Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава тринадесета

Като произнесе тези думи и без да промени позата си, той, така да се каже, потъна в пасивно мълчание. Аз също пазех мълчание; внезапно, но не съвсем рязко, сякаш бе настъпил моментът спокойният му и дрезгав глас да наруши неговата неподвижност, той изрече: „Господи! Как лети времето!“ Не би могло да има нищо по-обикновено от тази реплика: но нейното изричане съвпадна за мене с момент на прозрение. Странно е, че вървим в живота с полузатворени очи, с глухи уши, с приспани мисли. Може би тъкмо така трябва да бъде, може би тъкмо тази сънливост прави живота за неизброимото мнозинство толкова поносим и желан. Все пак съществуват макар и малцина от нас, които не са познали никога един от тези редки моменти на пробуждане, в които ние виждаме, чуваме, разбираме толкова много — всичко — в един-единствен миг, преди да изпаднем отново в нашата приятна сънливост. Когато французинът проговори, аз вдигнах очи и го видях сякаш за пръв път. Видях брадичката му, отпусната на гърдите, нескопосните гънки на мундира му, сключените му ръце, неподвижната му поза, която странно намекваше за неговото фактическо отсъствие. Бе минало време наистина: и то беше го надвило и отминало напред. Беше го оставило безпомощен, само с няколко бедни подаръка: желязносивата коса, тежката умора на загорялото лице, двата белега, двойката потъмнели пагони. Това бе един от онези стабилни, надеждни хора, които представляват суровия материал на големите репутации, една от онези незначителни личности, които биват погребвани без барабани и тромпети под пиедесталите на монументалните успехи.

— Сега съм трети лейтенант на „Викторийоз“, който беше флагманският кораб на френската тихоокеанска ескадрила по онова време — рече той, като отдръпна раменете си на десетина сантиметра от стената, за да ми се представи. Кимнах леко в отговор на думите му и му съобщих, че командувам един търговски кораб, който е на котва в Рашкатърс бей49. Лейтенантът бил „забелязал“ моя кораб — хубаво параходче. И изрази мнението си безстрастно и много любезно. Стори ми се, че дори кимна, повтаряйки комплимента си, и изрече задъхано:

— Ах, да. Един малък кораб, боядисан в черно — много хубав, много хубав (sertcoquet). След малко французинът се изви бавно с цялото си тяло към стъклената врата вдясно от нас. — Тъжен град (triste ville) — забеляза той, като гледаше към улицата. Денят беше забележителен; духаше силен и студен югозападен вятър и ние виждахме как минувачите, мъже и жени, вървяха с мъка по тротоарите, а облените от слънце фасади на къщите от другата страна на улицата бяха забулени от вихрушките прах. — Слязох на брега — каза французинът, — за да се поразтъпча, но… — Не се доизказа и пак потъна в бездната на своя покой. — Моля ви, кажете ми — подхвана той после, сякаш се пробуди от сън — какво всъщност (au juste) имаше на дъното на тази история. Любопитно е. Онзи мъртъв човек например — и прочее.

— Имаше и оцелели — отвърнах аз; — и това е още по-любопитно.

— Несъмнено, несъмнено — полугласно изрече французинът, а после, като след зрял размисъл, прошепна: — Очевидно. — Аз охотно му заявих какво ме е заинтригувало най-много в тази история. Струваше ми се, че френският лейтенант има право да го знае: нали бе прекарал тридесет часа на борда на „Патна“ и се явяваше, така да се каже, приемник, бе извършил „всичко възможно“? Той ме слушаше и сега приличаше още повече на свещеник и може би поради сведения си поглед имаше вид на човек със силно съсредоточено внимание. Един-два пъти французинът повдигна вежди (но без да вдига клепачи), като че искаше да каже: „По дяволите!“ Веднъж той спокойно възкликна: „Проклятие!“ — съвсем тихо, а когато завърших, присви устни и издаде нещо като печално подсвиркване.

