Господари на нощта

44

Не възразих. Не се опитах да разоблича блъфа им, да настоявам за телефонен разговор или нещо подобно. Знаех, че в сегашния деликатен момент подобни протести биха били излишни, или направо вредни.

Пистильо ме бе предупредил да стоя настрани. Дори си бе позволил да ме арестува за чуждо престъпление. Бе обещал да ми лепне фалшиво обвинение, ако това се наложи. И все пак аз не отстъпвах. Чудех се откъде съм изровил тази невиждана храброст и изведнъж осъзнах причината — просто нямах какво да губя. Може би такава е всяка храброст — да достигнеш момента, когато не ти пука за нищо. Шийла и майка ми бяха мъртви. Брат ми беше отдавна изгубен. Притиснеш ли и най-слабия човек до стената, неминуемо събуждаш звяра в него.

Спряхме пред няколко къщи във Феър Лоун, Ню Джърси. Накъдето и да погледнех, виждах едно и също — спретнати затревени дворове, цветни лехи, градинска мебел с олющена бяла боя, дълги маркучи в тревата, захранващи с вода лениви пръскачки. Тръгнахме към една къща, която по нищо не се различаваше от околните. Фишър натисна вратата. Не беше заключено. Въведоха ме в стая с розов диван и голям телевизор. Върху телевизора бяха подредени снимки на две момчета — от съвсем малки до юношеска възраст. На последната снимка дамата целуваха по бузите възрастна жена, за която предположих, че е майка им.

Вратата към кухнята беше отворена. Пистильо седеше зад маса с пластмасов плот и пиеше чай с лед. Жената от снимката стоеше до мивката. Фишър и Уилкокс изчезнаха. Аз останах на прага.

— Следил си телефона ми — казах аз.

Пистильо поклати глава.

— Следенето само показва с кого разговаряш. Използвахме подслушвателни устройства. И за да бъдем съвсем наясно, имахме съдебна заповед.

— Какво искаш от мен? — попитах аз.

— Каквото искам от единайсет години насам — каза той. — Брат ти.

Жената до мивката пусна водата и се зае да мие някаква чаша. По хладилника бяха закрепени с магнитчета още снимки — на жената, на Пистильо и други младежи, но преобладаваха все същите две момчета. Снимките бяха по-нови и по-небрежно направени — на плажа, в двора и тъй нататък.

— Мария — каза Пистильо.

Жената спря водата и се обърна към него.

— Мария, това е Уил Клайн. Уил, това е Мария.

Жената — предположих, че е съпругата на Пистильо — избърса ръцете си с кърпа. Ръкостискането й беше здраво.

— Приятно ми е — каза студено тя.

Измънках нещо, кимнах и по знак на Пистильо седнах на метален стол със синтетична тапицерия.

— Ще желаете ли нещо за пиене, мистър Клайн? — попита Мария.

— Не, благодаря.

Пистильо повдигна чашата чай с лед.

— Същински динамит. Не е за изпускане.

Мария продължаваше да виси над мен. За да не губим време, най-сетне приех чая. Тя наля, без да бърза, и остави чашата пред мен. Благодарих и направих усилие да се усмихна. Мария също опита, но резултатът бе по-слаб и от моя.

— Ще изчакам в другата стая, Джо — каза тя.

— Благодаря, Мария.

Тя излезе и затвори вратата.

— Това е сестра ми — каза Пистильо, продължавайки да гледа след нея. Посочи снимките по хладилника. — А това са двете й момчета. Вик Младши сега е на осемнайсет. Джак на шестнайсет.

— Аха… — Скръстих ръце и ги подпрях на масата. — Значи си подслушвал разговорите ми.

— Да.

— В такъв случай знаеш, че нямам представа къде е брат ми.

Пистильо отпи глътка чай.

— Знам. — Без да откъсва очи от хладилника, той кимна към снимките. — Забелязваш ли нещо да липсва на тия снимки?

— Не ми е до игри, Пистильо.

— И на мен. Но все пак погледни по-внимателно. Какво липсва?

Не си направих труда да погледна, защото вече знаех отговора.

— Бащата.

Той щракна с пръсти и ме погледна като водещ на телевизионно състезание.

— От първия опит. Впечатляващо.

— Каква е тази история, по дяволите?

— Сестра ми загуби съпруга си преди дванайсет години. Момчетата… е, и сам можеш да сметнеш. Бяха на шест и четири години. Мария ги отгледа сама. Помагах, доколкото можех, но чичото не е баща, нали разбираш?

Мълчах.

— Казваше се Виктор Доубър. Случайно да си го чувал?

— Не.

