Господари на нощта

8

Грабнах шише бира от хладилника и отворих плъзгащата се стъклена врата.

Излязох на онова, което архитектът бе нарекъл с гръмкото име „веранда“. Имаше място колкото за един човек, може би и за двама, ако не мърдат много. Естествено, нямаше столове и тъй като е на третия етаж, нямаше и кой знае каква гледка. Но все пак ми харесваше заради свежия нощен въздух.

Нощем Ню Йорк е ярко осветен и нереален, изпълнен със синкаво–черно сияние. Наричат го град, който никога не заспива, но ако се съди по моята улица, понякога го наляга сериозна дрямка. Паркираните коли бяха натъпкани край тротоара броня до броня, сякаш продължаваха битката за пространство и след като собствениците им са се разотишли по домовете. Из въздуха пулсираха и тръпнеха нощни звуци. Чувах музика. Чувах тракане откъм отсрещната пицария. Чувах равномерното свистене откъм магистралата Уест Сайд — вече малко постихнало като манхатънска приспивна песен.

Мозъкът ми работеше на празни обороти. Не знаех какво става. Нито пък какво да предприема. Разговорът с майката на Шийла ми бе донесъл повече въпроси, отколкото отговори. Още ме болеше от думите на Мелиса, но тя бе засегнала една интересна тема: какво бях готов да сторя сега, след като знаех, че Кен е жив?

Исках да го намеря, разбира се.

Отчаяно исках да го намеря. И какво от това. Да оставим настрани факта, че не съм детектив и нямам опит в подобни задачи. Ако Кен искаше да го намеря, щеше да ми се обади. Търсенията ми можеха само да доведат до катастрофа.

А може би имах и друга, по-важна задача.

Най-напред бе избягал брат ми. Сега се изпаряваше и любовницата ми. Навъсих се. Добре поне, че нямах куче.

Тъкмо вдигах бутилката към устата си, когато го забелязах.

Той стоеше на ъгъла, на петдесетина метра от сградата. Беше облечен с палто и на главата му имаше нещо тъмно, може би мека шапка. Стоеше с ръце в джобовете. Отдалече лицето му изглеждаше като яркобял кръг на тъмния фон — твърде кръгло и без ясно различими черти. Не виждах очите му, но знаех, че ме гледа. Усещах осезаемата тежест на неговия поглед.

Човекът не помръдваше.

Улицата беше почти безлюдна, но малцината пешеходци… е, те се движеха. Това правят нюйоркчани. Движат се. Крачат. Целенасочено. Дори когато чакат на червен светофар, те подскачат от крак на крак, готови да хукнат напред. Нюйоркчани се движат. Те не знаят що е покой.

Но този човек стоеше неподвижно като камък. Гледаше ме. Замижах и погледнах отново. Пак беше там. Извих глава за момент, после пак се обърнах. Там беше. И още нещо.

Стори ми се познат.

Не исках да прибързвам с изводите. Бяхме доста далече един от друг, а нощем зрението ми не е много добро, особено на улично осветление. Но косъмчетата по тила ми настръхнаха. Чувствах се като животно, усетило страшна заплаха.

Реших да се втренча и аз, за да видя как ще реагира. Той не помръдна. Не знам колко дълго стояхме така. Усетих как кръвта се оттегля от пръстите ми. Ръцете и краката ми изстинаха, но в сърцето ми се събра сила. Не извърнах очи. Кръглото бяло лице също не се извърна.

Раздаде се телефонен звън.

С усилие изтръгнах поглед от неговия. Часовникът ми показваше почти единайсет. Доста късно за разговори. Без да поглеждам назад, аз прекрачих в апартамента и вдигнах слушалката.

— Спиш ли? — попита Квадрата.

— Не.

— Искаш ли да се поразходиш?

И тази вечер беше дежурен с микробуса.

— Узна ли нещо?

— Ще те чакам в студиото. След половин час.

Той затвори. Върнах се на терасата и погледнах надолу. Човекът беше изчезнал.

