Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава тридесета

Джим ми каза по-нататък, че не знаел какво му помогнало да издържи, но, разбира се, ние можем да се досещаме. Той дълбоко съчувствувал на беззащитната девойка, която трябвало да разчита на милостта на този „долен страхлив негодник“. Очевидно Корнелиус се отнасял към нея ужасно, като само не я биел — за това, предполагам, не му стигала смелост. Той настоявал тя да го нарича татко.

— И с уважение… с уважение… — пищял португалецът, размахвайки пред лицето й малкото си жълто юмруче. — Аз съм човек, който се ползува с уважение, а ти каква си, кажи, каква си? Мислиш, че мога да отгледам чуждо дете и после да не видя към себе си уважение? Трябва да бъдеш доволна, че ти позволявам да ме наричаш „татко“. Е, кажи: „Да, татко… Не искаш ли?… Почакай!“

И той почвал да обсипва с обиди покойницата и девойката избягвала от стаята, стиснала глава с ръце. Корнелиус я преследвал и вътре, и вън, тичал около къщата и между бараките, натиквал я в някой ъгъл, където тя падала на колене и си запушвала ушите; тогава той спирал на известно разстояние и в продължение на половин час сквернословел към гърба й.

— Твоята майка беше вещица, хитра вещица — и ти си също такава! — изпищявал португалецът накрая и като вземал шепа пръст или кал (кал около къщата имало в изобилие), я запращал в главата й.

Но понякога девойката, изпълнена с презрение, издържала докрай и стояла пред него безмълвна, с мрачно смръщено лице, като само от време на време произнасяла една-две думи, от които мъчителят й подскачал и се гърчел като ужилен. Джим ми казваше, че тези сцени били ужасни. Всъщност странна картина за горската пустош. Ако помисли човек, безизходицата на това тежко положение ще му се стори ужасна.

Почтеният Корнелиус („инчи96 Нелиус“, както го наричаха с многозначителна гримаса малайците) бил крайно разочарован човек. Не знам какви изгоди е очаквал от женитбата си, но несъмнено свободата да краде, да злоупотребява и да присвоява в продължение на много години и по най-различни начини стоките на търговската фирма на Щайн (Щайн неуморно попълваше складовете си, когато успееше да склони капитаните си да ги доставят там), не му се струваха достатъчна награда за това, че е пожертвувал своето честно име. Джим с най-голямо удоволствие би набил Корнелиус почти до смърт; от друга страна, тези сцени били толкова тягостни и отвратителни, че му се искало да отиде някъде, където няма да чува нищо, и да пощади чувствата на момичето. Когато Корнелиус млъквал, девойката, трепереща, безмълвна, със застинало, отчаяно лице, притискала ръце до гърдите си, а Джим отивал при нея и сломен, избъбрял:

— Е чуйте… наистина… какъв смисъл има… опитайте се малко да похапнете…

Или проявявал съчувствието си малко по-иначе. Корнелиус се измъквал през вратата, почвал да се разхожда по верандата, мълчалив като риба, и крадешком хвърлял злобни, недоверчиви погледи.

— Мога да сложа край на това — казал й веднъж Джим. — Кажете само една дума.

А знаете ли какво му отвърнала тя. Казала — Джим ми съобщи това много внушително, — че имала достатъчно храброст да го убие със собствените си ръце, ако не била уверена, че самият той е дълбоко нещастен.

— Помислете само! Бедно момиче, почти дете, доведено до състояние да говори такива думи — възкликна ужасен той.

Изглеждало невъзможно да я спаси не само от този долен негодник, но дори от самата нея. И не защото така силно я съжалявал, твърдеше Джим; това било по-силно от жалост, сякаш някакъв товар тежал на съвестта му, докато тя страдала така. Да напусне къщата му се струвало подло дезертьорство. Накрая той разбрал, че не може нищо да очаква — няма да се добере нито до сметките, нито до парите, нито до каквато и да било истина, — но си останал там и довел Корнелиус ако не до безумие, то едва ли не до изблик на храброст.