— Вик беше убит. Типична екзекуция с два куршума в главата. — Пистильо допи чая си и добави: — Брат ти е бил там.

Сърцето ми заподскача. Без да изчаква реакция, Пистильо се изправи.

— Знам, че мехурът ми няма да е доволен, Уил, но ще си налея още една чаша. Искаш ли нещо?

Помъчих се да преодолея смайването.

— Как така брат ми е бил там?

Но Пистильо не бързаше. Отвори фризера, извади формичка за лед и я тръсна над мивката. Кубчетата изтракаха по плочките. Той извади няколко, пусна ги в чашата и си наля чай.

— Преди да започнем, искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Свързано е с Кати Милър.

— Слушам те.

— Тя е още дете.

— Знам.

— Положението е много опасно. Не трябва да си гений, за да го разбереш. Не искам тя да пострада отново.

— Аз също.

— Значи се споразумяхме — каза той. — Обещай, Уил. Обещай ми, че няма вече да я замесваш.

Погледнах го и разбрах, че въпросът не подлежи на обсъждане.

— Добре — казах аз. — Тя е извън играта.

Пистильо се вгледа в лицето ми, търсейки признаци за лъжа, но в това отношение той имаше право. Кати вече бе платила жестока цена. Не знам дали бих издържал, ако й се наложеше да плати още по-скъпо.

— Разкажи ми за Кен — казах аз.

Той се върна с чашата и пак седна. Огледа масата, после вдигна очи.

— Всеки ден четеш във вестниците за големи арести — започна Пистильо. — Четеш как са прочистили този или онзи квартал. Виждаш по новините как осъждат поредния дърт мафиот и си мислиш: мина им времето. Мафията загива. Ченгетата спечелиха.

Изведнъж почувствах гърлото си сухо и грапаво, сякаш задръстено с пясък. Отпих глътка чай. Беше твърде сладък.

— Чел ли си нещо за Дарвин? — попита Пистильо.

Помислих, че въпросът е риторичен, но той изчака за отговор.

— Оцеляване на най-силния и тъй нататък — казах аз.

— Не най-силния — поправи ме Пистильо. — Това е съвременното, погрешно тълкуване. Според Дарвин оцеляват не най-силните, а най-способните да се приспособяват. Усещаш ли разликата?

Кимнах.

— И тъй, най-хитрите престъпници започнаха да се приспособяват. Изнесоха бизнеса си от Манхатън. Например взеха да продават наркотици в предградията, където конкуренцията е по-слаба. Класическата корупция се насочи към градовете в Джърси. Камдън например. От последните петима кметове трима бяха осъдени за престъпления. За Атлантик Сити какво да говорим — там и улицата не можеш да пресечеш, без да потърсиш заем. Нюарк с всичките дрънканици за възраждане на града. Възраждането означава пари. А парите означават лихвари и заеми.

Аз се размърдах на стола.

— Има ли някаква поука във всичко това, Пистильо?

— Да, глупако, има голяма поука. — Той се изчерви. Лицето му остана спокойно, но с цената на неимоверни усилия. — Моят зет — бащата на двете момчета — се опита да очисти улиците от онази сган. Работеше под прикритие. Някой разбра. Откриха го мъртъв заедно с неговия партньор.

— И ти смяташ, че брат ми е замесен в това?

— Да. Да, смятам.

— Имаш ли доказателства?

Пистильо се усмихна.

— Нещо повече. Брат ти сам си призна.

Залитнах назад като от удар. Тръснах глава. Успокой се, казах си аз. Този човек е способен на всичко. Нали снощи беше готов да ми прикачи неизвършено престъпление.

— Но да не избързваме, Уил. И недей да ме разбираш погрешно. Не смятаме, че брат ти е убил когото и да било.

Това бе поредният удар.

— Но ти току-що каза…

Той вдигна ръка.

— Първо ме изслушай докрай, бива ли?

Пистильо пак стана. Виждах, че се нуждае от време.

Лицето му беше изненадващо деловито, дори спокойно, но само защото стискаше яростта си с желязна ръка. Питах се дали дори желязото може да издържи. Питах се колко често тази ярост избухва, щом погледне към племенниците и сестра си.

— Брат ти работеше за Филип Макгуейн. Предполагам, че знаеш кой е той.

Не исках да му отстъпвам дори в дреболиите.

— Продължавай.

— Макгуейн е по-опасен от твоя приятел Аселта, защото е много по-хитър. ОБОП го смята за една от големите криминални фигури по Западното крайбрежие.

— ОБОП?

