Господари на нощта

57

През следващите пет дни се случиха много неща.

Разбира се, веднага след бягството уведомихме властите. Отведохме ги до поляната, където ни бяха държали в плен. Там нямаше жива душа. Бараката беше празна. На мястото, където намушках шофьора, откриха следи от кръв. Но не намериха нито отпечатъци, нито косми или влакна от дрехи. Никакви улики. Това не ме учуди. Бях очаквал нещо подобно. И ми се струваше, че вече няма значение.

Събитията вървяха към края си.

Филип Макгуейн бе арестуван за убийството на федералния агент под прикритие Реймънд Кромуел и видния адвокат Джошуа Форд. Когато се срещнах с Пистильо, зърнах в очите му щастливия поглед на човек, който е постигнал целта на живота си — да изкачи Еверест, да открие Светия Граал или да победи най-жестокия демон.

— Чорапът се разплита — заяви злорадо той. — Макгуейн ще влезе зад решетките за убийство. Организацията му се разпада по шевовете.

Попитах как са го хванали. Този път Пистильо сподели с радост всички подробности.

— Макгуейн беше изфабрикувал фалшив запис от охранителните видеокамери, на който се вижда как нашият агент напуска офиса. Това трябваше да му осигури алиби и право да си кажа, лентата беше безупречна. С новите дигитални технологии това не е чак толкова трудно — поне така казват момчетата от лабораторията.

— И какво стана?

Пистильо се усмихна.

— Получихме по пощата друга касета. Пусната в Ливингстън, Ню Джърси, представи си. Истинската касета. На записа двама души смъкват трупа с асансьора. И двамата вече са арестувани и дадоха показания. Освен това имаше бележка с указания къде да намерим труповете. А отгоре на всичко в пратката бяха всички записи и доказателства, които брат ти събра преди години.

Помъчих се да проумея, но не успях.

— Знае ли се кой ви е пратил всичко това?

— Не — отвърна Пистильо, но не личеше да се тревожи особено.

— А какво става е Джон Аселта? — попитах аз.

— Обявили сме го за издирване.

— Той открай време е обявен за издирване.

Пистильо сви рамене.

— Какво друго можем да сторим?

— Той уби Джули Милър.

— По заповед. Призрака е най-обикновен наемник.

Това не ме утешаваше.

— Не вярваш, че ще го хванете, нали?

— Слушай, Уил, много бих искал да спипам Призрака, но ще бъда откровен с теб. Няма да е лесно. Аселта вече напусна страната. Получихме сведения, че е в чужбина. Ще си намери работа при някой деспот, който да го закриля. Но в крайна сметка — трябва да го разбереш — Призрака е само оръдие. Аз искам онези, които натискат спусъка.

Не бях съгласен, но реших да не споря. Попитах го какво означава всичко това за Кен. Той се замисли, преди да отговори.

— Вие с Кати Милър не ни казахте всичко, нали?

Смутено се размърдах на стола. Бяхме разказали за отвличането, но решихме да не споменаваме за връзката с Кен. Запазихме този епизод в тайна.

— Разправихме ви всичко както си беше — казах аз.

Пистильо ме погледна в очите, после сви рамене.

— Истината е, че вече не знам дали Кен ще ни потрябва. Но сега за него няма заплаха, Уил. — Той се приведе напред. — Знам, че не си поддържал връзка с него. — При тези думи разбрах по лицето му, че се съмнява. — Но ако някак успееш да го откриеш, кажи му да излезе от сенките. Няма от какво да се бои. И всъщност… да, ще го потърсим, за да потвърди старите доказателства.

Както казах, бяха много напрегнати пет дни.

Ако не се брои срещата ми с Пистильо, през цялото време бях с Нора. Разговаряхме за нейното минало, но не много. От време на време лицето й помръкваше. Все още я мъчеше чудовищен страх от бившия й съпруг. Разбира се, това ме вбесяваше. Трябваше да си уредим сметките с мистър Крей Спринт от Камдън, Мисури. Не знаех как. Все още не знаех. Но нямаше да оставя Нора да живее в страх до края на дните си. В никакъв случай.

