Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава четиридесет и втора

Мисля, че той можеше да гледа само към този път. Вероятно онова, което видял, го озадачило, тъй като неведнъж прекъсна разказа си с възклицания:

— Едва не ми се изплъзна. Не можех да го разбера. Какъв беше той?

И като ме погледна диво, отново започна да разказва, тържествуващ и насмешлив. Сега този разговор на двама души, разделени от рекичка, ми се струва най-странният двубой, който хладнокръвно е наблюдавала Съдбата, знаейки за неговия изход. Не, той не обърнал наопаки душата на Джим, но съм уверен, че на духа, непонятен за Браун, било съдено да опита всичката горчилка на такова състезание. Пратениците на света, от който Джим се отказал, го преследвали в изгнанието му — белите хора от „външния свят“, където той не се смятал за достоен да живее. Всичко го сполетяло — заплахата, разтърсването, опасността за неговата работа. Мисля, че именно това тъжно чувство — полузлобно, полупокорно, което оцветявало малкото думи, произнесени от Джим тогава — озадачило Браун и му попречило да разгадае този човек. Някои велики хора дължат могъществото си най-вече на умението да откриват в онези, които са избрали за свое оръдие, тъкмо тези качества, които могат да способствуват за техните цели; и Браун, сякаш всъщност наистина бил велик, притежавал дяволската способност да открива най-уязвимото място на своите жертви.

Браун ми призна, че Джим не бил от хората, които можеш да умилостивиш с раболепност, и в съответствие с това се помъчил да се престори на човек, който, без да изпада в униние, понася неуспехите, хулите и катастрофите. Да се пренасят контрабандно пушки, не е кой знае какво престъпление! — заявил той на Джим. Що се отнася до пристигането му в Патусан, кой би могъл да твърди, че е пристигнал там не за милостиня? Проклетото население открило по него стрелба от двата бряга, преди да се потруди да се осведоми какви са тези хора. На това той дръзко наблягаше, когато всъщност само енергичното изказване на Даин Варис предотвратило най-големите бедствия; защото Браун ми заяви, че като видял такова голямо селище, той веднага решил да открие стрелба в двете посоки веднага щом слезе на брега — да убива всяко живо същество, което му се мерне пред очите, за да изплаши по такъв начин жителите. Неравенството на силите било толкова голямо, че това било единственото средство да се постигне целта — както ми доказваше бандитът между пристъпите на кашлица. Но не го доверил на Джим. Що се отнася до глада и лишенията, които изтърпели, те били очевидни — достатъчно било да се погледне неговата шайка.

Браун остро изсвирил и всичките му хора се построили в една редица върху дърветата, за да може да ги види Джим. А убийството на този човек… е какво, убили го… но нима не било война, кървава война, война из засада? А убийството било добре извършено: куршумът го уцелил в гърдите, не като онзи нещастник от шайката, който сега лежи на дъното на рекичката. Шест часа го слушали как умирал с куршумите в корема. Във всеки случай това било живот за живот…

Тези думи били изречени с уморен и предизвикателен вид, сякаш един човек, вечно пришпорван от неуспехи, престанал да се безпокои къде ще избяга. Браун попитал Джим с някаква безразсъдна откровеност дали той, Джим, не разбира, че щом се е дошло до това някой да „спаси живота си в такива трудни условия, все едно е колко още хора ще загинат — трима, трийсет или триста“. Сякаш някакъв зъл дух му нашепвал тези думи!

— Аз го накарах да се намръщи — похвали се Браун. — И скоро той престана да се преструва на праведник. Стои — и няма какво да каже… мрачен като буреносен облак… и гледа — не мене, а в земята.

Попитал Джим дали през целия си живот не е извършил поне една осъдителна постъпка. Или тъкмо затова се отнася така сурово към човека, който е готов да използува каквото и да е средство, за да се измъкне от капака… и тъй нататък в същия дух. В грубите му думи звучало напомняне за родствената им кръв, за еднаквите изпитания — отвратителен намек за общата вина, за тайния спомен, който свързвал техните души и сърца.

Накрая Браун се проснал на земята и почнал да следи изпод очи врага си. Джим, застанал на другия бряг на рекичката, мислел и се шляпал по крака с малкия камшик. Най-близките къщи изглеждали неми, сякаш чума била унищожила в тях всеки дъх на живот; но много невидими очи гледали оттам двамата бели, отделени от рекичката, от бялата лодка в плитчината и от трупа на третия човек, наполовина потънал в тинята. По реката отново се движели с канута, защото Патусан възвърнал вярата си в устойчивостта на земните институции, щом се върнал белият господар. Десният бряг, платформите на къщите, саловете, навързани покрай двата бряга, дори покривите на баните били осеяни с хора и онези, които се намирали твърде далеч, за да чуват и виждат, напрягали очи, мъчейки се да разгледат малкия хълм зад крепостта на раджата. Над широкия неправилен кръг на горите, на две места, прорязан от блестящата ивица на реката, царяла тишина.