Школата по йога носеше простичкото име „Квадрата“. Естествено, често се шегувах на тази тема. Името Квадрата бе станало нарицателно като Шер или Версаче. Школата, или студиото, наречете го както искате, се намираше в шестетажна сграда на Юнивърсити Плейс, близо до Юниън Скуеър. Началото й бе скромно. Изпървом школата се трудеше в блажена неизвестност. После една музикална знаменитост „откри“ Квадрата. Уведоми и приятелите си. Няколко месеца по-късно отпечатаха голяма статия в „Космо“. После в „Ел“. По някое време една голяма компания поръча на Квадрата да заснеме видео филм. И понеже твърдо вярва в принципите на търговията, той побърза да осигури стоката. „Йогата на Квадрата“ — името е запазена марка — бързо пое нагоре. И представете си само, Квадрата дори се обръсна за снимките.

Останалото е история.

Изведнъж се оказа, че нито едно обществено събитие в Манхатън или Хамптън не е достойно за внимание, ако не присъства всеобщо обожаваният мъдрец на фитнеса. Квадрата отказваше повечето покани, но бързо свикна да дава изявления в медиите. Вече почти нямаше време за преподаване. Ако искаш да постъпиш дори в курсовете, водени от най-младшите му последователи, трябва да чакаш поне два месеца. Той прибира по двайсет и пет долара на човек. Има четири зали. Най-малката побира петдесет души. Най-голямата — почти двеста. Двайсет и четирима инструктори се редуват на три смени. Когато стигнах до школата, наближаваше единайсет и половина вечерта, но и трите курса работеха.

Пресметнете сами.

Още от асансьора чух мъчителната смесица от звуци на цитра и плацикане на водопад, която лично за мен е точно толкова успокояваща, колкото врясък на попарена котка. Най-напред посетителят бива посрещнат от магазин за сувенири, претъпкан с благовония, книги, лосиони, аудио и видеокасети, компактдискове, кристали, мънистени гердани, наметки и прочее. Зад тезгяха стояха две кльощави двайсетинагодишни същества, облечени в черно и лъхащи на вегетарианска диета. Личеше си, че са решили да останат завинаги млади. Едното беше мъжко, другото женско, макар че трудно се различаваха. Гласовете им бяха спокойни и леко покровителствени — като на салонен управител в моден ресторант. Обиците по телесата им — а такива имаше много — бяха от сребро и тюркоаз.

— Здрасти — казах аз.

— Моля, свалете си обувките — нареди потенциално мъжкото същество.

— Веднага.

Събух се.

— Името ви? — попита потенциално женското.

— Идвам при Квадрата. Аз съм Уил Клайн.

Името не им подсказваше нищо. Сигурно бяха нови.

— Имате ли уговорена среща с Квадратния Йога?

— Квадратния Йога? — повторих аз.

Те се вторачиха насреща ми.

— Кажете, Квадратния Йога по-тарикатски ли ви звучи от Квадрата? — попитах аз.

Не успях да изтръгна смях от хлапетата. Само ги смаях. Тя натрака нещо на компютъра. Двамата се втренчиха навъсено в монитора. Той вдигна слушалката на телефона и набра номер. Цитрата гърмеше с пълна сила. Усетих първите пристъпи на главоболие.

— Уил?

В приемната се появи по трико великолепната Уонда с вирната глава, изпъчени ключици и всевиждащ поглед. Тя беше старши инструктор и любовница на Квадрата. Двамата ходеха заедно вече трета година. Въпросното трико беше в лавандулов цвят и прилепваше фантастично. Уонда приличаше на вълшебно видение — висока, дългокрака, стройна, красива до болка… и черна. Да, черна. Истинска ирония на съдбата за онези, които познаваха — прощавайте за неволната игра на думи — черно-бялото минало на Квадрата.

Тя метна ръце през врата ми и прегръдката беше топла като дим от лагерен огън. Искаше ми се да продължи завинаги.

— Как си, Уил? — тихо попита Уонда.

— По-добре.

Тя се отдръпна и впи очи в моите, търсейки признаци за лъжа. Беше дошла на погребението. Между Квадрата и нея нямаше тайни. Между мен и Квадрата — също. От простите алгебрични правила следваше, че нямам тайни от Уонда.