Нора ми разказа за Кен — че имал скрити пари в Швейцария, че обичал туризма, че търсел покой сред планините, но не успявал да го намери. Разказа ми и за Шийла Роджърс — онази наранена душа, за която бях узнал толкова много. Но най-често Нора говореше за племенницата ми Карли и тогава лицето й грейваше. Карли обичала да тича надолу по стръмното със затворени очи. Била страстна читателка и умеела да прави циганско колело. Имала изумително весел, заразителен смях. Отначало Карли се държала с Нора боязливо и плахо — естествено, родителите й не насърчавали новите познанства — ала Нора търпеливо и постепенно се сближила с нея. Най-тежкият миг в живота й бил, когато трябвало да изостави детето (Нора употреби именно тази дума, макар че според мен тя бе твърде силна) и да лиши Карли от единствената й истинска приятелка.

Кати Милър стоеше на разстояние. Беше отишла някъде — не ми каза къде, а аз не настоявах, — но се обаждаше почти всеки ден. Вече знаеше истината, но ми се струваше, че това не я облекчава особено. Докато Призрака бродеше по света, старата история нямаше да приключи. И аз, и Кати щяхме да се озъртаме през рамо по-често отколкото трябва.

Честно казано, всички живеехме в страх.

Но за мен епилогът наближаваше. Просто трябваше отново да видя брат си. Може би сега това ми бе по-необходимо от когато и да било. Мислех си за самотните му години. Мислех си за онези дълги походи из планините. Това не беше истинският Кен. С такъв живот никога нямаше да бъде щастлив. Кен обичаше вечно да бъде на преден план, не да се крие в сенките.

Отдавна бях осъзнал причините, по които исках отново да видя брат си. Да ходим заедно на бейзбол. Да играем шах. Да стоим до късно и да гледаме стари филми. Но разбира се, сега имаше и нови причини.

Вече споменах, че аз и Кати запазихме в тайна връзката с Кен. Искахме пак да влезем в контакт с него. В крайна сметка успяхме чрез една информационна група в Интернет. Казах на Кен да не позволява на смъртта да го изплаши. Надявах се да схване намека. И той наистина схвана. Беше свързано с детството ни. Ставаше дума за „Не бой се от жътваря“, любимата му песен на „Блу Ойстър Култ“. Открихме сайт с информация за стари хевиметъл състави. Вътре нямаше много места, но успявахме да си уговорим контакти.

Кен все още бе извънредно предпазлив, но и той искаше всичко да свърши веднъж завинаги. През последните единайсет години аз бях живял с мама, Мелиса и татко. Кен ужасно ми липсваше, но мисля, че ние му липсвахме още повече.

Така или иначе, наложи се доста дълго да подготвяме нещата, но в крайна сметка уговорихме среща с Кен.

Когато аз бях на дванайсет години, а Кен на четиринайсет, ни пратиха на летен лагер в Маршфийлд, Масачузетс, наречен „Лагер Милстоун“. В рекламите се твърдеше, че бил „на нос Коуд“, но ако това бе вярно, значи въпросният нос обхващаше почти половината щат. Всички бунгала носеха имена на колежи. Кен спеше в Йейл, а аз в Дюк. Лятото там страшно ни хареса. Играехме баскетбол и софтбол, и водехме войни на „сините“ срещу „сивите“. Храната беше скапана, за пиене ни даваха някакъв плодов сок, който веднага нарекохме „сок от бръмбари“. Възрастните отговорници бяха забавни, но се държаха като същински садисти. Ако имах дете, никога не бих го пратил на такова място. И все пак лагерът страшно ми хареса.

Логично ли ви звучи?

Преди четири години заведох Квадрата в същия лагер. Канеха се да го закриват, тъй че Квадрата закупи имота и го превърна в уединена школа по йога. Върху бившето футболно игрище построи ферма. Имаше само една пътека за идване, а фермерската къща се намираше по средата, тъй че от нея можеше се види кой идва.

Споразумяхме се, че това е идеалното място за среща.

Мелиса долетя от Сиатъл. Тъй като ни гонеше параноята, заръчахме й да кацне във Филаделфия. С нея и татко се срещнахме в едно заведение на изхода от щатската магистрала. Освен нас за събирането знаеха само Нора, Кати и Квадрата. Те пътуваха поотделно. Чакахме ги да пристигнат утре, защото те също имаха интерес историята да приключи.

Но тази вечер, първата вечер, беше само за членове на семейството.

Аз карах колата. Татко седеше до мен. Мелиса беше отзад. Не ни се говореше. Напрежението стягаше гърдите ни — моите най-много, струва ми се. Вече бях свикнал да не приемам нищо на вяра. Докато не видех Кен със собствените си очи, докато не го прегърнех и не го чуех да проговори, нямаше да повярвам, че всичко най-сетне е свършило.