— Отдел за борба с организираната престъпност — поясни Пистильо. — Още съвсем млад, Макгуейн усетил какво се задава. Ако зависи само от приспособяването, този тип ще оцелее при всякакви условия. Няма да навлизам в подробности за сегашното състояние на организираната престъпност — новите руснаци, Триадата, китайците, старите италианци. Макгуейн през цялото време беше на две крачки пред конкуренцията. Още преди да навърши двайсет и четири, стана шеф на престъпна група. Работи във всички класически области — наркотици, проституция, лихварство — но се е специализирал най-вече в корупцията, а търговията с наркотици изнася към по-спокойни места.

Спомних си думите на Таня, че Шийла е пласирала дрога в Хавъртънския колеж.

— Макгуейн уби зет ми и неговия партньор Къртис Англър. Брат ти беше замесен. Арестувахме го за по-дребни провинения.

— Кога?

— Шест месеца преди убийството на Джули Милър.

— И защо не съм чул за това?

— Защото Кен не ти е казал. И защото не ни трябваше брат ти. Искахме Макгуейн. Затова завербувахме Кен.

— Завербувахте го?

— Предложихме му съдебен имунитет срещу сътрудничество.

— Искали сте той да даде показания срещу Макгуейн?

— Не само. Макгуейн беше предпазлив. Не разполагахме с достатъчно доказателства, за да го обвиним в убийство. Трябваше ни информатор. Затова сложихме на Кен микрофон и го пратихме обратно.

— Искаш да кажеш, че Кен е работил под прикритие за вас?

В очите на Пистильо припламна зловеща светлинка.

— Само недей да му слагаш ореол — отсече той. — Онази отрепка, брат ти, не беше полицейски служител. Беше най-обикновен престъпник, опитващ се да си спаси кожата.

Кимнах и си напомних още веднъж, че всичко това може да излезе лъжа.

— Продължавай — повторих аз.

Той посегна и си взе курабийка от масата. Сдъвка я бавно и отпи глътка чай.

— Не знаем какво точно е станало. Мога да ти предложа само работна хипотеза.

— Добре.

— Макгуейн е узнал. Трябва да разбереш. Макгуейн е брутално копеле. За него убийството винаги е възможен вариант — все едно че решава дали да мине през тунела „Линкълн“ или „Холанд“. Въпрос на удобство, нищо повече. Той не изпитва каквото и да било.

Сега виждах накъде отива разговорът.

— Значи ако Макгуейн е разбрал, че Кен ви предава сведения…

— Лека му пръст — довърши Пистильо. — Брат ти знаеше какво рискува. Следяхме го, но една нощ той просто избяга.

— Защото Макгуейн е открил?

— Да, така смятаме. После се появи във вашата къща. Не знаем защо. Вероятно е смятал мястото за сигурно, защото Макгуейн никога не би предположил, че той ще подложи близките си на риск.

— А после?

— Вече трябва да се досещаш, че и Аселта работеше за Макгуейн.

— Щом казваш.

Той не обърна внимание на иронията.

— Аселта също имаше какво да губи. Ти спомена за Лора Емърсън, другото убито момиче от девическото дружество. Брат ти ни каза, че Аселта я е убил. Беше удушена, което е любимият метод на Аселта. Според Кен тя разбрала за търговията с наркотици в колежа и се готвела да съобщи.

Аз направих гримаса.

— И затова са я убили?

— Да, затова. Какво очакваш от тях? Да я черпят един сладолед ли? Те са чудовища, Уил. Набий си го в тъпата тиква.

Спомних си как Фил Макгуейн идваше у дома да играем „Риск“. Винаги печелеше. Беше тих и наблюдателен — от онези момчета, които те карат да си припомниш поговорката за тихата вода. Мисля, че по някое време го избраха за председател на класа. Силно ме впечатляваше. Призрака беше смахнат и му личеше. От него можеше да се очаква каквото и да било. Но Макгуейн?

— Някак са разбрали къде се укрива брат ти. Не знаем как точно, може би Призрака е проследил Джули на връщане от колежа. Така или иначе, той догонва брат ти в дома на семейство Милър. Според нашата теория се е опитал да убие и двамата. Казваш, че си видял някого през онази нощ. Вярваме ти. Вярваме също така, че това е бил Аселта. Открихме в мазето негови отпечатъци. Кен е пострадал в схватката — това обяснява кръвта — но е успял някак да се измъкне. Призрака останал с трупа на Джули Милър. И как е постъпил? Много ясно — нагласил нещата така, че убийството да изглежда дело на Кен. Има ли по-добър начин да го очерни и дори да го прогони от страната?