— Обещавате ли да напуснете крайбрежието? — попитал Джим.

Браун вдигнал и отпуснал ръка, с което се отричал от всичко — приемал неизбежното.

— И ще предадете оръжието си? — продължавал Джим.

Браун приседнал и гневно го погледнал.

— Да предадем оръжието си? Не, докато вие не го вземете от нашите вкочанясали ръце. Мислите, че съм се побъркал от страх? О, не! Това оръжие и тези дрипи на гърба ми са всичкото, каквото имам, като не смятам още няколко оръдия на борда; искам да продам всичко в Мадагаскар, стига само да успея да се добера дотам, като прося милостиня от всеки срещнат кораб.

Джим нищо не отвърнал на тези думи. Накрая, като захвърлил камшика, който държал в ръката си, той изрекъл, сякаш говорел сам със себе си:

— Не знам дали това е в моята власт…

— Не знаете? А искате незабавно да ви предам оръжието! Не е лошо! — извикал Браун. — Да предположим, че те ви кажат така, а с мене постъпят инак.

Той явно се успокоил.

— Мисля, че вие имате власт — иначе защо трябва да водим този разговор? — продължил той. — Защо сте дошли тук? Да си убивате времето?

— Добре — казал Джим внезапно след дълго мълчание, като вдигнал глава. — Ще получите възможност да се махнете или да се сражавате.

Той се обърнал на токовете си и си тръгнал.

Браун тутакси скочил на крака, но не се упътил обратно, докато Джим не се изгубил зад първите къщи. Повече не го видял. Като се изкачвал по хълма, срещнал Корнелиус, който, сгушил глава в раменете си, слизал по склона. Спрял се пред Браун.

— Защо не го убихте? — попитал той с кисел, недоволен тон.

— Защото мога да направя нещо по-добро — отвърнал Браун с усмивка.

— Никога, никога — енергично възразил Корнелиус. — Живея тук от много години.

Браун с любопитство го погледнал. Многолик бил животът на това селище, което въстанало срещу него; много неща той съвсем не можел да си изясни. Корнелиус с угнетен вид минал покрай него, на път към реката. Той напускал новите си приятели; с мрачно упорство приемал неблагоприятния ход на събитията и малката му, жълта физиономия изглеждала още по-сбръчкана. Докато слизал от хълма, той крадешком се озърнал, а натрапчивата идея не го напускала.

По-нататък събитията се развиват бързо, без задръжки, изтръгвайки се от човешките сърца като поток от тъмните земни недра, а Джим го виждаше такъв, какъвто го е видял Тамб Итам. Очите на девойката също го следели, но нейният живот бил твърде тясно свързан с неговия: на прозорливостта й пречела нейната страст, изумлението, гневът и преди всичко страхът и любовта, която не познавала прошка. Що се отнася до верния слуга, който не разбирал, както всички останали, своя господар, тук трябва да се съобразяваме само с неговата преданост, толкова силна, че дори изумлението отстъпва място на някакво тъжно възприятие за тайнствения неуспех. Той вижда само една фигура и в цялата тази суматоха не забравя задължението си да пази, да се подчинява, да се грижи.

Неговият господар се върнал след разговора с белия човек и бавно се упътил към оградата на улицата. Всички се радвали на завръщането му, тъй като се бояли не само че може да го убият, но и от това, което ще се случи след убийството. Джим влязъл в една от къщите, където се бил оттеглил старият Дорамин, и дълго останал насаме с вожда на бугите. Несъмнено той обсъждал с него какво да се предприеме по-нататък, но никой не присъствувал на този разговор. Само Тамб Итам, който гледал да стои колкото може по-близо до вратата, чул как господарят му казал:

— Да. Ще известя на народа, че такава е моята воля; но с тебе, Дорамин, аз говорих по-рано, отколкото с всички останали, и говорих насаме, затова ти знаеш сърцето ми толкова добре, както аз знам най-голямото желание на твоето сърце. И знаеш, че мисля само за благото на народа.

После господарят му, като отметнал завесата на вратата, излязъл и той — Тамб Итам — зърнал бегло стария Дорамин, седнал в креслото; ръцете му лежали на коленете, очите гледали в земята. Сетне последвал господаря си до форта, където били извикани на съвещание всички старейшини на бугите и представителите на Патусан. Самият Тамб Итам смятал, че ще има бой.