Мислех си за Шийла и Нора. Мислех си за Призрака и председателя на класа Филип Макгуейн… и в какво се бе превърнал по-късно. Би трябвало да съм изненадан, но май не бях. Винаги сме „потресени“, когато чуем за насилие в жилищните предградия, сякаш добре поддържаните дворове, ниското строителство, любителският бейзбол, уроците по пиано и родителските съвети са някакъв магически талисман против злото. Ако Призрака и Макгуейн бяха израснали само на петнайсет километра от Ливингстън — тоест в Нюарк — никой не би се почувствал „потресен“ и „изумен“ от онова, в което се превърнаха.

Пуснах диск с концерта на Спрингстийн в Медисън Скуеър Гардън от юли 2000 година. На шосе 95 имаше ремонт — кога ли не е имало — и пътуването ни отне цели пет часа. Спряхме пред червената селска постройка с фалшив силоз за зърно. Не видяхме други коли. Това можеше да се очаква. Трябваше да пристигнем първи. Кен щеше да дойде след нас.

Мелиса първа слезе от колата. Захлопването на вратата отекна из полето наоколо. Когато я последвах, имах чувството, че все още виждам старото футболно игрище. Гаражът беше точно на мястото на едната врата. Алеята минаваше през някогашните трибуни. Озърнах се към татко. Той извърна глава.

За момент никой от нас не помръдна. После аз наруших магията и тръгнах към къщата. Татко и Мелиса ме последваха. Всички си мислехме за мама. Трябваше и тя да е тук. Да види сина си още веднъж. Знаехме, че това би разбудило задрямалата усмивка на Съни. Нора я бе утешила със снимката. Нямам думи да изкажа колко съм й благодарен за това.

Знаех, че Кен ще дойде сам. Карли щеше да е укрита на безопасно място. През изминалите дни рядко я споменавахме в разговорите си. Кен би рискувал да дойде на срещата. Но не би рискувал дъщеря си. И аз напълно го разбирах.

Обиколихме стаите. Никой не пожела да пийне нещо.

В един ъгъл имаше стар чекрък. Тиктакането на старинния стенен часовник отекваше подлудяващо гръмко в тихата стая. Накрая татко седна. Мелиса се приближи до мен. Хвърли ми познатия поглед на по-голяма сестра и прошепна:

— Защо нямам чувството, че кошмарът скоро ще свърши?

Не исках дори да мисля за това.

Пет минути по-късно чухме шум от приближаваща кола.

Втурнахме се към прозореца. Дръпнах завесата и надникнах навън. Свечеряваше се, но виждах добре. Колата беше сива „Хонда Акорд“ — невзрачна и идеално подбрана. Сърцето ми заподскача. Исках да изскоча навън, но останах на място.

Хондата спря. За няколко секунди — отмервани от проклетия вехт часовник — не се случи нищо. После лявата предна врата се отвори. Стиснах завесата толкова силно, че едва не я разкъсах. Видях как отвътре се подаде крак. После някой излезе от колата и се изправи.

Беше Кен.

Той ме погледна и се усмихна с онази позната самоуверена усмивка, която сякаш казваше: дай да му разкатаем фамилията на тоя живот. Повече не ми трябваше. С радостен вик се хвърлих към вратата. Отворих я рязко, но Кен вече тичаше с всичка сила към мен. Нахълта в къщата и ме сграбчи. Годините се стопиха. Просто изчезнаха. Паднахме и се затъркаляхме по килима. Аз се кисках като седемгодишно хлапе. Чух, че и той се смее.

Останалото се губи в щастлива мъгла. Татко скочи върху нас. След това и Мелиса. Спомням си всичко като поредица от размазани снимки. Кен прегръща татко; татко е сграбчил Кен за врата и го целува по темето, а по бузите му се стичат сълзи; Кен подхвърля Мелиса във въздуха; Мелиса плаче и гали брат си, сякаш иска да се увери, че наистина е тук.

Единайсет години.

Не знам колко дълго бесняхме така, колко продължи тази щура, прекрасна бъркотия. Най-сетне се опомнихме и седнахме на дивана. Кен ме държеше плътно до себе си. От време на време сграбчваше врата ми под мишница и ме удряше с юмрук по главата. Никога не съм предполагал, че мога да изпитвам удоволствие от това.

— Ти се сблъска с Призрака и оцеля — каза Кен, докато ме стискаше за пореден път. — Май вече нямаш нужда от моята закрила.

А аз се издърпах и умолително възразих:

— Имам, имам.