Ако друг на негово място постъпеше така, бих го сметнал за признак на отегчение, белег на безразличие; но той по своя окултен начин успяваше да придаде на неподвижността си нотка на дълбока отзивчивост и да създаде впечатлението, че тя го изпълва със съществени мисли, също както яйцето е пълно с хранителни вещества. Онова, което лейтенантът каза накрая, не бе нещо повече от „много интересно“, изречено учтиво и не по-силно от шепот. Преди да успея да надвия разочарованието си, той добави сякаш на себе си: „Това е то. Това е то.“ Брадичката му като че потъна още повече в гърдите, тялото му сякаш натежа повече в стола. Тъкмо се канех да го попитам какво иска да каже, когато през него мина някаква подготвителна тръпка, както някакво слабо вълнение набраздява неподвижните води още преди да почувствуваме вятъра.

— И тъй, онзи беден млад човек избягал заедно с другите — рече французинът с невъзмутимо спокойствие.

Не знам какво ме накара да се усмихна: това е единствената ми непринудена усмивка, която си спомням във връзка със случая на Джим. Ала кой знае защо тази проста констатация за случилото се прозвуча странно на френски… „C’est enfi avec les autres“50 — бе казал лейтенантът. И внезапно почнах да се възхищавам от проницателността на този човек. Той изведнъж бе схванал същността на въпроса, бе обърнал внимание на единственото нещо, което ме интересуваше. Сякаш изслушвах мнението на професионалист. С невъзмутимото спокойствие на специалист той овладя фактите и всички дилеми за него бяха детска игра.

— Ах, младост, младост — снизходително рече французинът. — В края на краищата от това никой не е умрял.

— От какво не е умрял? — попитах бързо аз.

— От това, че е изпитал страх — поясни французинът и отпи от питието си.

Забелязах, че средният, безименният и малкият пръст на ранената му ръка не можеха да се свиват и да се движат отделно един от друг, затова той вдиша чашата си съвсем несръчно.

— Човек винаги се страхува. На думи е лесно, но… — Той остави непохватно чашата. — Страхът, страхът — погледнете — винаги се таи ей тука… — И той докосна гърдите си близо до едно от пиринчените копчета, на същото място в гърдите, където Джим се бе ударил, когато изрази протест, че това нямало нищо общо със сърцето му. Предполагам, че с нещо съм проявил несъгласие, защото французинът настоя:

— Да! Да! Хората си говорят, говорят: всичко това е много хубаво; но в края на краищата никой не е по-умен от ближния си — нито пък по-храбър. Храбър! Наблюдаваме го на всяка крачка. Скитал съм (roulé ma bosse) — каза той, употребявайки този разговорен израз с невъзмутима сериозност — къде ли не; познавам много храбреци — и то прочути! Allez!51… — Французинът отпи нехайно от чашата си. — Храбреци — разбирате, нали — в нашата служба трябва да бъдат всички — занаятът го изисква (le métier veux ça). Не е ли тъй? — потърси съгласието ми той. — Eh bien!52 Всеки от тях — казвам всеки от тях, стига да е честен човек — dien enten-dh53 — ще признае, че идва момент — да, момент — и за най-добрите от нас — момент, когато зарязвате всичко (vous lâche tout). И трябва да живеете с тази истина — разбирате ли? При известна комбинация от обстоятелства страхът неизбежно настъпва. Отвратителна уплаха (un trac épouvanta die). И дори за онези, които не вярват в тази истина, също съществува страх — страх от тях самите. Точно така. Вярвайте ми. Да. Да… На моята възраст човек знае за какво говори — que diable54… — Той изричаше всичко така невъзмутимо, сякаш беше жрец на постигната мъдрост, но при последните си думи засили още повече това мое впечатление, като започна да върти бавно палците си.

— Очевидно е — parbleu! — продължи французинът. — Защото колкото и да напряга ума си човек, едно най-обикновено главоболие или стомашно разстройство (un dérangement d’estomac) достатъчно за… Вземете за пример мене — имам не едно доказателство за това в живота си. Eh bien! Аз, който ви говоря сега, веднъж…

Той пресуши чашата си и продължи да върти палци.