— Той след малко ще привърши занятието — каза тя. — Дишане по системата „Пранаяма“.

Кимнах.

Уонда леко склони глава настрани, сякаш току-що й бе хрумнало нещо.

— Ще ми отделиш ли секунда? — попита тя. Опитваше да говори небрежно, но не й се удаваше.

— Разбира се — казах аз.

Тя заплува — беше твърде изящна, за да върви като простосмъртните — напред по коридора. Аз я последвах. Очите ми бяха точно на нивото на лебедовата й шия. Минахме край фонтан — тъй разкрасен и грамаден, че ми се прииска да метна вътре монета. Надникнах в една от залите. Пълна тишина, нарушавана само от тежко дишане. Гледката приличаше на филмов кадър. Красиви мъже и жени — не знам как успяваше Квадрата да открие толкова много красиви хора — седяха плътно един до друг в позата на воина: протегнати напред ръце, разтворени крака, едното коляно свито под ъгъл деветдесет градуса.

Общият кабинет на Уонда и Квадрата беше отдясно. Тя се намести на едно кресло в поза „Лотос“. Аз седнах отсреща в по-нормален стил. Уонда помълча. Беше затворила очи и виждах, че опитва да се отпусне. Изчаках.

— Между нас да си остане — каза тя.

— Добре.

— Бременна съм.

Надигнах се и понечих да я прегърна.

— Хей, това е страхотно.

— Квадрата не го приема много добре.

Застинах на място.

— Какво искаш да кажеш?

— Страх го е.

— Как така?

— Ти не знаеше, нали?

— Не знаех.

— Квадрата споделя с теб всичко, Уил. А той знае от една седмица.

Разбрах накъде бие.

— Сигурно не е искал да ме натоварва допълнително. Заради майка ми и тъй нататък.

Тя ме погледна строго.

— Недей, Уил.

— Добре, извинявай.

Уонда се загледа настрани. Безметежната й фасада започваше да се пропуква.

— Очаквах да се зарадва.

— Не се ли зарадва?

— Мисля, че иска… — тя сякаш не намираше подходящата дума — … да сложа край.

Неволно залитнах назад.

— Така ли каза?

— Нищо не каза. Взима извънредни дежурства с микробуса. И допълнителни занятия.

— Избягва те.

— Да.

Вратата на кабинета се отвори без почукване. На прага цъфна небръснатата физиономия на Квадрата. Той хвърли на Уонда дежурна усмивка. Тя извърна глава. Квадрата ме погледна и вдигна палец.

— Време е за рокендрол.

Мълчахме чак докато стигнахме на сигурно място в микробуса.

— Казала ти е — констатира Квадрата.

Не беше въпрос, тъй че не си направих труда да отговоря.

Той пъхна ключа в таблото.

— Няма да разговаряме за това.

И този път отговорът беше излишен.

Микробусът на „Ковенант Хаус“ потегли право към утробата на ада. Много от хлапетата идват при нас. Много други спасяваме с микробуса. Задачата на нашите обиколки е да се свържем със сенчестата страна на обществото — да срещнем избягалите деца, малолетните улични скитници, често наричани „безнадеждни“. Уличното хлапе е донякъде — моля да ми простите сравнението — като плевел. Колкото по-дълго остава на улицата, толкова по-трудно се изкоренява.

Губим много от тези деца. Повече, отколкото спасяваме. Всъщност забравете сравнението с плевелите. То е глупаво, защото намеква, че премахваме нещо лошо и запазваме нещо добро. В действителност е точно обратното. Погледнете го така: улицата прилича на раково заболяване. Профилактичните прегледи и ранното лечение водят до оцеляване.

И това сравнение куца, но схващате идеята.

— Федералните прекалиха — каза Квадрата.

— За кое?

— За досието на Шийла.

— Слушам те.

— Арестите. Всички са били много отдавна. Искаш ли подробности?

— Да.

Потеглихме напред в полумрака. Сборищата на градските проститутки непрестанно се местят. Често можеш да ги откриеш близо до тунела „Линкълн“ или около Джавис Сентър, но напоследък ченгетата се размърдаха. Поредната кампания за прочистване. Затова проститутките се изместиха на юг към месарските квартали около Осемнайсета улица и западно от нея. Тази нощ бяха излезли масово.