Падна мрак. Всички излязохме навън. Дишах с блаженство прохладния нощен въздух. Двамата с Кен вървяхме отпред. Мелиса и татко изостанаха на десетина метра зад нас, навярно усещаха, че така искаме. Кен ме прегръщаше през рамото. Спомням си как веднъж в онзи лагер играехме футбол и аз изтървах дузпа. Заради това моят отбор загуби мача. Приятелите почнаха да ме дразнят. Нищо особено. Може да се случи на всекиго. През онзи ден Кен ме изведе на разходка. Тогава също ме прегръщаше през рамото.

И днес усещах онова някогашно спокойствие.

Той започна да ми разказва историята си. Разказът почти съвпадаше с онова, което вече знаех. Той бе нарушавал закона. После сключил сделка с ФБР. Макгуейн и Аселта разбрали.

Опита се да избегне въпроса ми защо се е върнал у дома през онази нощ, и още по-важно, какво е търсил при Джули. Но аз държах всичко да излезе наяве. С твърде много измами и заблуди се бях сблъскал напоследък. Затова го запитах направо:

— Защо се върнахте двамата с Джули?

Кен извади пакет цигари.

— Пропушил ли си? — изненадах се аз.

— Да, но ще ги откажа. — Той ме погледна и каза. — Смятахме, че ще е удобно място за среща.

Спомних си думите на Кати. Също като Кен, Джули не се бе прибирала повече от година. Чаках го да продължи. Той се взираше в незапалената цигара.

— Извинявай — каза Кен.

— Няма нищо.

— Знаех, че все още не си я забравил, Уил. Но по онова време взимах наркотици. Бях пълна отрепка. А може и да не е от това. Може би просто постъпих като егоист. Не знам.

— Няма значение — казах аз. И наистина нямаше. — Но все още не разбирам. Какво общо имаше Джули?

— Тя ми помагаше.

— Как?

Кен запали цигарата. Зърнах лицето му. Някогашните изваяни черти бяха омекнали като изгладен от времето камък и това сякаш го правеше още по-красив. Но очите му си оставаха все тъй ледено сини.

— Двете с Шийла бяха съквартирантки в Хавъртън. Сприятелиха се. — Той млъкна и поклати глава. — Слушай, Джули хлътна по наркотиците. Вината е моя. Когато Шийла дойде в Хавъртън, аз ги запознах. И Джули тръгна надолу. Започна да работи за Макгуейн.

Вече се бях досетил, че е имало нещо подобно.

— Наркотици ли пласираше?

Кен кимна.

— Но когато ме хванаха, когато се съгласих да работя за ФБР, трябваше ми приятел — съучастник, с чиято помощ да разоблича Макгуейн. Отначало и двамата изпаднахме в ужас, но после разбрахме, че това е единственият ни изход. Начин да изкупим вината си, нали ме разбираш?

— Да, струва ми се.

— Мен непрекъснато ме държаха под око. Но не и Джули. Нямаха повод да я подозират в каквото и да било. Тя ми помогна да изнеса компрометиращи документи. Когато записвах разговори, предавах записите на нея. Затова се срещнахме през онази нощ. Най-после разполагахме с достатъчно информация. Щяхме да я предадем на ФБР и да сложим край на цялата бъркотия.

— Не разбирам — казах аз. — Защо трупахте материалите? Защо не ги предавахте на федералните?

Кен се усмихна.

— Срещал ли си Пистильо?

Кимнах.

— Трябва да ме разбереш, Уил. Не казвам, че всички ченгета са подкупни или нещо подобно. Но има и такива. Някой от тях каза на Макгуейн, че съм в Ню Мексико. Но това не е най-лошото. Други, като Пистильо, са адски амбициозни. Трябваше ми нещо, с което да го държа в ръцете си. Не можех да разчитам на неговата милост. Щях да предам материалите, след като условията бъдат изпълнени.

Това ми се стори логично.

— Но после Призрака разбра къде сте.

— Да.

— Как?

Стигнахме до оградата. Кен се облегна на нея. Погледнах назад. Мелиса и татко не се приближаваха.

— Не знам, Уил. Толкова бяхме изплашени. Може би това ни провали. Така или иначе, краят вече се виждаше. Мислех си, че сме свободни. Седяхме на онзи диван в мазето и започнахме да се целуваме…

Той пак се загледа настрани.

— И какво?

