наистина ли?

— Да.

— Бива си я — каза Кати. — И ти просто прие?

— Опитах се да я видя. Но тя не искаше.

Кати ме изгледа така, сякаш току-що бях изтърсил най-мизерното оправдание в историята на човечеството. И комай имаше право. Защо не бях отишъл в Хавъртън? Защо не бях настоял да я видя очи в очи?

— Мисля — каза Кати, — че Джули се е забъркала в нещо лошо.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Може би прекалявам с догадките. Не я помня много добре, но си спомням, че изглеждаше щастлива, преди да умре. Отдавна не я бях виждала тъй щастлива. Мисля, че може би е започвала да се измъква. Не знам.

На вратата се позвъни. Усетих как раменете ми провисват от този звук. Не бях в настроение за гости. Кати разбра това и скочи.

— Аз ще отворя.

Отвън стоеше куриер с кошница плодове, Кати взе кошницата и я донесе на масата.

— Има картичка — каза тя.

— Виж какво пише.

Тя измъкна картичката от миниатюрния плик.

— Някакви хлапета от „Ковенант Хаус“ изразяват съболезнованията си. — Тя извади още нещо. — Има и покана за погребението.

Но вместо да остави картичката, Кати продължи да я гледа.

— Какво има?

Тя отново прочете краткия текст. После вдигна очи към мен.

— Шийла Роджърс?

— Да.

— Твоята приятелка се е казвала Шийла Роджърс?

— Да, защо?

Кати поклати глава и прибра картичката.

— Какво ти е?

— Нищо — каза тя.

— Не ме будалкай. Познаваше ли я?

— Не.

— Тогава какво има?

— Нищо — повтори тя, този път малко по-твърдо. — Дай да зарежем темата, бива ли?

Телефонът иззвъня. Изчаках да се включи телефонният секретар. От високоговорителя се раздаде, гласът на Квадрата:

— Вдигни слушалката.

Вдигнах я.

— Вярваш ли на майка й? — попита Квадрата без предисловия. — Че Шийла имала дъщеря.

— Да.

— И какво смяташ да правиш?

Размишлявах над това още откакто го чух за пръв път.

— Имам теория — казах аз.

— Цял съм в слух.

— Може би бягството на Шийла е свързано с дъщеря й.

— Как?

— Може би се е опитвала да намери Карли, или да си я вземе. Може да е узнала, че Карли е в опасност. Не знам. Но трябва да има нещо.

— Звучи логично донякъде.

— И ако успеем да проследим пътя на Шийла — продължих аз, — може би ще открием Карли.

— Или пък ще свършим като Шийла.

— Има такъв риск — признах аз.

Отсреща настана мълчание. Озърнах се към Кати. Тя гледаше настрани и подръпваше долната си устна.

— Значи искаш да продължиш — каза Квадрата.

— Да, но не искам да застрашавам и теб.

— Както виждам, прожектира се епизодът, в който ми казваш, че мога да се отдръпна, когато поискам.

— Да, а после идва другият епизод, в който ти казваш, че оставаш с мен докрай.

— И цигулките почват да свирят — допълни Квадрата.

— Е, след като изяснихме нещата, имам да ти кажа, че току-що получих вести от Роско, наричан още Ракел. Може би е открил нещо съществено около бягството на Шийла. Какво ще речеш за една нощна разходка?

— Мини да ме вземеш — казах аз.