Квадрата кимна към тротоара.

— Шийла би могла да е на мястото на всяка от тях.

— По улиците ли е работила?

— Избягало момиче от Средния запад. Скочила на автобуса и потеглила право към живота.

Бях срещал прекалено много подобни истории, за да се стресна. Но този път не ставаше дума за непозната или за улично хлапе, а за най-удивителната жена, която познавах.

— Много отдавна — уточни Квадрата, сякаш четеше мислите ми. — Първият й арест е на шестнайсетгодишна възраст.

— Проституция?

Той кимна.

— Още три през следващите осемнайсет месеца. Според досието работела за сводник на име Луис Кастман. Последния път открили у нея шейсет грама марихуана и нож. Опитали се да й лепнат въоръжен грабеж и търговия с наркотици, но обвинението пропаднало.

Погледнах навън. Нощта изглеждаше някак сивкава, избеляла. Толкова много зло има по тези улици. Ние полагаме огромни усилия да премахнем поне част от него. Знам, че успяваме. Знам, че преобръщаме човешки съдби. Но знам също, че станалото там, в тръпнещия водовъртеж на нощта, никога не напуска душите им. Злото е сторено. Можеш да го заобиколиш. Да продължиш напред. Но не и да го поправиш.

— От какво се страхуваш? — попитах аз.

— Сега не говорим за това.

— Ти я обичаш. И тя те обича.

— И е черна.

Обърнах се към него и зачаках. Знам, че нямаше предвид очевидното. Не беше расист. Но както вече казах, злото е непоправимо. Бях виждал напрежението между двамата. Не беше по-силно от обичта, но го имаше.

— Ти я обичаш — повторих аз.

Мълчание. Микробусът продължаваше да се носи напред.

— Може да е било част от първоначалното привличане — казах аз. — Но тя вече не е твоето изкупление. Ти си влюбен в нея.

— Уил.

— Да?

— Стига толкова.

Изведнъж Квадрата рязко отби надясно. Фаровете плиснаха ярки лъчи върху децата на нощта. Те не се разбягаха като плъхове. Стояха безмълвно, почти без да примигват. Квадрата присви очи, избра плячката и спря.

Слязохме мълчаливо. Децата ни зяпаха с мъртви очи. Спомних си един израз от „Клетниците“ — по-точно от мюзикъла, не знам дали го има и в книгата: „Не знаят ли, че се любят с онези, които са вече мъртви?“

Пред нас стояха момчета, момичета, бисексуални и травестити. Тук съм срещал всички възможни перверзни, но трябва да кажа — та ако ще да ме обвините в полова дискриминация, — че не помня да съм виждал жени — клиенти. Не твърдя, че жените не купуват секс. Сигурен съм, че го правят. Но явно не обикалят да го търсят по улиците. Уличните клиенти винаги са мъже. Едни търсят дебели жени, други мършави, млади, стари, нормални, извратени до невъобразими нива, едри мъже, дребни момченца, животни и какво ли не още. Някои дори водят съпругите или приятелките си. Но клиентите, посещаващи тия сумрачни улици, винаги са мъже.

Въпреки всички приказки за невъобразими перверзни, най-често тези мъже идват тук, за да купят определено… действие, ако щете. Нещо, което да им бъде извършено и лесно се осъществява в кола. Ако се замислите, така е изгодно и за двете страни. Печели се удобство. Не губиш пари и време за наемане на стая. Намалява рискът от болести, предавани по полов път. За бременност и дума не може да става. Не трябва да се събличаш напълно…

Ще ви спестя по-нататъшните подробности.

Уличните ветерани — под „ветерани“ разбирам всички над осемнайсет години — посрещнаха Квадрата сърдечно. Те го познаваха. Харесваха го. Моето присъствие донякъде ги смути. Отдавна не бях излизал на предните линии. Все пак най-старите ме познаха и колкото и да е странно, аз също бях доволен да ги видя.

