Господари на нощта

42

Баща ми не пожела да говори.

Когато се върнахме в къщата, той отиде право в спалнята, която бе споделял с майка ми почти четирийсет години, и затвори вратата. В главата ми нахлуваха толкова много спомени. Опитах се да ги обуздая, но те бяха неудържими. Мозъкът ми заплашваше да изключи. И все пак не знаех достатъчно. Поне засега. Трябваше да узная още.

Шийла.

Имаше още една личност, способна да хвърли светлина върху загадката около моята любима. Затова се извиних, казах довиждане и потеглих обратно към града. Хванах метрото за Бронкс. Небето притъмняваше и онзи квартал не бе за препоръчване, но за пръв път в живота си превъзмогнах страха.

Още преди да почукам, вратата се открехна леко.

— Той спи — каза Таня.

— Искам да поговоря с теб — казах аз.

— Нямам какво да кажа.

— Видях те на възпоменателната церемония.

— Махай се.

— Моля те — настоях аз. — Важно е.

Таня въздъхна и свали веригата. Вмъкнах се вътре. Крушката в отсрещния ъгъл пръскаше съвсем слаба светлина. Докато погледът ми блуждаеше из тази потискаща стая, аз се запитах дали и Таня не е затворничка тук като Луис Кастман. Погледнах я. Тя се сви, сякаш очите ми можеха да я опарят.

— Още колко смяташ да го държиш? — попитах аз.

— Не правя планове — отвърна тя.

Не ми предложи да седна. Стояхме прави един срещу друг. Тя скръсти ръце и зачака.

— Защо дойде на възпоменанието? — попитах аз.

— Исках да я почета.

— Познаваше ли Шийла?

— Да.

— Приятелки ли бяхте?

Тя може би се усмихна. Но лицето й бе тъй обезобразено от назъбени, кръстосани белези, че нямаше как да съм сигурен.

— Нищо подобно.

— Тогава защо дойде?

Тя леко сведе глава настрани.

— Искаш ли да чуеш нещо шантаво?

Не знаех как да отговоря, затова само кимнах.

— Това ми беше първото излизане от шестнайсет месеца насам.

Пак не знаех какво да кажа, затова избрах нещо по-неутрално:

— Радвам се, че дойде.

Таня ме изгледа скептично. В стаята не се чуваше нищо, освен нейното дишане. Не знам какво й беше и дали имаше връзка с жестокото обезобразяване, но дъхът й звучеше тъй, сякаш минаваше през тясна сламка с няколко капки течност в нея.

— Моля те, отговори ми защо дойде — казах аз.

— Да я почета, казах ти вече. — Тя помълча. — И мислех, че мога да помогна.

— Да помогнеш?

Тя погледна вратата към спалнята на Луис Кастман. Проследих погледа й.

— Той ми каза защо си дошъл. Рекох си, че може и от мен да научиш нещо.

— Какво ти каза?

— Че си обичал Шийла. — Таня пристъпи към лампата. Беше ми трудно, но не извърнах очи. Най-сетне тя седна и ми кимна да сторя същото. — Вярно ли е?

— Ти ли я уби? — попита Таня.

Въпросът ме стресна.

— Не.

Тя не изглеждаше убедена.

— Не разбирам — казах аз. — Значи дойде да помогнеш, така ли?

— Да.

— Тогава защо избяга?

— Не се ли сещаш?

Поклатих глава.

Тя се сви на стола. Отпусна ръце в скута си и взе да се люшка напред-назад.

— Таня?

— Чух името ти — каза тя.

— Моля?

— Питаш ме защо избягах. — Тя спря да се клати. — Избягах, защото чух името ти.

— Не разбирам.

Тя пак погледна вратата.

— Луис не знаеше кой си. Аз също… докато Квадрата не те спомена в словото си. Ти си Уил Клайн.

— Да.

— И… — гласът й стана толкова тих, че трябваше да се приведа напред, за да я чуя — си брат на Кен.