— Изведнъж усетих примка около шията си. — Кен засмука цигарата. — Бях върху нея и Призрака се беше промъкнал незабелязано. Преди да се усетя, вече не можех да дишам. Джон ме душеше. Дърпаше с всичка сила. Имах чувството, че ще ми прекърши врата. Не знам какво стана после. Мисля, че Джули го блъсна. Така се изтръгнах. Той я удари с юмрук в лицето. Аз отскочих назад, после понечих да го нападна. Призрака извади пистолет и стреля. Първият куршум ме улучи в рамото. — Той затвори очи. — Тогава избягах. Господ да ми прости, но избягах.

Нощта ни обгръщаше. Чувах песента на щурците, но съвсем слабо. Кен отново засмука цигарата. Знаех какво си мисли. Избягал е. И я оставил да умре.

— Имал е пистолет — казах аз. — Не си виновен.

— Да, бе — кимна той, но не изглеждаше убеден. — Сигурно сам се досещаш какво стана след това. Избягах при Шийла. Взехме Карли. Имах заделени пари от работата с Макгуейн. Знаехме, че Макгуейн и Аселта ни гонят по петите, затова потеглихме незабавно. Едва след няколко дни, когато вестниците ме обявиха за заподозрян в убийство, осъзнах, че бягам не само от тях двамата, но и от целия свят.

Зададох въпроса, който ме мъчеше от самото начало.

— Защо не ми каза за Карли?

Той рязко завъртя глава настрани, сякаш го бях ударил с юмрук в челюстта.

— Кен?

— Не може ли да го оставим за друг път, Уил? — попита той, без да ме поглежда.

— Искам да знам.

— Не е тайна. — Гласът му стана някак странен. Усетих как си възвръща предишната самоувереност, но сега тя бе по-различна, може би леко разклатена. — Бях изпаднал в опасно положение. Федералните ме хванаха малко преди нейното раждане. Боях се за нея. Затова не споменах никому. Никому. Често ги посещавах, но не живеех при тях. Карли остана при майка си и Джули. Не исках да е свързана с мен по какъвто и да било начин. Разбираш ли?

— Естествено — казах аз.

Изчаках го да добави нещо. Той се усмихна.

— Какво?

— Просто си спомням лагера — каза Кен.

И аз се усмихнах.

— Страшно ми харесваше там — добави той.

— И на мен… Кен?

— Какво?

— Как успя да се укриваш толкова дълго?

Той се разсмя тихо, после каза:

— Карли.

— Карли ти е помагала да се укриваш?

— Това, че не казах за нея никому. Мисля, че то ми спаси живота.

— Как така?

— Всички търсеха беглец от правосъдието. Тоест самотен мъж. Евентуално придружен от жена. Но никой не търсеше семейство с малко дете — и това ми позволи да остана невидим за полицията.

Това също звучеше логично.

— Федералните извадиха голям късмет, че ме заловиха повторно. Бях станал непредпазлив. Или знам ли… понякога си мисля, че съм искал да ме заловят. Вечно живеехме в страх, не смеехме да пуснем корени… това изтощава, Уил. Толкова ми липсвахте. И най-много ти. Може би неволно съм се отпуснал. Или пък е трябвало да сложа точка.

— Значи тогава те екстрадираха?

— Аха.

— И сключихте нова сделка.

— Мислех, че ще ми лепнат убийството на Джули. Но когато се срещнах с Пистильо… е, той все така държеше единствено на Макгуейн. За Джули почти не се сещаше. И знаеше, че не съм бил аз. Така че… — Кен сви рамене. После взе да разказва за Ню Мексико и как продължавал да пази в тайна Карли и Шийла, за да не ги подложи на риск. — Не исках да се връщат толкова рано — добави той с по-тих глас. — Но Шийла не ме послуша.

Разказа ми как бил излязъл с Карли, когато дошли хората на Макгуейн, как се прибрал, заварил ги да измъчват Шийла и ги убил, а после отново избягал. Разказа ми как спрял при същия уличен телефон и се обадил на Нора в моя апартамент — второто обаждане, за което знаеха от ФБР.

— Сигурен бях, че ще я потърсят. Из цялата къща имаше отпечатъци на Шийла. Ако не федералните, Макгуейн щеше да я открие. Затова й казах да се укрие. Докато всичко приключи.

Кен отишъл при един дискретен лекар в Лас Вегас. Лекарят сторил каквото можел, но било твърде късно. Шийла Роджърс, неговата спътничка от единайсет години насам, умряла на другия ден. Когато майка й издъхнала, Карли спяла на задната седалка. Като не знаел какво да прави — и се надявал, че така ще заличи следите на Нора — Кен изоставил край пътя тялото на любимата си и продължил по-нататък.

