Господари на нощта

26

Филип Макгуейн видя на монитора своя стар враг. След миг от рецепцията му позвъниха.

— Мистър Макгуейн?

— Пусни го — каза той.

— Да, мистър Макгуейн. Не е сам, с него има…

— Пусни и нея.

Макгуейн се изправи. Имаше ъглов кабинет с изглед към река Хъдсън, близо до югозападния край на Манхатън. През по-топлите месеци край сградата преминаваха новите огромни туристически кораби с просторни каюткомпании, грейнали от неонови светлини, и надстройките на някои от тях стигаха чак до неговия прозорец. Днес обаче нищо не помръдваше по реката. Макгуейн превключваше от камера на камера, следейки движението на своя противник от ФБР Джо Пистильо и подчинената му, която се влачеше подир него.

Макгуейн харчеше много пари за охрана. И не съжаляваше. Охранителната система използваше осемдесет и три камери. Всеки, който влезеше в личния му асансьор, биваше дигитално заснет от няколко ъгъла. Но не това правеше системата уникална, а фактът, че наклонът на камерите бе проектиран за запис, при който всяко влизане на човек можеше да бъде представено и като излизане. Коридорът и стените на асансьора бяха боядисани в убито зелен цвят. Това не им придаваше красота — всъщност дори ужасно ги загрозяваше — но за специалистите по визуални ефекти и дигитална манипулация имаше огромно значение. Всеки образ върху зелен фон може да бъде изолиран и пренесен върху друг фон.

Враговете му идваха тук най-спокойно. В края на краищата това бе неговият офис. Предполагаха, че никой не е чак толкова безочлив, та да убива на своя територия. И точно в това грешаха. Безочието, самият факт, че властите ще помислят същото — плюс възможността да представи доказателства, че жертвата си е тръгнала жива и здрава — правеха мястото идеално за удар.

Макгуейн извади от най-горното чекмедже стара снимка. Отдавна знаеше, че никога не бива да подценяваш човек или ситуация. Осъзнаваше също така, че карайки врага да го подценява, може да нагласи нещата в своя полза. Вгледа се в снимката на трите седемнайсетгодишни момчета — Кен Клайн, Джон Аселта по прякор Призрака и Макгуейн. Бяха израснали в предградието Ливингстън, Ню Джърси, макар че Макгуейн живееше в единия край на градчето, а Кен и Призрака — в другия. Събраха се в гимназията, привлечени един към друг, забелязвайки сходството помежду си.

Кен Клайн беше буйният тенисист, Джон Аселта — смахнатият борец, Макгуейн — чаровният женкар и председател на ученическия съвет. Той огледа лицата на снимката. Не личеше да крият нещо. Просто трима симпатични гимназисти. И сякаш с тази фасада се изчерпваше всичко. Когато преди няколко години избухна онзи скандал с хлапетата — убийци, Макгуейн следеше с дълбок интерес реакциите на пресата. Светът си търсеше удобни оправдания. Момчетата били аутсайдери. Търпели грубости и подигравки. Липсвали им родителски грижи, играели електронни игри. Но Макгуейн знаеше, че всичко това няма значение. Днешните времена бяха малко по-различни, но на мястото на онези хлапета можеха да са те — Кен, Джон и Макгуейн — защото истината е, че няма значение дали си финансово осигурен и обичан от родителите си, дали страниш от общуване или се бориш, за да станеш душа на компанията.

Някои хора просто се раждат с тази ярост.

Вратата на кабинета се отвори. Влезе Джон Пистильо, следван от младата си придружителка. Макгуейн се усмихна и прибра снимката.

— А, мосю Жавер — подхвърли той към Пистильо. — Пак ли ще ме преследваш, задето съм откраднал един хляб?

— Да — каза Пистильо. — Няма как да те сбърка човек. Макгуейн, невинната жертва.

Макгуейн насочи вниманието си към жената.