— Не, не; човек не умира от това — произнесе той като сентенция и когато разбрах, че няма намерение да ми разказва случката от живота си, изпитах голямо разочарование; то се подсилваше от факта, че това не беше история, за която може да се настоява да бъде разказана. И двамата седяхме мълчаливи и сякаш нищо не би могло да достави на лейтенанта по-голямо удоволствие. Дори палците му престанаха да се въртят. Изведнъж устните му се раздвижиха.

— Така е — обобщи той невъзмутимо. — Човек се ражда страхливец (L’homme est népoltron). Сериозна трудност — pardleu! Иначе всичко би било твърде лесно. Но навикът — навикът — необходимостта — разбирате ли? — очите на околните — voilá. Човек се примирява. И после примерът на другите, които не са по-добри от вас и все пак запазват самообладание.

Гласът му секна.

— Нашият млад човек — ще се съгласите с мен — не е имал нито една от споменатите подбудителни причини.

— Поне в онзи момент — забелязах аз. Той повдигна снизходително вежди:

— Не казвам това, не. Младият човек, за когото става дума, би могъл да притежава най-добър характер — най-добър характер! — повтори той с леко хриплив глас.

— Радвам се, че имате такова благосклонно отношение — рекох аз. — Той самият е хранил големи надежди и…

Французинът раздвижи крака под масата и с това прекъсна думите ми. Той повдигна тежките си клепачи. Повдигна ги, точно така. Друг израз не би могъл да опише бавното и някак замислено негово действие — и тогава напълно разбрах какво представлява той. Гледаха ме две мънички сиви кръгчета, подобни на съвсем миниатюрни стоманени гривни около гъстата чернота на зениците. Острият поглед на това масивно тяло създаваше впечатление за изключителна енергия, като острие на бойна секира.

— Простете — рече официално френският лейтенант.

При тези думи той вдигна дясната си ръка и леко се наведе напред.

— Позволете ми… Допускам, че човек може да преуспее, когато знае добре, че храбростта му няма да дойде от само себе си (ne vient pas tout seul). За такова нещо не бива да се вълнуваш. Това е още една истина, която не прави живота невъзможен… Но честта, честта, monsieur!… Честта… ето какво е реалното, ето какво! А колко струва животът, когато… — Той се изправи тежко и бързо като някакъв подплашен бик, изникнал из тревата… ако честта е загубена? Ah ça par exemple55, не мога да изкажа своето мнение. Не мога да изкажа своето мнение, защото, monsieur, не зная нищо за това.

Аз също станах и се мъчех да приема най-учтивата поза, ние застанахме мълчаливо един срещу друг, подобно на две порцеланови кученца на перваза на камина. Дявол да го вземе този французин! Той бе попаднал точно в целта. Проклета да бъде глупостта, която дебне всички разговори на хората; тя се бе нахвърлила и върху нашия разговор и го бе превърнала в празнословие.

— Отлично — рекох аз със смутена усмивка, — но не се ли свежда цялата работа до това да не се издадеш?

Изглежда, възражението му беше готово, но той размисли и каза:

— Monsieur, за мене това нещо е твърде тънко — надвишава моите възможности да го разбера… Друго имах предвид.

Той тежко се поклони над фуражката си, която държеше пред себе си за козирката с палеца и показалеца на ранената си ръка. Аз също се поклоних. И двамата направихме поклоните едновременно: с голяма церемониалност ударихме токове един на друг, а някакъв мръсен сервитьор ни гледаше критично, сякаш бе платил за това представление.

— Serviteur! — рече французинът.

Отново ударихме токове.

— Monsieur… Monsieur…

Стъклената врата се хлопна зад широкия му гръб. Видях как южният вятър го подхвана и подгони напред; французинът придържаше шапката си, изправил рамене, а полите на мундира му го шляпаха силно по краката.

