Глава тридесет и шеста

С тези думи Марлоу завърши разказа си и слушателите тозчас започнаха да се разотиват, изпращани от разсеяния му, замислен поглед. Мъжете слизаха от верандата по двама или сами, без да губят време, без да изказват никакви забележки, сякаш последният образ от тази незавършена история, самата й незавършеност и тонът на разказвача бяха направили обсъждането излишно и коментарите невъзможни. Всеки като че отнасяше със себе си своето впечатление — отнасяше го като тайна; и само на един човек от всички слушатели бе съдено да узнае последната дума на тази история. Тя достигна до него в родината след повече от две години, изпратена в дебел пакет, адресирана с правия и ъгловат почерк на Марлоу.

Този, който имаше щастието да получи пакета, го отвори и надникна в него; после, като го остави на масата, отиде до прозореца. Стаята му се намираше на най-горния етаж на едно високо здание и той можеше да гледа надалеч през светлите стъкла като през фенера на морски фар. Покривите блестяха; тъмните, начупени гребени се сменяха безкрай като мрачни, неразпенени вълни, а от дълбините на града долиташе хаотичен, нестроен шум. Върховете на черковните камбанарии, многобройни и безредно разхвърляни, се издигаха като фарове сред лабиринт от плитчини без фарватери100, дъждът, който чукаше в прозорците, вече не се различаваше в здрача на зимната вечер; големият часовник на кулата обяви мощно и сурово часа и с остър, вибриращ звук престана да звучи. Човекът спусна тежките завеси.

Светлината на настолната лампа беше спокойна като езеро на завет; килимът заглушаваше стъпките на стопанина; дните на неговите странствувания бяха отминали. Нямаше ги вече безпределните като надежда хоризонти, нямаше го полумрака на тържествените като храм гори, нямаше пламенни търсения на някоя вечно неоткрита страна зад хълма, от другата страна на потока, отвъд вълните… Часът беше отминал! Свършено бе вече! Свършено… Но разтвореният пакет на масата под лампата възвърна звуците, виденията, аромата на миналото — множеството избледнели физиономии, глъчката на тихите гласове, замиращи край бреговете на далечни морета под пламенните и неумолими слънчеви лъчи. Той въздъхна и седна на масата.

Отначало видя три отделни неща в пакета: дебел сноп листа, ситно изписани и закачени заедно, квадратен, сивкав лист хартия, на който бяха написани няколко думи с непознат за него почерк, и едно обяснително писмо от Марлоу. От това писмо изпадна друго, пожълтяло от времето и изтъркано на прегъвките. Той го вдигна и като го остави настрана, се зае с посланието на Марлоу. Бързо прочете първите редове, после, след усилие над себе си, започна да чете спокойно — като човек, който с предпазливи крачки и зорки очи приближава мяркащата се в далечината неоткрита страна.

… Не мисля, че сте забравили — гласеше писмото. — Вие единствен проявихте интерес към него — интерес, който надживя моя разказ, макар да си спомням добре, че не искахте да се съгласите с това, дето той се бе подчинил на съдбата. Вие предсказвахте катастрофа; скука и отвращение към придобитата слава, към задълженията, с които съм се нагърбил, към любовта, предизвикана от жалостта и младостта. Вие казахте, че добре познавате „такъв род неща“ — призрачното удовлетворение, което те дават, неизбежното разочарование от тях. Вие казахте също — припомням ви това, — че „да си дадеш живота за тях“ (под „тях“ се подразбираше цялото човечество с кафява, жълта или черна кожа) е все едно да си продадеш душата на някой „звяр“. Вие допуснахте, че „такъв род неща“ са поносими и трайни само ако почиват на твърдата вяра в истината на нашите расови идеи, в името на които е установен редът, моралът на етичния прогрес. „На нас е нужна тази опора — казахте вие. — Нужна ни е вярата в необходимостта и справедливостта на тези идеи, за да принесем в жертва своя живот с достойнство и съвсем съзнателно. Без това жертвата се явява само забвение, а пътят към нея не е по-лек от пътя към гибелта.“ С други думи, вие твърдяхте, че трябва да се сражаваме в редиците, иначе нашият живот не струва нищо. Възможно е! Кой ще знае това, ако не вие — казвам това без всякакво лукавство, — вие, който нахлухте самичък в едно-две забравени кътчета и успяхте да се измъкнете оттам, без да опърлите крилете си. Но същността е такава, че Джим не се интересуваше от цялото човечество, той имаше работа само със себе си и въпросът се заключава в това, дали той накрая не е стигнал до вяра по-могъща от законите на реда и прогреса.

