Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава шеста

Властите очевидно поддържаха същото мнение. Съдебното следствие не бе отложено. То се състоя в уречения ден, за да бъде удовлетворено правосъдието, и събра голяма публика, тъй като привлече всеобщото внимание. Нямаше никакви съмнения относно фактите, по-точно единствения съществен факт. По какъв начин „Патна“ бе получила повредата, бе невъзможно да се установи; съдът не се надяваше да установи това и в цялата зала нямаше нито един човек, когото да интересува този въпрос. Обаче, както вече казах, всички моряци от пристанището бяха дошли тук, както и представителите на търговските среди, свързани с морето. Независимо дали знаеха за това или не, тук ги бе привлякъл чисто психологически интерес: те очакваха някакво важно разкритие, което би показало силата, могъществото, ужаса на човешките чувства. Естествено, такова разкритие не можеше да има. Разпитът на единствения човек, който беше в състояние и имаше желание да се яви в съда, безполезно се въртеше около добре известния факт, а въпросите бяха толкова вещи, колкото почукването на чукче върху железен сандък, за да се узнае какво има в него. Обаче едно официално следствие не можеше да има друг характер. То си е поставило за цел да се добере до отговори не на основния въпрос „защо“, а на несъществения „как“.

Младият човек би могъл да им отговори, но макар че тъкмо това интересуваше всички в залата, въпросите по необходимост се отдалечаваха от онова, което за мене например беше единствената истина, която заслужаваше да бъде узната. Не можете да очаквате длъжностните лица да изследват душевното състояние на един човек чрез въпроси. Дали не е виновна за всичко само неговата жлъчка? Тяхната задача беше да анализират последствията и, право да си кажем, един съдия от низша инстанция и двама морски асесори не са годни за нищо друго. Не казвам, че тези хора бяха глупави. Председателят беше много търпелив. Единият от асесорите беше капитан на платноход — човек с червеникава брадичка и благочестиво настроен. Другият асесор беше Брайърли. Великият Брайърли! Някой от вас е чувал може би за великия Брайърли — капитана на най-хубавия кораб, собственост на компания „Синята звезда“. Та за него става дума.

Изглежда, той изпитваше голяма досада от честта, която му бе оказана. През целия си живот не бе направил нито една грешка, не бе имал злополуки и неуспехи, в кариерата му нямаше никакви задръжки. Той беше като че ли един от онези щастливци, които не познават какво е колебание, а още по-малко — неувереност в самия себе си. На тридесет и две години командуваше един от най-добрите плавателни съдове на източния търговски флот; нещо повече — считаше кораба си за изключителен. Друг такъв кораб нямаше в целия свят; мисля, че ако го попитате направо, той би признал, че и такъв командир никъде няма да се намери. Изборът бе паднал на достоен човек.

Останалите хора, които не командуваха стоманения параход „Осса“, който се движеше с шестнадесет възела, бяха съвсем жалки създания. Той бе спасявал потъващи хора в морето, кораби, изпаднали в беда, имаше златен хронометър, подарък от членовете на една морска застрахователна компания, бинокъл с подходящ надпис, получен за гореспоменатите заслуги от някакво чуждо правителство. Брайърли добре знаеше цената на своите достойнства и награди. Той ми харесваше, макар да зная, че други — при това хора скромни и дружелюбни — просто не можеха да го понасят. Ни най-малко не се съмнявам, че Брайърли гледаше на мене отвисоко — дори да сте император на Изтока и Запада, в негово присъствие ще се почувствувате нищожество! Обаче истински не можех да му се сърдя. Виждате ли, той ме презираше не заради някакви лични мои качества, за моя характер. Бях величина, на която не се обръща внимание просто защото не бях единственият щастливец на земята — не бях Монтегю Брайърли, капитан на „Осса“, притежател на златен хронометър с надпис и бинокъл със сребърна рамка, които свидетелствуваха за изкуство в мореплаването и неукротима храброст; не притежавах силно чувство за своите достойнства и награди, а нямах и такова черно ловджийско куче, както Брайърли — неговото куче беше чудесно — никое друго куче не е било така предано на господаря си.