Като останах сам, седнах обезкуражен — обезкуражен относно случая на Джим. Ако ви се вижда чудно, че след повече от три години продължавах да се интересувам за него, трябва да знаете, че бях видял Джим съвсем наскоро. Току-що се бях върнал от Самаранг, където поех товар за Сидни: прескучна работа, която вие, Чарли, ще наречете една от моите разумни сделки — и тъкмо в Самаранг ми се мярна Джим. По онова време той в резултат на моята препоръка работеше у Де Йонг. Беше морски кларк. „Моят морски представител“ — така го наричаше Де Йонг. Джим водеше живот, лишен от развлечения, от всякакво очарование — също като работата на застрахователен агент. Малкият Боб Стентън — Чарли го познава добре — мина през това изпитание. Същият този Стентън, който по-късно се удави, опитвайки се да спаси една камериерка при бедствието на „Сафора“. Може би си спомняте — в мъгливото утро корабите се блъснали край испанския бряг. Всички пътници били навреме настанени в лодките и те вече се отделяли от кораба, когато Боб отново се приближил и се покатерил на борда, за да вземе това момиче. Не мога да разбера как са я оставили; във всеки случай тя съвсем се побъркала — не искала да напусне кораба и отчаяно се държала за парапета. От лодката ясно виждали завързалата се борба. Но бедният Боб бил най-дребният старши помощник в целия търговски флот, а са ми казвали, че момичето било високо пет стъпки и десет инча и било силно като кон. Борбата се водела с променливо надмощие; клетото момиче непрекъснато пищяло; а Боб извиквал от време на време на моряците от своята лодка да се държат по-далече от кораба. Един от моряците ми разказваше, сдържайки усмивката си при спомена за това.

— Сякаш някакъв разглезен момчурляк се биеше с майка си, сър.

Същият този приятел ми каза следното:

— Накрая видяхме как мистър Стентън остави девойката на мира, застана до нея и я загледа. Както решихме по-късно, той сигурно е мислел, че вълните скоро ще я откъснат малко по малко от парапета и ще му дадат възможност да я спаси. Не смеехме да се приближим до борда и малко след това старият кораб изведнъж почна да потъва: наклони се към десния борд и — цоп! Ужасно бързо го погълна морето. И никой не изплува на повърхността — нито жив, нито мъртъв.

Краткият живот на бедния Боб на брега, изглежда, е бил предизвикан от някакви усложнения от любовен характер. Той се надявал, че завинаги е скъсал с морето, и бил сигурен, че в ръцете му са всички блага на земята, но сетне всичко се свело до застрахователна дейност. Някакъв роднина в Ливърпул го настанил на тази работа.

Той ни разказваше често за своите изпитания. Смеехме се до сълзи, а той, доволен от въздействието, тръгваше на пръсти покрай нас, дребен, с брада до кръста като джудже, и казваше:

— Лесно ви е на вас, нещастници, да се смеете, но само след една седмица такава работа безсмъртната ми душа се спаружи като сухо грахово зърно.

Не зная как се бе приспособила към новия живот душата на Джим — бързах много да му намеря някаква работа, която да му дава препитание, но съм уверен в едно: неговата жажда за приключения не беше удовлетворена и той изпитваше остър глад от тази липса. Новата му работа не даваше на фантазията му никаква храна. Тъжно беше да го гледаш такъв, но трябва да съдим справедливо — той изпълняваше работата си упорито и невъзмутимо. Неговото жалко усърдие ми се струваше наказание за смелата му фантазия — изкупление за стремежа към повече слава, отколкото позволяваха силите му. Той много обичаше да си представя, че е великолепен кон за надбягвания, обречен сега да се труди без слава като магаре на уличен търговец. Справяше се с това чудесно: бе се затворил в себе си, клюмнал глава, нито веднъж не се оплака. И всичко би било в ред, ако не бяха бурните експлозии, които избухваха всеки път, когато изплуваше на повърхността злощастният случай с „Патна“. За съжаление този скандал в източните морета не се забравяше. Ето защо аз през цялото време чувствувах, че още не съм свършил с Джим.