— Кажи ми, Джо, защо винаги водиш най-красивите си колежки?

— Това е специален агент Клаудия Фишър.

— Очарован съм — каза Макгуейн. — Моля, седнете.

— Предпочитаме да останем прави.

Макгуейн сви рамене и седна зад бюрото.

— С какво мога да ви услужа днес?

— Сериозно си закъсал, Макгуейн.

— Така ли?

— Точно така.

— И решихте да ми се притечете на помощ? Каква грижа!

Пистильо изсумтя презрително.

— Отдавна те гоня.

— Да, знам, но аз не съм от лесните. Съвет: следващия път донеси букет червени рози. Отваряй ми вратата. Покани ме на вечеря със свещи. На човек му се иска и малко романтика.

Пистильо опря юмруци върху бюрото.

— Донякъде ми се иска да седна отстрани и да гледам как ще те изядат жив. — Той преглътна, сякаш се мъчеше да удържи нещо в себе си. — Но още повече ми се иска да те видя как гниеш в затвора за всичко, което си сторил.

Макгуейн се обърна към Клаудия Фишър.

— Много е секси, когато се прави на груб, не смяташ ли?

— Познай кого намерихме преди малко, Макгуейн.

— Да не сте открили Джак Изкормвача? Крайно време беше.

— Фред Танър.

— Кой?

Пистильо се усмихна накриво.

— Не на мен тия номера. Един едър бияч. Работи за теб.

— Сетих се, мисля, че е в охраната.

— Намерихме го.

— Не знаех, че се е загубил.

— Много смешно.

— Мислех, че е в отпуск, агент Пистильо.

— И няма да се върне. Намерихме го в Пасаик Ривър.

Макгуейн се намръщи.

— Не е много хигиенично.

— Особено с два куршума в главата. Намерихме и някой си Питър Апъл. Удушен. Бивш снайперист от армията.

— Всеки си има призвание.

— Е, дай да видим сега — продължи Пистильо. — Имаме тези двамата. Плюс още двама в Ню Мексико. Общо четирима убити.

— И ги сметна, без да броиш на пръсти! Трябва да ти вдигнат заплатата, агент Пистильо.

— Ще ми разкажеш ли нещо за четиримата?

— На драго сърце — каза Макгуейн. — Признавам. Аз ги убих. Доволен ли си?

Пистильо се приведе над бюрото, тъй че лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.

— Ти си пътник, Макгуейн.

— А пък ти си ял на обяд лучена супа.

— Знаеш ли — продължи Пистильо, без да се отдръпне, — че и Шийла Роджърс е мъртва?

— Коя е тя?

Пистильо се изправи.

— Ясно. И нея не познаваш. Тя не работи за теб.

— Много хора работят за мен. Аз съм бизнесмен.

Пистильо се озърна към Фишър.

— Да си вървим.

— Нима си тръгвате толкова скоро?

— Дълго чаках този момент — каза Пистильо. — Чувал ли си една поговорка? Отмъщението е ястие, което се яде студено.

— Като френската супа „Виши“.

Пистильо пак се усмихна накриво.

— Приятен ден, Макгуейн.

Двамата излязоха. Макгуейн седя неподвижно десет минути. Каква бе целта на тази визита? Много просто. Искаха да го стреснат. Отново го подценяваха. Той включи телефона на безопасната трета линия, която всекидневно се проверяваше за подслушвателни устройства. Поколеба се, преди да набере номера. Щеше ли да изглежда като признак на паника?

Прецени всички „за“ и „против“, и накрая реши да рискува.

Призрака отговори още след първия сигнал.

— Ало?

— Къде си?

— Току-що пристигнах със самолета от Лас Вегас.

— Научи ли нещо?

— О, да.

— Слушам.

— Освен тях в колата е имало и трети човек — каза Призрака.

Макгуейн се размърда на стола.

— Кой?

— Малко момиче — каза Призрака. — На не повече от единайсет-дванайсет години.