Не твърдя нищо. Може би своето мнение ще изкажете вие — след като прочетете ръкописа. В края на краищата има много истина в простия израз „в сянката на облак“. Невъзможно е да се разгледа Джим ясно, особено поради това, че трябва да гледаме на него за последен път с очите на другите. Аз без ни най-малко колебание ви съобщавам всичко, което ми е известно за този последен епизод, който, както той обичаше да казва, „го накарал да се опомни“. Човек недоумява бил ли е благоприятен случай онова последно и задоволително изпитание, което Джим, изглежда, винаги е чакал, за да може после да изпрати вест за себе си до непогрешимия свят. Може би помните, че когато се разделях с него за последен път, той попита скоро ли ще ходя в родината и изведнъж извика подир мен:

— Кажете им!…

Почаках да се доизкаже и признавам, бях заинтересуван и обнадежден; но чух само:

— Не. Нищо!

И тъй, това беше всичко; и повече няма да има нищо — няма да има вест освен онази, която всеки от нас може да извлече за себе си от езика на фактите, често пъти много по-загадъчни от самото сложно подреждане на думите. Наистина Джим направи още един опит да се изкаже, но и този опит беше обречен на неуспех, както сами ще се убедите, ако погледнете сивкавия лист, приложен в този пакет. Той се е опитал да пише — виждате ли този най-обикновен почерк? И надслова: „Фортът Патусан“? Предполагам, че Джим е изпълнил намерението си да превърне своя дом в място за защита. Това беше великолепен план: дълбок ров, насип от пръст и върху него — ограда от колове; а по ъглите оръдия на платформи, защищаващи всяка от страните на четириъгълника. Дорамин се съгласил да му даде оръдията; и тъй, всичките му привърженици знаели, че има сигурно място, на което може да разчита верният сподвижник в случай на внезапна опасност. Всичко това говори за разумната му предвидливост, за неговата вяра в бъдещето. Онези, които Джим наричаше „моя народ“ — освободените пленници на шерифа, — били длъжни да се заселят в Патусан и да образуват отделен квартал; предполагало се, че техните колиби и малки парчета земя ще се намират зад стените на крепостта. А в крепостта той ще бъде пълен господар. „Фортът Патусан.“ Няма дата, както ще видите. Какво значение имат датата и денят? Невъзможно е да се отгатне на кого е искал да пише, когато е взел перото — на Щайн… на мене… на целия свят…, или това е бил само един безцелен, изплашен вик на самотен човек, сблъскал се със своята съдба. „Случи се нещо ужасно“ — бе написал Джим, преди да захвърли перото за пръв път; погледнете мастиленото петно, което прилича на връх на стрела под тези думи. След малко той отново се е опитал да пише и е надраскал с тежка, сякаш оловна ръка следната фраза: „Трябва сега веднага…“ Тук отново е пръснало мастило и той се е отказал от по-нататъшни опити. Повече няма нищо. Джим е видял широката пропаст, която не може да се запълни нито с поглед, нито с глас. Способен съм да разбера това. Той е бил надвит от необяснимото, надвит от собствената си личност — дар на онази съдба, която се опитвал с всички сили да подчини на себе си.