Мелиса и татко се приближиха към нас. Помълчахме.

— Какво стана после? — тихо запитах аз.

— Оставих Карли при една приятелка на Шийла. Всъщност братовчедка. Знаех, че там ще е в безопасност. После потеглих на изток.

И когато той изрече това, когато от устата му излетяха думите, че е потеглил на изток… точно тогава всичко започна да се обърква.

Случвало ли ви се е нещо такова? Слушате, кимате, внимавате? Всичко изглежда съвсем правилно и логично, сетне забелязвате нещо дребно, нещо уж незначително, почти незабележимо… и с нарастващ ужас осъзнавате, че всичко е сбъркано.

— Погребахме мама във вторник — казах аз.

— Какво?

— Погребахме мама във вторник — повторих аз.

— Точно така — кимна Кен.

— През онзи ден си бил в Лас Вегас, нали?

Той се замисли.

— Да, там бях.

Отново пресметнах на ум.

— Какво има? — попита Кен.

— Нещо не ми е ясно.

— Какво?

— В деня на погребението — помълчах, изчаках да се обърне към мен и го погледнах в очите — ти си бил на другото гробище с Кати Милър.

Лицето му трепна.

— Какво говориш?

— Кати те видяла на гробището. Стоял си под едно дърво близо до гроба на Джули. Казал си й, че си невинен. Че идваш, за да откриеш истинския убиец. Как е възможно, ако тогава си бил в другия край на страната?

Брат ми не отговори веднага. Стояхме мълчаливо един срещу друг. И усетих как нещо вътре в мен изстива и гасне още преди да чуя гласа, който още веднъж преобърна целия ми свят.

— Излъгах те.

Всички извърнахме глави и видяхме как Кати Милър излиза иззад едно дърво. Гледах я и мълчах. Кати се приближи.

Държеше пистолет.

Целеше се в гърдите на Кен. Зяпнах от смайване. Чух как Мелиса ахна. Чух вика на баща си: „Не!“ Но всичко това сякаш бе безкрайно далече. Кати гледаше мен и очите й настояваха, искаха да ми кажат нещо, което никога няма да разбера.

Тръснах глава.

— Бях само на шест години — каза Кати. — Не беше трудно да пренебрегнат такъв свидетел. Пък и какво ли разбирах? Бях съвсем малко хлапе, нали? Онази нощ видях брат ти. Но видях и Джон Аселта. Може да съм ги объркала, рекоха ченгетата. Как може едно шестгодишно дете да различи виковете на страст от викове на страдание? За детето те са едно и също, нали? За Пистильо и неговите агенти не представляваше никаква трудност да изопачат показанията ми. Те искаха Макгуейн. А сестра ми беше за тях просто поредната наркоманка от предградията.

— Какво говориш? — прошепнах аз.

Тя извърна очи към Кен.

— През онази нощ бях там, Уил. Пак се криех зад татковото шкафче. Всичко видях.

Кати ме погледна отново. Никога не бях виждал толкова бистри очи.

— Джон Аселта не е убил сестра ми — каза тя. — Кен беше.

Всичко в мен започна да се сгромолясва. Още веднъж тръснах глава. Погледнах Мелиса. Лицето й бе пребледняло. Погледнах баща си, но той стоеше с наведена глава.

— Видяла си ни да се любим — каза Кен.

— Не — гласът на Кати звучеше удивително спокойно. — Ти я уби, Кен. Предпочете да я удушиш, защото искаше да прехвърлиш вината на Призрака… също както удуши Лора Емърсън, когато тя заплаши да разобличи търговията с наркотици в Хавъртън.

Аз прекрачих напред. Кати се завъртя към мен. Спрях.

— Когато Макгуейн не успя да убие Кен в Ню Мексико, Аселта ми се обади — продължи тя бавно и уверено, сякаш отдавна бе репетирала тази реч. — Каза ми, че вече са заловили брат ти в Швеция. Отначало не му повярвах. След като са го заловили, попитах, защо нищо не знаем? Той ми каза, че ФБР си затваря очите, защото Кен все още може да осигури доказателства срещу Макгуейн. Бях потресена. Нима след толкова търсене щяха да оставят убиеца на Джули да се измъкне безнаказано? Не можех да го позволя. Не и след всичко, което преживяхме. Аселта сигурно знаеше какво чувствам. Затова се свърза с мен.