Тишина.

— Ти си познавала брат ми?

— Срещали сме се. Много отдавна.

— Как?

— Чрез Шийла. — Тя изправи рамене и ме погледна. Странно. Казват, че очите са прозорци на душата. Пълна глупост. Очите на Таня бяха нормални. Не видях в тях нито белези, нито намек за историята на нейните мъки.

— Луис ти е казал за големия гангстер, който се свърза с Шийла.

— Да.

— Това беше брат ти.

Поклатих глава. Канех се да възразя, но млъкнах, защото видях, че тя има още нещо за казване.

— Шийла не ставаше за такъв живот. Беше прекалено амбициозна. Двамата с Кен се намериха. Той й помогна да постъпи в някакъв си колеж в Кънектикът, но това беше по-скоро за да пласира дрога. Тук всеки ден виждаш как си кълцат червата заради място на ъгъла. А в колежа за богаташки деца можеш да се настаниш и да го контролираш, тъй че да трупаш лесна печалба.

— И ти твърдиш, че това го е уредил брат ми?

Тя отново започна да се люшка.

— Сериозно ли разправяш, че не си знаел?

— Да.

— Мислех… — започна тя и млъкна.

— Какво?

Тя поклати глава.

— Не знам какво мислех.

— Моля те — казах аз.

— Смахната работа. Първо Шийла е с брат ти. Сега пък изниква при теб. И ти се правиш, че нищо не знаеш.

Отново нямах представа как да отговоря.

— Какво стана с Шийла?

— Ти знаеш по-добре от мен.

— Не, имам предвид онова време. Когато постъпила в колежа.

— След като напусна улицата, повече не я видях. Обади ми се веднъж-дваж по телефона и толкоз. После престана. Но Кен не беше цвете за мирисане. Ти и Квадрата ми се виждате свестни хора. Рекох си, че може най-сетне да е намерила нещо добро. Но като ти чух името…

Тя млъкна и сви рамене.

— Говори ли ти нещо името Карли? — попитах аз.

— Не. А трябва ли?

— Знаеше ли, че Шийла има дъщеря?

Това отново я накара да се люшне на стола. В гласа й прозвуча болка.

— О, боже.

— Знаеше ли?

Тя поклати глава.

— Не.

Не я оставих да се опомни.

— Познаваш ли някой си Филип Макгуейн?

Таня продължаваше да клати глава.

— Не.

— А Джон Аселта? Или Джули Милър?

— Не — бързо каза тя. — Не познавам тези хора. — Изправи се и ми обърна гръб. — А аз се надявах, че е избягала.

— Така беше — казах аз. — За известно време.

Видях как раменете й провиснаха. Дишането й стана още по-измъчено.

После Таня тръгна към изхода. Не я последвах. Погледнах вратата към стаята на Луис Кастман. Отново си помислих, че всъщност затворниците са двама. Таня спря. Усетих погледа й. Завъртях се към нея.

— Има добри хирурзи — казах аз. — Квадрата познава кого ли не. Можем да ти помогнем.

— Не, благодаря.

— Не можеш вечно да живееш за отмъщение.

Таня опита да се усмихне.

— Мислиш си, че е заради това? — Тя посочи обезобразеното си лице. — Затова ли мислиш, че го държа тук?

Отново се обърках.

Таня поклати глава.

— Той каза ли ти как е привлякъл Шийла?

Кимнах.

— Приписва си цялата заслуга. Все говори колко лъскави дрехи имал и как сладко приказвал. Но повечето момичета, дори онези, дето току-що слизат от автобуса, се боят да останат насаме с непознат мъж. Разбираш ли, най-важното беше, че Луис си имаше партньорка. За да му помага в бизнеса. Да приспива страховете на момичетата.

Тя зачака. Очите й бяха сухи. Нейде дълбоко в мен се надигна тръпка и плъзна навън. Таня пристъпи към вратата. Отвори я. Излязох и тръгнах, без да поглеждам назад.