Изпращам ви още и едно старо писмо — много старо писмо. То е било пазено грижливо при писмените му принадлежности. Писмо от неговия баща; по датата може да се съди, че е било получено няколко дни преди Джим да постъпи на „Патна“. Изглежда, това е било последното писмо от родината. Той го е пазил през всичките тези години. Добрият старец се е гордеел със своя син моряк. Аз прочетох тук-таме писмото. То е пропито с любов. Бащата казва на „скъпия си Джеймс“, че последното дълго писмо от него било много „честно и занимателно“. И че не би искал синът му „да съди хората сурово или необмислено“. Четири страници от писмото са изпълнени с деликатни нравоучения и семейни новини. Том бил вече свещеник. Мъжът на Кари имал парични затруднения. Старецът пишеше все в същия дух, доверявайки се на провидението и на установения ред във вселената, но живо реагираше на малките опасности и малките милости. Човек просто го виждаше пред себе си, белокос и невъзмутим, в неговото мирно убежище, в стария и удобен кабинет с толкова книги по рафтовете; тук той четиридесет години добросъвестно се занимавал със скромните си мисли за вярата и благопристойната смърт; тук той написал толкова проповеди и тук сега разговаря със своето момче, странствуващо в другия край на света. Но какво значение има разстоянието? Добродетелта е една и съща в целия свят, както има само една вяра, само едно добро поведение и една-единствена благопристойна смърт.

Неговият „скъп Джеймс“ — се надява бащата — никога няма да забрави, че „този, който веднъж се е поддал на изкушението, рискува да се разврати и навеки да се погуби. Затова каквито и да са твоите мотиви, синко, никога не трябва да правиш това, което смяташ за погрешно“. По-нататък бащата съобщава за любимото си куче; а понито, „на което вие, деца, яздехте“, ослепяло от старост и трябвало да го застрелят. Старецът призовава божията благословия; майката и сестрите изпращат поздрави…

Да, всъщност не е казано много в пожълтялото извехтяло писмо, което изпаднало от ръцете на Джим след толкова години. Това писмо останало без отговор — но кой знае за какво е разговарял той с мирните, безцветни образи на мъжете и жените, населяващи спокойния кът на земята, където като в гроб няма нито опасност, нито битки и въздухът е пропит с висока нравственост. Чудно е, че той дошъл оттам — човекът, с когото „се случили толкова неща“. С тях никога нищо не се случвало; тях никога нищо не ги сварвало неподготвени и не им се налагало да премерят сили със съдбата. Те всички изникват тук пред мен, призовани от кротката бъбривост на бащата — всички тези братя и сестри, негови по плът и кръв: гледат ме с ясни, наивни очи и аз като че виждам Джим; той се е върнал най-сетне — не нищожно бяло петънце в самото сърце на великата тайна, а изправен в цял ръст сред безгрижните образи, със суров и романтичен вид, но винаги безмълвен, мрачен — в сянката на облак.

Разказът за последните събития ще намерите в тези няколко страници, приложени в пакета. Трябва да се съгласите, че тяхната романтичност надминава най-смелите мечти на детството му, но според мен в тях има и някаква дълбока и ужасяваща логика, сякаш единствено въображението ни може да разкрие пред нас властта на всепобеждаващата съдба. Непредпазливите ни мисли падат върху нашите глави; който си играе с нож, от нож умира. Това изумително приключение — а най-изумителното от всичко е, че то е правдиво — представлява като че ли неизбежно следствие. Нещо подобно е трябвало да се случи. Вие си повтаряте това, без да преставате да се чудите как е възможно да се случи такова нещо в нашия благословен век. Но то се случило и не бива да се оспорва неговата логичност.

Излагам тук събитията така, като че съм бил техен свидетел. Сведенията ми бяха откъслечни, но аз натъкмих отделните парчета — а те бяха достатъчни, за да се получи ясна картина. Интересно, сякаш сам Джим ми бе разказал това! Той бе ми доверил толкова неща, че понякога ми се струва — момъкът ей сега ще влезе и по свой начин ще разкаже цялата история с безгрижния си, но изразителен глас, с непринудения си маниер — малко с изненада, малко с досада, малко с обида, като от време на време вмъква по някоя дума или фраза, които дават възможност да се надникне в самата душа, ала това не ти помага никак да се ориентираш. Трудно е да се повярва, че Джим никога не ще дойде при нас. Аз никога вече не ще чуя неговия глас, не ще видя неговото розово, леко загоряло лице с бяла ивица на края на челото и младежките очи, които потъмняваха от възбуда и изглеждаха дълбоки, бездънно сини.

Загрузка...