Аз упорито клатех глава, но Кати продължи:

— Моята задача беше да стоя наблизо, защото предполагахме, че ако Кен потърси някого, това ще си ти. За да ми повярваш, излъгах, че съм го видяла на гробището.

Най-сетне си възвърнах дар слово.

— Но ти беше нападната. В моя апартамент.

— Да — потвърди тя.

— Дори извика името на Аселта.

— Помисли малко, Уил — каза Кати със спокоен, уверен глас.

— За какво да помисля? — попитах аз.

— Защо беше прикован за леглото?

— Защото той искаше да ми припише престъплението, както беше направил с…

Този път Кати поклати глава. После посочи Кен с пистолета.

— Той те прикова, защото не искаше да пострадаш.

Отворих уста, но не успях да издам нито звук.

— Той трябваше да остане насаме с мен. Трябваше да узнае какво съм ти казала… какво си спомням… преди да ме убие. Да, извиках името на Джон. Не защото мислех, че той се крие зад маската. Виках го на помощ. А ти ме спаси, Уил. Той щеше да ме убие.

Бавно плъзнах поглед към брат си.

— Лъже — каза Кен. — Защо да убивам Джули? Тя ми помагаше.

— Вярно, но не съвсем — каза Кати. — В едно е прав: Джули наистина бе видяла шанс да изкупи вината си след ареста на Кен. Беше се съгласила да му помага срещу Макгуейн. Но брат ти докара нещата твърде далеч.

— Как?

— Кен знаеше, че трябва да се отърве и от Призрака. Да не останат следи. Най-сигурното беше да му прехвърли вината за Лора Емърсън. Предполагаше, че Джули няма да възрази. Но сбърка. Помниш ли колко близки бяха Джули и Джон?

Намерих сили да кимна.

— Между тях имаше особена връзка. Не твърдя, че разбирам каква. Навярно и те не биха могли да я обяснят. Но Джули се вълнуваше за него. Мисля, че беше единствената, която го е обичала. Тя бе готова да унищожи Макгуейн. Щеше да го стори с радост. Но никога не би причинила зло на Джон Аселта.

Не бях в състояние да проговоря.

— Глупости — рече Кен. — Уил?

Не го погледнах.

— Когато узна какво е замислил Кен, Джули се обади на Призрака да го предупреди — продължи Кати. — Кен дойде у дома да прибере записите и документите. Тя се опита да го забави. Любиха се. Кен поиска доказателствата, но Джули отказа да му ги даде. Той позеленя. Настоя да му каже къде ги е скрила. Тя мълчеше. Когато осъзна какво става, той побесня и я удуши. Призрака закъсня с броени секунди. Докато Кен бягаше, той го простреля. Мисля, че щеше да го догони, но когато видя мъртвата Джули, едва не загуби свяст. Падна на пода. Положи главата й в скута си и нададе най-нечовешкия вик, който съм чувала. Сякаш нещо вътре в него се скъса завинаги.

Кати пристъпи още по-близо. Вгледа се право в очите ми.

— Кен не избяга заради Макгуейн или от страх, че ще го обвинят — каза тя. — Избяга, защото беше убил Джули.

Падах в някакъв бездънен кладенец и напразно протягах ръце за опора.

— Но Призрака… — колебливо изрекох аз. — Той ни отвлече…

— Беше нагласено — каза тя. — Той ни остави да избягаме. Само дето не очаквахме от теб такъв подвиг. Шофьорът трябваше да те натупа за по-убедително. Не подозирахме, че ще го нараниш толкова зле.

— Но защо?

— Защото Призрака знаеше истината.

— Каква истина?

Кати отново посочи Кен.

— Че брат ти никога няма да дойде само за да те спаси. Никога не би поел такъв риск заради теб. — Тя размаха наоколо свободната си рака. — И само при подобни обстоятелства би приел, да се срещнете.

Аз пак поклатих глава.

— През онази нощ оставихме човек да го чака — добави Кати. — За всеки случай. Той не дойде.

Залитнах назад. Погледнах Мелиса. Погледнах баща си. И разбрах, че всичко е истина. До последната дума. Истина.

Кен беше убил Джули.

— Не съм искала да ти причиня болка — каза Кати. — Но страданията на близките ми трябваше да приключат. ФБР го освободи. Нямах избор. Не можех да позволя да му се размине след онова, което стори със сестра ми.

Баща ми проговори за пръв път.

— И какво ще правиш сега, Кати? Ще го застреляш ли?

— Да — каза тя.

И тогава се случи най-лошото.