Той млъкна и захапа още една курабийка. Не ме гледаше. Знаех, че може да лъже, но думите му звучаха искрено. Опитах да се успокоя, да осмисля чутото. Гледах Пистильо. Той се взираше в курабийката. Сега бе мой ред да удържам яростта си.

— Значи през цялото това време… — Помълчах, преглътнах и започнах отново. — Значи през цялото това време сте знаели, че Кен не е убил Джули.

— Не, не през цялото.

— Но ти току-що каза…

— Теория, Уил. Беше само теория. Със същия успех можеше да се окаже, че той е убиецът.

— Ти не вярваш в това.

— Не ми казвай в какво вярвам.

— Какъв мотив би имал Кен, за да убие Джули?

— Не се заблуждавай, брат ти беше лошо момче.

— Това не е мотив. — Аз поклатих глава. — Защо? Ако сте знаели, че Кен не я е убил, защо непрекъснато твърдяхте обратното?

Той не отговори. И може би нямаше смисъл. Отговорът изведнъж стана очевиден. Озърнах се към снимките по хладилника. Те обясняваха много.

— Защото си искал да хванеш Кен на всяка цена — отговорих си сам. — Само Кен е можел да ти даде главата на Макгуейн. Ако се криеше като свидетел, светът нямаше да прояви интерес. Нямаше да се вдигне шум из вестниците. Нямаше да има голямо преследване. Но ако Кен е убил млада жена в собствения й дом, медиите ще проявят огромен интерес — накъде са тръгнали предградията и тъй нататък… А с такива заглавия ще му е много по-трудно да се укрива.

Той продължаваше да оглежда ръцете си.

— Прав съм, нали?

Пистильо бавно вдигна очи към мен.

— Брат ти сключи сделка с нас — изрече студено той. — Когато избяга, наруши тази сделка.

— И това ви даде право да лъжете?

— Даде ни право да го издирваме с всички необходими средства.

Треперех от гняв.

— А близките му да вървят по дяволите, така ли?

— Не обвинявай мен за това.

— Знаеш ли какво ни причинихте?

— Искаш ли да ти кажа нещо, Уил? Не ми пука. Мислиш, че вие сте страдали? Виж очите на сестра ми. Виж синовете й.

— Това не оправдава…

Пистильо стовари длан върху масата.

— Не ми разправяй за правда. Сестра ми беше невинна жертва.

— Майка ми също.

— Не! — Той удари с юмрук по масата и ме посочи с пръст. — Между двете има голяма разлика, затова дай да си говорим открито. Вик беше убит полицай. Нямаше избор. Не можеше да предотврати страданията на близките си. А брат ти избра бягството. Решението бе негово. Ако това е донесло беди на семейството ти, обвинявай него.

— Но ти го накара да избяга — възразих аз. — Някой се е опитал да го убие… а отгоре на всичко ти му внуши, че го издирвате за убийство. Искал си да му извиеш ръката. И си го забил още по-дълбоко в калта.

— Вината си беше негова, не моя.

— Пожертвал си моето семейство, за да отмъстиш за своето.

В този момент Пистильо не издържа и запокити чашата през масата. Студеният чай ме оплиска. Чашата падна на пода и се строши. Той скочи на крака и ме изгледа отвисоко.

— Да не си посмял да сравняваш съдбата на семейството си със страданията на сестра ми. Да не си посмял!

Спокойно го погледнах в очите. Нямаше смисъл да споря — а и все още не знаех дали казва цялата истина, или я изопачава за някакви свои цели. Така или иначе, исках да науча повече. Сблъсъкът с него нямаше да ми донесе нищо. Историята криеше още много тайни. Той не беше приключил. Тепърва предстоеше да отговори на редица въпроси.

Вратата се отвори. Клаудия Фишър подаде глава да види какво е станало. Пистильо вдигна ръка в знак, че всичко е наред. После отново седна. Фишър изчака още миг и ни остави сами.

Пистильо продължаваше да се задъхва.

— И какво стана после? — попитах аз.

Той вдигна очи.

— Не се ли досещаш?

— Не.

— Беше си чист късмет. Един наш агент замина на екскурзия в Стокхолм. Обикновена случайност.

— За какво говориш?

— Нашият агент — каза той. — Случайно забеляза брат ти на улицата.

Аз примигах.

— Един момент. Кога беше това?

Пистильо бързо пресметна на ум.

— Преди четири месеца.

Все още не проумявах.

— И Кен избяга?

— Не, по дяволите. Агентът не пое никакъв риск. Арестува брат ти на място. — Пистильо скръсти ръце, приведе се към мен и добави тихо, почти шепнешком: — Хванахме го. Хванахме брат ти и го върнахме в страната.