— Трябваше само да се превземе още един хълм! — със съжаление възкликна той.

Обаче в града мнозина се надявали, че алчните пришълци ще бъдат принудени да си вървят, като видят толкова смелчаци, готови за бой. Щяло да бъде добре да си отидат. Тъй като за пристигането на Джим населението било известено още преди съмване с топовния изстрел на форта и с биенето на големия барабан, страхът, надвиснал над Патусан, се разпръснал, както се разбива вълната в скала и оставя кипяща пяна от възбуда, любопитство и безкрайно съзерцание. За нуждите на отбраната половината жители били изселени от къщите; те се разположили на улицата, по левия бряг на реката, тълпели се около форта и всеки миг очаквали напуснатите от тях жилища на другия бряг да бъдат обхванати от пламъци. Всички искали по-скоро да свършат с тази работа. Благодарение на грижите на Джуъл бежанците получавали храна. Никой не знаел как ще постъпи белият човек. Някой казал, че сега положението е по-лошо, отколкото по време на войната с шериф Али. Тогава много хора останали равнодушни, а сега всеки имало какво да изгуби. Канутата, които се плъзгали нагоре и надолу по реката между двете части на селището, били наблюдавани от всички с интерес.

Две военни лодки на бугите стояли на котва в средата на течението, за да защищават реката; нишка дим се издигала над носа на всяка лодка. Хората в тях варели ориз за обед, когато Джим след разговорите си с Браун и Дорамин преминал през реката и влязъл през вратите на своя форт. Народът се струпал около него така, че той едва могъл да си пробие път до дома. Те не го видели преди това, защото, като се върнал през нощта, Джим само разменил няколко думи с девойката, която отишла да го посрещне на пристана, а после веднага тръгнал за другия бряг, за да се присъедини към вождовете и воините. Народът викал след него приветствия. Някаква старица предизвикала смях: като си пробила грубо път напред, тя сърдито му рекла да гледа двамата й синове, които се намирали при хората на Дорамин, да не пострадат от ръцете на разбойниците. Стоящите наблизо се опитали да я отблъснат настрана, но тя все се изтръгвала и викала:

— Пуснете ме! Какво е това, мюсюлмани? Този смях е неприличен. Нима онези не са жестоки, кръвожадни разбойници, които живеят от убийства?

— Оставете я на мира — казал Джим; а когато всички притихнали, бавно изрекъл: — Всички ще останат невредими.

И влязъл в дома си, преди да стихнат въздишката и силният, одобрителен шепот.

Несъмнено той твърдо решил да открие на Браун свободен път до морето. Неговата съдба, въставайки, се разпореждала с него. За пръв път се налагало той да утвърждава волята си въпреки откритата опозиция.

— Всички говориха много и отначало моят господар мълчеше — каза Тамб Итам. — Мръкна се и тогава аз запалих свещите на дългата маса. Старейшините насядаха от двете страни, а господарката остана отдясно на моя господар.

Когато Джим почнал да говори, необичайните трудности като че още повече затвърдили решението му. Белите хора чакат сега на хълма отговора му. Техният вожд говорил с него на езика на родния му народ и изяснил много въпроси, които е трудно да се изяснят на какъвто и да е друг език. Те са заблудени хора: страданието ги е заслепило и са престанали да виждат разликата между добро и зло. Вярно, че няколко души са вече убити от тях — но защо да се дават още жертви? Той обявил на слушателите си, представители на народа, че тяхното благополучие е и негово благополучие, техните загуби са и негови загуби, тяхната скръб е и негова скръб. Огледал сериозните, съсредоточени лица и ги помолил да си спомнят как са се сражавали и работили рамо до рамо с него. Те познават неговата храброст… Тук някакъв шепот го прекъснал… Знаят, че никога не ги е лъгал. Много години били живели заедно. Той обича тази страна и този народ с голяма любов. Готов е да заплати с живота си, ако ги постигне беда, когато разрешат на брадатите бели мъже да са оттеглят. Това са зли хора, но и съдбата им е била зла. Нима той им е давал някога лош съвет? Нима думите му са донасяли страдания на народа? — попитал Джим. Вярва, че най-доброто от всичко е да пуснат тези бели и техните привърженици, без да им отнемат живота. Това не е голям подарък.

— Аз — този, когото вие изпитахте и признахте за честен — моля да ги пуснете.

Той се обърнал към Дорамин. Старият накхода не се помръднал.

— Тогава — казал Джим — извикай Даин Варис, своя син, моя приятел, тъй като в тази работа аз няма да бъда вожд.