Баща ми извърши своята саможертва. Нададе вик и се хвърли към Кати. Прогърмя изстрел. Баща ми залитна и продължи напред. Изби оръжието от ръцете й. После падна и се хвана за крака.

Всичко стана съвсем бързо, но за Кен и това бе достатъчно.

Когато вдигнах очи, той изваждаше пистолета си. Очите му — ледените очи — се впиха в Кати. Щеше да я застреля. Без колебание. Просто щеше да се прицели и да натисне спусъка.

Хвърлих се към него. Ударих го по ръката точно когато натискаше спусъка. Отекна още един изстрел, но куршумът отлетя настрани. Вкопчих се в брат си. Отново се затъркаляхме по тревата, но не както преди. Всичко беше съвсем различно. Той ме удари с лакът в корема. Останах без дъх. Кен се надигна. Насочи пистолета към Кати.

— Не — казах аз.

— Трябва — отвърна Кен.

Скочих върху него. Сборичкахме се отново. Извиках на Кати да бяга. Но Кен беше по-силен. Притисна ме към земята. Погледите ни се срещнаха.

— Тя е последната нишка — каза той.

— Няма да ти позволя.

Кен притисна дулото към челото ми. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Чух писъка на Мелиса. Казах й да не се меси. С крайчеца на окото си я видях как извади клетъчен телефон и почна да набира.

— Хайде — казах аз. — Натисни спусъка.

— Мислиш ли, че няма да го направя?

— Ти си ми брат.

— И какво? — Гласът му ме накара отново да се замисля за безбройните форми на злото, от което никога не сме защитени. — Не чу ли какво говореше Кати? Не разбираш ли на какво съм способен… колко хора съм наранил и предал?

— Не и мен — тихо изрекох аз.

Надвесен над мен, той се разсмя, продължавайки да притиска дулото в челото ми.

— Какво каза?

— Не и мен — упорито повторих аз.

Кен отметна глава. Смехът му прогърмя и отекна в нощната тишина. Побиха ме ледени тръпки.

— Ти — прошепна в ухото ми той. — Теб съм наранил и предал повече от всеки друг.

Тия думи се стовариха върху мен като падаща канара. Погледнах го. Лицето му се напрегна и бях сигурен, че ще натисне спусъка. Затворих очи и зачаках. Чух суматоха и викове, но те бяха нейде далече. Онова, което наистина чух — единственият звук, наистина достигнал до мен — бе риданието на Кен. Отворих очи. Околният свят избледня. Останахме само двамата.

Не знам какво точно стана. Може би се дължеше на ситуацията: аз проснат по гръб, безпомощен, а той — моят брат, надвесен над мен, но вече не като спасител и защитник, а като виновник за всички беди. Може би Кен видя колко съм уязвим и в него надделя инстинктът, който вечно го тласкаше да ме закриля. Може би това го пречупи. Не знам. Но когато погледите ни се срещнаха, лицето му взе да се отпуска и омеква.

И тогава отново всичко се промени.

Усетих как хватката на Кен се разхлаби, но пистолетът остана опрян в челото ми.

— Искам да обещаеш нещо, Уил — каза той.

— Какво?

— Става дума за Карли.

— Дъщеря ти.

Кен затвори очи и видях по лицето му истинска мъка.

— Тя обича Нора — каза той. — Искам двамата да се погрижите за нея. Да я отгледате. Обещай ми.

— Но нали…

— Моля те — отчаяно настоя Кен. — Моля те, обещай.

— Добре, обещавам.

— И обещай никога да не я водиш при мен.

— Какво?

Той заплака. Сълзите се стичаха по бузите му, капеха по лицето ми.

— Обещай, по дяволите. Никога да не й говориш за мен. Да я отгледаш като свое дете. Никога да не я водиш на свиждане. Обещай, Уил. Обещай, или ще стрелям.

— Първо ми дай пистолета и ще обещая — казах аз.

Кен ме погледна. После набута оръжието в ръката ми.

И ме целуна. Прегърнах го. Прегърнах убиеца. Притиснах го към себе си. Той плачеше върху гърдите ми като малко дете. Дълго лежахме така, докато накрая чухме сирените.

Опитах се да го отблъсна.

— Махай се — прошепнах умолително аз. — Моля те. Бягай.

Но Кен не помръдна. Не и този път. Никога няма да разбера защо. Може би му беше омръзнало да бяга. Може би искаше да изплува от злото. Може би просто искаше да го арестуват. Не знам. Но Кен остана в прегръдката ми. Остана така, докато полицаите дойдоха да ни разделят.