Когато френският лейтенант си отиде, потънах в размисъл за Джим; обаче възпоминанията ми не бяха предизвикани от последната ни среща в хладната и мрачна кантора на Де Йонг, където не много отдавна набързо се бяхме ръкували; не, аз го виждах такъв, какъвто беше няколко години преди това, когато бяхме заедно в дългия коридор на хотел „Малабар“ — мъждукаше догарящата свещ, а зад гърба му беше студената тъмна нощ. Мечът на правосъдието в неговата родина бе надвиснал над главата му. На другия ден или, по-право, същия ден (отдавна бе минало полунощ, преди да се разделим) председателят с каменно лице щеше да приключи делото за нападението и побоя, да определи размера на глобите и срока на затвора, а след това да вдигне страшното оръжие и нанесе удар върху покорно наведения врат на Джим. Нашият разговор през нощта напомняше някакво последно бдение с осъден човек. Той също беше виновен. Аз си повтарях, че е виновен — виновен и обречен човек. И въпреки това ми се искаше да го избавя от тази ненужна подробност — формалното наказание. Няма да обяснявам причините за своето желание: не мисля, че бих могъл да го направя. Но ако до този момент не сте успели да разберете причината, значи, че моят разказ е бил много неясен или пък вие сте твърде сънливи, за да вникнете в смисъла на думите ми. Не защищавам моралните си принципи. Нямаше нищо морално в импулса, който ме подтикна да му разкрия с всичката примитивна простота плана на Брайърли за бягството. И рупиите бяха готови у мен, в джоба ми, и бяха на негово разположение. О, заем, разбира се, заем. И ако потрябва, препоръчително писмо до един човек (в Рангун), който може да му предложи работа по неговата специалност… О, с голямо удоволствие бих го сторил! В моята стая на първия етаж има перо, мастило, хартия. И докато говорех това, просто не ме сдържаше да започна колкото може по-скоро писмото: ден, месец, година, два часа и трийсет минути след полунощ… „Възползувайки се от старата ни дружба, моля ви да намерите някаква работа на мистър Джеймс еди-кой си, в когото аз…“ и тъй нататък. Бях готов дори да пиша за него в такъв тон. Защото макар да не бе спечелил симпатията ми, той бе постигнал нещо повече — бе достигнал до самите извори на това чувство, бе докоснал тайните пружини на моя егоизъм. Нищо не укривам от вас, тъй като, ако намисля да притворствувам, постъпката ми би изглеждала възмутително неприятна. И после, още на другия ден вие ще забравите моята откровеност, също както сте забравили другите уроци на миналото. В хода на тези си мисли, изразявайки се грубо и точно, бях безупречно честен човек; но тайните ми и безнравствени намерения се разбиха в моралното простодушие на престъпника. Безспорно той също беше егоист, но неговият егоизъм бе от по-висша степен и преследваше по-възвишена цел. И аз разбрах: каквото и да съм казал дотук, Джим искаше да изтърпи цялата процедура на възмездието; затова не употребих много думи да го разубеждавам, тъй като почувствувах, че в този спор младостта му страшно ще въстане срещу мен: той вярваше, когато аз престанах дори да се съмнявам. Имаше нещо прекрасно в безумието на неговата смътна, едва мъждукаща надежда.

— Да избягам? Това е немислимо — рече Джим и поклати глава.

— Правя ви предложение, за което нито моля, нито чакам някаква благодарност от вас — отговорих. — Ще върнете парите, когато ви е удобно и…

— Вие сте страшно добър — измърмори той, без да вдига очи.

Аз внимателно се вглеждах в него: изглежда, бъдещето му се струваше ужасно несигурно, но Джим не се колебаеше, като че ли всъщност със сърцето му всичко беше в ред. Ядосах се — не за първи път през онази нощ.

— Струва ми се — рекох, — че цялата тази злощастна история е достатъчно неприятна за човек като вас…

— Да, да… — прошепна момъкът, забил поглед в пода.

В това имаше нещо сърцераздирателно. Светлината падаше върху него отдолу и аз виждах мъха на бузата му, горещата кръв, която оцветяваше гладката кожа на лицето. Ако искате — вярвайте, но това беше неимоверно сърцераздирателно. Станах груб.