Същевременно Джим чувствувал как от всички страни се надигат срещу него всевъзможни опасности. Дорамин два пъти пращал при него един верен слуга да го предупреди най-сериозно, че нищо не може да направи за него, ако той не се прехвърли отново на другия бряг на реката и не заживее както преди сред бугите. Почнали да идват най-различни хора — често в мрака на нощта, за да му разкрият заговори за отнемането на живота му. Решено било да го отровят. Щели да го съсекат на парчета в банята. Спорело се дали да го застрелят от някоя лодка по реката. Всеки от тези доносници му се представял за негов най-добър приятел. Това било достатъчно, каза ми Джим, за да лишиш навеки един човек от покой. Известна част от онова, което му съобщавали, било не само възможно, но и твърде вероятно, обаче фалшивите предупреждения породили в него само чувството, че всички, които го заобикалят, кроят в мрака смъртоносни планове. Нищо не можело да въздействува по-силно и върху най-здравата нервна система.

Накрая една нощ самият Корнелиус с разтревожен и тайнствен вид му предложил с тържествен и ласкателен тон един малък план: за сто долара или дори за осемдесет — да речем, за осемдесет — той, Корнелиус, ще намери някой сигурен човек, който да откара Джим тайно и в пълна безопасност до устието на реката. Нищо друго не може да се направи сега — ако Джим поне малко цени живота си. Какво са осемдесет долара? Дребна работа! Незначителна сума! Докато той, Корнелиус, принуден да остане тук, несъмнено рискува живота си; но как иначе би могъл да докаже своята преданост към младия приятел на мистър Щайн? Много трудно било да се понесе — каза ми Джим — неговото отвратително гримасничене; той си скубел косата, удрял се в гърдите, люлеел се насам-натам с ръце, притиснати до стомаха, и си давал вид, че плаче.

— Косъм да не падне от главата ви! — изпищял той накрая и изтичал навън.

Интересно е да се знае до каква степен Корнелиус бил искрен в тази своя постъпка. Джим ми призна, че нито за миг не могъл да заспи, след като излязъл този човек. Той лежал по гръб на тънката рогозка, постлана върху бамбуковия под, мъчел се да различи голите греди на тавана и лениво се вслушвал в шумоленето на пробития тръстиков покрив. Една звезда внезапно заблещукала през един отвор на покрива. В главата на Джим бушувала вихрушка; но въпреки това същата нощ узрял неговият план как да надвие шериф Али. Мисълта за това не го оставяла в свободните минути, които успявал да открадне, зает с безнадеждното проучване на работите на Щайн, но в онзи миг той изведнъж ясно си представил всичко. Видял дори оръдията, изкачени на върха на хълма. Лежал пламнал и развълнуван; в тоя момент съвсем не можело да се мисли за сън. Като скочил на крака, Джим, необут, излязъл на верандата. И там, като стъпвал безшумно, той открил девойката, която стояла неподвижно до стената, като на стража. В състоянието, в което се намирал тогава, никак не го учудило това, че тя бодърствува, не го учудил и въпросът, зададен с тревожен шепот — къде би могъл да бъде Корнелиус? Джим отговорил просто, че не знае. Тя сподавено изпъшкала и погледнала към кампонга. Всичко било много тихо. Той бил дотолкова погълнат от новия си замисъл, че не могъл да се сдържи и веднага й разказал всичко. Джуъл го изслушала, тихичко плеснала с ръце и с недоловим шепот изразила възхищението си, ала очевидно през цялото време била нащрек. Изглежда, Джим бил свикнал да се отнася към нея като към своя довереница, а тя от своя страна несъмнено му давала полезни указания относно положението на нещата в Патусан. Той неведнъж ме уверяваше, че нейните съвети винаги му помагали. Джим започнал да й обяснява подробно плана си, но ето че девойката изведнъж му стиснала ръката и изчезнала. Отнякъде се появил Корнелиус и като забелязал Джим, се олюлял, сякаш гръмнали в него. А после застанал неподвижно в полумрака. Най-после предпазливо пристъпил напред като недоверчив котарак.