Квадрата се приближи до една проститутка на име Кенди, макар че това едва ли бе истинското й име. Тя посочи с брадичка към един вход, където се гушеха две зъзнещи момичета. Вгледах се. Бяха на не повече от шестнайсет, нашарени като малки момиченца, докопали мамините гримове. Сърцето ми се сви. Бяха облечени с изрязани панталонки, високи ботуши с остри токчета и къси наметки от фалшива кожа. Често се питам откъде вадят тези униформи и дали сводниците имат специални складове за облекло.

— Свежа плът — каза Кенди.

Квадрата се навъси и кимна. Най-добрите ни сведения често идват от ветераните. По две причини. Първата — циничната причина — е, че с премахването на новодошлите отстраняват конкуренцията. От уличния живот бързо се погрознява. Откровено казано, Кенди беше грозна като смъртта. Подобен живот състарява по-бързо от всяка болест. Макар и принудени да се гушат по входовете, докато спечелят територия, новите момичета привличат погледа.

Но според мен не е честно да спираме дотук. Втората, по-важната причина — и моля ви, не ме смятайте за наивен — е там, че те искат да помогнат. Виждат собствените си отражения. Виждат кръстопътя и макар да не признават охотно, че са избрали грешния път, знаят много добре, че за тях вече е късно. Няма връщане. Много пъти съм спорил с такива като Кенди. Много пъти съм настоявал, че никога не е късно, че винаги има време. Но не е така. И затова трябва да ги откриваме бързо. Има определена точка. Отминат ли я, няма спасение. Разрухата е непоправима. Улицата ги поглъща. Те избледняват и стават част от нощта — една цялостна мрачна общност. Загубени са за нас. Вероятно ще свършат на улицата, в затвора или в психиатрията.

— Къде е Ракел? — попита Квадрата.

— Работи с кола — каза Кенди.

— А насам идва ли?

— Да.

Квадрата кимна и се обърна към двете нови момичета. Едното вече се беше привело до някакъв буик. Не можете да си представите каква мъка е. Искаш да се втурнеш напред и да попречиш. Искаш да дръпнеш момичето, да бръкнеш в гърлото на мръсника и да му изтръгнеш дробовете. Искаш ако не друго, то поне да го пропъдиш, да направиш снимка или… да сториш каквото и да било. Но не го правиш. Иначе губиш доверието. А загубиш ли доверието, ставаш безполезен.

Трудно беше да стоя и да гледам. За щастие аз не съм нито особено храбър, нито склонен към сблъсъци. Може би това донякъде ми помагаше.

Видях как вратата на буика се отвори. Колата сякаш погълна детето. То бавно изчезна, потъна в мрака. Гледах и се чувствах безпомощен както никога през живота си. Погледнах Квадрата. Той се беше втренчил в колата. Буикът потегли. Момичето изчезна, сякаш никога не бе съществувало. Ако не се завърнеше, щяхме да го загубим завинаги.

Квадрата пристъпи към другото ново момиче. След малко го последвах и аз. Долната устна на момичето затрепери, сякаш се мъчеше да удържи сълзите, но очите му блестяха предизвикателно. Искаше ми се да я дръпна в микробуса, ако трябва насила. Но в нашата работа най-важното е да си сдържан. Затова Квадрата е най-добрият. Той спря на около метър, като внимаваше да не се приближава прекалено.

— Здравей.

Тя го огледа и промърмори:

— Здрасти.

— Надявах се, че можеш да ми помогнеш. — Квадрата пристъпи още малко напред и извади снимка от джоба си. — Чудех се дали не си я виждала.

Момичето не погледна снимката.

— Никого не съм виждала.

— Моля те — настоя Квадрата с едва ли не ангелска усмивка. — Не съм ченге.

Тя опита да се престори на печена.

— Усетих. Като те видях как разговаряш с Кенди и прочее.

Квадрата се приближи още малко.

— Ние, тоест моят приятел и аз… — при тези думи аз размахах ръка и се усмихнах — се опитваме да спасим това момиче.

Вече обзета от любопитство, тя присви очи.

— От какво да я спасите?

— Гонят я лоши хора.

— Какви?