— Да — казах. — И разрешете ми да ви призная, че не съм в състояние да разбера каква изгода очаквате да получите от тези ваши старания да лижете калта.

— Изгода! — прошепна той и наруши мълчанието си.

— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо! — възкликнах ядосан.

— Опитвах се да ви обясня в какво се състои работата — заговори бавно Джим, сякаш размишляваше за нещо, на което нямаше отговор. — Но в края на краищата това е моя грижа.

Отворих уста, за да възразя, и изведнъж установих, че бях изгубил всичката си самоувереност; той също сякаш се бе отказал от мене, защото замърмори като човек, който размишлява полугласно:

— Избягаха… избягаха по болниците… Нито един от тях не се реши на това изпитание… Те!…

Джим направи лек пренебрежителен жест.

— Но аз трябва да го издържа и не бива да се измъквам, иначе… Аз няма да се измъкна.

Той млъкна. Имаше такъв вид, като че го преследваха призраци. На лицето му се бяха изписали чувства — презрение, отчаяние, решителност, — изписваха се там едно след друго като отразени в магическо огледало пълзящи неземни образи. Той живееше, заобиколен от измамни привидения, от безпощадни сенки.

— О, глупости, драги мой! — подех аз.

Джим направи нетърпеливо движение.

— Вие, изглежда, не разбирате — рече той рязко; после ме погледна, без да мигне: — Скочих от кораба, но сега няма да избягам.

— Не исках да ви обидя — казах аз и глупаво добавих: — Случвало се е и по-добри от вас да счетат за нужно да избягат.

Той силно почервеня, а аз в смущението си едва не се задавих от собствения си език.

— Може и да е така — рече младежът накрая. — Аз не съм достатъчно добър; и не мога да си позволя това. Обречен съм да се боря докрай и както виждате, сега се боря.

Станах от стола си и почувствувах, че целият съм се схванал. Мълчанието действуваше угнетително и като исках да му сложа край, а не можех да измисля нищо по-добро, забелязах с небрежен тон:

— Никак не предполагах, че е толкова късно…

— Осмелявам се да добавя, че доста дълго ви занимавах с това — отвърна Джим енергично; той започна да се оглежда за шапката си. — И право да си кажа, на мен също ми стига.

Да, Джим бе отказал да приеме това единствено по рода си предложение. Той отблъсна ръката за помощ; сега беше готов да си отиде, а отвъд балюстрадата цареше неподвижна нощ, която сякаш го дебнеше, като че ли той беше някаква набелязана жертва. Чух го да казва:

— А, ето я!

Бе намерил шапката си. Няколко секунди мълчахме.

— Какво ще правите, след като… след като… — попитах съвсем тихо.

— Ами сигурно ще отида по дяволите — мрачно избъбри той.

Разсъдъкът ми се възвърна и счетох за нужно да не приемам отговора му сериозно.

— Моля ви, запомнете — казах, — че много би ми се искало още веднъж да ви видя, преди да заминете.

— Не знам какво може да ви попречи. Тази проклета история няма да ме направи невидим — рече Джим горчиво, — няма такава опасност.

А после, в момента на раздялата, той почна да се запъва, да жестикулира нерешително, явно да се колебае. Нека бог му прости това… и на мен! Той бе втълпил във фантазьорската си глава, че аз може би няма да искам да му стисна ръката. Беше толкова ужасно, че просто не знаех какво да му кажа. Изглежда, изведнъж съм му извикал, както бихте извикали на човек, който пред очите ви ще падне в някаква дълбока пропаст от скалата, по която върви. Помня повишените ни гласове, печалната усмивка на лицето му, силното стискаме на ръката ми, нервния смях. Свещта засъска и изгоря; нашата среща най-после завърши; в тъмнината до ушите ми достигна изпъшкване.

Джим си тръгна. Нощта го погълна. Той беше ужасно несръчен. Ужасно. Чувах как пясъкът скърца под бързите му стъпки. Той тичаше. Наистина тичаше, макар да нямаше къде да отиде. А не беше навършил още двайсет и четири години.