— Минаха оттук рибари… с риба — казал той с разтреперан глас. — Продаваха, знаете ли, рибата…

Било, изглежда, два часът през нощта — хубаво време за продажба на риба!

Джим обаче не обърнал внимание на тази подробност и нито за миг не се замислил. Други неща занимавали ума му, той нищо не виждал и не чувал. Задоволил се само да каже разсеяно: „О!“ — отпил вода от стомната, която стояла там, и оставил Корнелиус, който бил обзет от необяснимо вълнение — държал се с две ръце за проядените от червеи перила на верандата, сякаш нозете му се подкосявали. Джим отново влязъл вътре, легнал на рогозката си и се замислил. Скоро чул нечии предпазливи стъпки. После те престанали да се чуват. Някакъв треперещ глас шепнешком попитал през стената:

— Спите ли?

— Не! Какво има? — бодро отвърнал той; чуло се как някой отвън отскочил, сякаш от уплаха, и отново станало тихо. Джим, много ядосан, изскочил стремително от стаята, а Корнелиус, като изпищял тихичко, побягнал по верандата и щом стигнал до стъпалата, се хванал за счупените перила. Силно озадачен, Джим отдалече го извикал, за да разбере какво, по дяволите, иска този тип от него.

— Поразмислихте ли за това, което ви казах? — попитал Корнелиус; той изговарял с мъка думите, подобно на човек, обзет от студени тръпки на треска.

— Не! — гневно извикал Джим. — Не съм мислил за това и нямам намерение да мисля. Ще живея тук, в Патусан.

— В-вие тт-тук щ-ще ум-мрете — отговорил Корнелиус, все още силно разтреперан и с някакъв съвсем отпаднал глас.

Цялата сцена била толкова странна и възмутителна, че Джим не знаел дали да се смее, или да се сърди.

— Вас ще ви погребат преди мене, можете да бъдете сигурен в това! — извикал той ядосано, но готов все пак да се разсмее. Полусериозно, възбуден от собствените си мисли, продължил да вика: — Нищо не може да ме уязви; правете каквото искате!

Кой знае защо, тъмната фигура на Корнелиус там, в далечината, му се сторила като омразно въплъщение на всички затруднения и неприятности, които срещнал на пътя си. Той престанал да се сдържа — нервите му били много дни обтегнати — и обсипал Корнелиус с много „ласкателни“ епитети: измамник, лъжец, жалък мошеник — с една дума, държал се необикновено. Джим признава, че надминал всички граници, че бил вън от кожата си — хвърлил ръкавицата на цял Патусан, нека се опитат да го заплашат; заявил, че те още ще поиграят по неговата свирка, и продължил в същия тон със заплахи и хвалби. Във висша степен надуто и смешно, рече той. Ушите му пламнаха дори при спомена за това. Той сякаш бил като побъркан тогава… Джуъл, която седеше при нас, бързо кимна, мъничко се намръщи и с детска сериозност каза:

— Аз го чух.

Джим се засмя и изчерви. Спряло го накрая мълчанието, пълното гробно мълчание на неясната фигура там, в далечината, която, превита одве, висяла над перилата със странна неподвижност, като при силен припадък. Джим се опомнил и изведнъж млъкнал, учуден от самия себе си. Един миг той се ослушвал. Нито шумолене, нито звук.

— Сякаш човекът бе умрял, докато му крещях така — каза момъкът.

Силно засрамен, той, без да каже нито дума, побързал да се прибере и за трети път се хвърлил на рогозката. Това избухване, изглежда, му било от полза, защото прекарал в най-спокоен сън остатъка от нощта, сякаш бил бебе. Много седмици не бил спал така.

— Но аз не спях — обади се девойката, подпряла буза с ръката си върху масата. — Аз бдях.

Големите й очи проблеснаха, после тя впи поглед в моето лице.