— Нейният сводник. Разбираш ли, ние сме от „Ковенант Хаус“. Чувала ли си?

Тя сви рамене.

— Място, където можеш да се закрепиш за малко — каза Квадрата, като внимаваше да не проявява излишен ентусиазъм. — Нищо особено. Можеш да хапнеш топла храна, да се наспиш като хората, да използваш телефон, да намериш някоя дрешка. Както и да е, това момиче — той отново повдигна снимката на бяло момиче по спортен костюм — се казва Анджи.

Историята беше измислена, но винаги е важно да казваш някакво име. Така нещата стават по-лични.

— Анджи беше при нас — продължи Квадрата. — Посещаваше курсове. Тя е много забавно момиче. Намери си и работа, опитва се да тръгне по нов път, нали ме разбираш?

Момичето мълчеше.

Квадрата протегна ръка.

— Всички ми викат Квадрата — каза той.

Момичето въздъхна и стисна ръката му.

— Аз съм Джери.

— Много ми е приятно.

— И на мен. Но не съм я срещала тая Анджи. И както виждаш, имам работа.

До тук беше. Ако притиснеш по-силно, губиш ги завинаги. Заравят се по-надълбоко и повече не подават глава. Можеш само едно — да посееш надежда. Даваш им да разберат, че за тях има спокойно пристанище, където могат да намерят храна и уют. Показваш им как да избягат от улицата поне за една нощ. Дойдат ли, разкриваш им цялата си безусловна обич. Но не сега. В момента това ги плаши. Прогонва ги.

Дори всичко да ти се къса отвътре, нищо повече не можеш да сториш.

Малцина можеха да вършат задълго тази работа. А онези, които издържаха, които умееха да се справят особено добре, те бяха просто… леко мръднали. Няма друг начин.

Квадрата се поколеба. Използваше този трик с „изчезналото момиче“ откакто го помня. Истинската Анджи от снимката беше умряла на улицата преди петнайсет години. От студ. Квадрата я намерил зад една кофа за смет. На погребението майката на Анджи му дала тази снимка. Мисля, че никога не се разделя с нея.

— Добре, благодаря. — Квадрата извади визитна картичка. — Ако я видиш, ще ми позвъниш ли? Можеш да се обаждаш по всяко време. За каквото и да било.

Тя взе картичката и я повъртя между пръстите си.

— Е, може би.

Ново колебание. После Квадрата каза:

— Пак ще се видим.

— Аха.

И после сторихме най-неестественото нещо на този свят. Тръгнахме си.

Истинското име на Ракел беше Роско. Поне така казва той… или тя. И до днес не знам дали да наричам Ракел „той“ или „тя“. Вероятно би трябвало да използвам той/ тя.

Открихме колата до един заключен вход за доставки.

Обичайно място за улична работа. Стъклата бяха запотени отвътре, но аз и Квадрата не се приближихме. Каквото и да ставаше вътре — а ние имахме доста ясна представа какво е то, — не ни привличаше особено.

След минута вратата се отвори. Ракел излезе навън. Както навярно сте се досетили, Ракел е травестит. С мъжките проститутки всичко е ясно — наричаш ги в женски род. С травеститите е малко по-сложно. Понякога можеш да използваш „тя“. Друг път изглежда прекалено формално.

Вероятно така беше и с Ракел.

Ракел се отдалечи от колата, бръкна в чантата си и извади дезодорант. Пръсна се три пъти, помисли малко и повтори. Колата потегли. Ракел се обърна към нас.

Травеститите често са красиви. Не и Ракел. Той беше черен, висок метър и деветдесет и пет, тежък около сто и трийсет килограма. Имаше бицепси като самуни и набола брада като на затворник от рисувано филмче. Гласът му обаче беше толкова тънък, че в сравнение с него Майкъл Джексън би звучал като оперен бас.

Ракел — твърдеше, че е на двайсет и девет, но той разправя така вече шеста година, откакто го познавам. Работеше по пет вечери седмично в студ и жега и имаше доста почитатели. Ако искаше, можеше да напусне улицата. Да си намери място за работа, да насрочва срещи и тъй нататък. Но тук му харесваше. Това е едно от нещата, които не схващат хората. Улицата може да е опасна и мрачна, но в нея има и някакво опиянение. Нощта има своя особена, напрегната енергия. На улицата се чувстваш зареден с електричество. За много от нашите хлапета изборът е прост: работа в някоя закусвалня или тръпката на нощта — а когато нямаш бъдеще, това изобщо не е избор.

Ракел ни забеляза и ситно затропа към нас на високите си токчета. Носеше обувки четирийсет и шести номер. Трудна задача, уверявам ви. Спря под една улична лампа. Лицето му напомняше скала, обрулена от многовековни бури. Не знаех нищо за миналото му. Той непрекъснато лъже. Според една от легендите бил футболист, но си контузил коляното. Друг път съм го чувал да казва, че веднъж спечелил стипендия за колеж. В трета версия е ветеран от войната в Залива. Изберете каквото ви допада, или измислете друга история.

Ракел прегърна Квадрата и го млясна по бузата. После насочи вниманието си към мен.

— Уили, сладурче, прекрасно изглеждаш.

— Много ти благодаря, Ракел — казах аз.

— Иде ми да те изпапкам.

— Сигурно защото съм си отпочинал — казах аз. — Бях взел няколко дни отпуск.

Ракел метна ръка на рамото ми.

— Мога да се влюбя в мъж като теб.

— Поласкан съм, Ракел.

— Мъж като теб може да ме измъкне от калта.

— Да, но помисли си колко разбити сърца ще оставиш в тия бордеи.

Ракел се изкиска.

— Добре го рече.

Показах му снимка на Шийла — единствената, която имах. Луда работа, като си помисли човек. И двамата не си падахме по снимките, но да имаш само една…

— Познаваш ли я? — попитах аз.

Ракел огледа снимката.

— Това е твоята мацка — каза той. — Веднъж я видях в приюта.

— Тя е. Виждал ли си я другаде?

— Не. Защо?

Нямаше защо да ме лъже.

— Избяга. Сега я търся.

Ракел отново огледа снимката.

— Може ли да я задържа?

В кабинета бях направил няколко цветни копия. Подадох му едното.

— Ще поразпитам — обеща Ракел.

— Благодаря.

Той кимна.

— Ракел — намеси се Квадрата. Ракел завъртя глава към него. — Помниш ли един сводник на име Луис Кастман?

Лицето на Ракел стана безизразно. Той неволно се озърна наоколо.

— Ракел?

— Нямам време за приказки, Квадрат. Работа, нали ме разбираш.

Препречих му пътя. Той ме изгледа така, сякаш от едно духване щях да отхвръкна като глухарче.

— Тя е работила по улиците — казах аз.

— Твоята мацка?

— Да.

— За Кастман?

— Да.

Ракел се прекръсти.

— Много лош човек, сладурче. Най-лошият.

— Как така?

Той облиза устни.

— Тукашните момичета… Те са само бройки, нали ме разбираш. Стока. Всичко е бизнес. Печелят ли пари, остават. Ако не печелят… е, сам знаеш.

Знаех.

— Но Кастман… — Ракел прошепна името така, както някои хора шепнат думата „рак“ — … той беше различен.

— Как?

— Повреждаше собствената си стока. Понякога просто за удоволствие.

— Непрекъснато говориш за него в минало време — намеси се Квадрата.

— Щото не се е мяркал от… някъде откъм три години.

— Жив ли е?

Ракел млъкна. Загледа се настрани. Ние с Квадрата се спогледахме и зачакахме.

— Още е жив — каза Ракел. — Предполагам.

— Какво означава това?

Ракел мълчаливо поклати глава.

— Трябва да говорим с него — казах аз. — Знаеш ли къде можем да го открием?

— Само съм чувал слухове.

— Какви слухове?

Ракел пак поклати глава.

— Вижте в заведението на ъгъла на Райт Стрийт и Авеню Де в Южен Бронкс. Чух, че може да е там.

После той си тръгна, стъпвайки малко по-стабилно на високите токчета. Някаква кола мина наблизо, спря и аз отново видях как едно човешко същество изчезва в нощта.