Когато всичко това се мерне пред очите ви, изпитвате несъмнено известно раздразнение. Но когато си помислих, че тези мои фатални недостатъци споделят милиард и двеста милиона други човешки същества, дойдох до заключение, че мога да се примиря с неговата добродушна и презрителна снизходителност, защото нещо в този човек ме привличаше. Не можех да си изясня това влечение, но имаше минути, когато му завиждах. Бодлите на живота засягаха самодоволната му душа не по-дълбоко от одраскване с карфица на гладката повърхност на скала. За това можеше да му се завижда. Като го гледах да седи до непривлекателния блед съдия, на мен и на останалите хора неговото самодоволство се струваше твърдо като гранит. Много скоро след това той сложи край на живота си.

Не е чудно, че за Брайърли делото на Джим бе досадно и когато аз едва ли не със страх размишлявах за безграничното му презрение към младия човек, той вероятно мълчаливо е разследвал собственото си дело. Изглежда, присъдата е била строга, без смекчаващи вината обстоятелства, а тайната на показанията той отнесе със себе си, хвърляйки се в морето. Ако разбирам нещо от хора, това дело беше от голяма важност — една от онези дреболии, които пробуждат мисълта; мисълта нахлува в живота и човек, непривикнал да я понася, смята живота си за невъзможен. Известно ми е, че тук работата не е била до пари, нито до пиянство или жена. Той скочи в морето една седмица след завършването на следствието и по-малко от три дни след като бе отплавал от пристанището. Сякаш там, точно на онова място, бе видял внезапно сред вълните вратата на друг свят, разтворила се широко, за да го приеме. Обаче това не е било внезапен импулс. Неговият белокос помощник — първокласен моряк и чудесен старец за онези, които не го познаваха добре, но в отношенията си с командира най-грубият помощник-капитан, който съм виждал някога — със сълзи на очи разказваше тази история. По думите на помощника, когато той на сутринта излязъл на палубата, Брайърли се намирал в щурманската кабина и пишел нещо.

— Беше четири без десет — така разказваше помощникът — и вахтата, разбира се, още не беше свършила. На мостика заговорих с втория помощник, капитанът чу гласа ми и ме повика. Право да ви кажа, капитан Марлоу, никак не ми се искаше да отида — трябва да си призная със срам, че не можех да търпя капитан Брайърли. Никога не можем напълно да опознаем човека. Бяха го назначили, пренебрегвайки много други, без да говоря за себе си, а при това той дяволски умееше да те унизи; дори с начина, по който ще ти каже „добро утро“. Никога не съм говорил с него, сър, освен по служба и само с голямо усилие на волята оставах вежлив.

(Той си направи комплимент. Често се питах как може Брайърли да търпи такива обноски.)

— Имам жена и деца — продължи той. — Десет години служих на Компанията и нали съм си глупав, все чаках да ме направят капитан. И ето, той ми казва с високомерния си тон: „Заповядайте при мен, мистър Джоунс.“ Влязох.

„Да отбележим местонахождението на кораба“ — каза и се наведе над картата с пергел в ръката. По установения ред помощникът трябва да направи това след завършване на вахтата си. Обаче аз нищо не казах и гледах как той отбелязва с малко кръстче местонахождението на кораба и записва датата и часа. И сега го виждам как изписва акуратно цифрите: седемнайсет, осем, четири, преди обед. А годината беше написана с червено мастило върху картата. Повече от година капитан Брайърли никога не ползуваше една и съща карта. Тази карта сега е у мен. Като свърши да пише, той стана, погледна знака, който бе направил, усмихна се, после вдигна очи и каза:

„Още трийсет и две мили дръжте този курс и всичко ще бъде в ред, а после можете да завиете с двайсет градуса на юг.“

В този рейс ние минавахме северно от Хектор28 Банк. Аз казах: „Да, сър!“ — и се учудих защо се тревожи толкова: нали можех да го извикам и преди да изменим курса. В този момент се раздадоха осем удара на камбана; излязохме на мостика и вторият помощник, преди да се освободи, доложи както обикновено: „Седемдесет и един по лага.“

Капитан Брайърли погледна компаса, после се огледа наоколо. Небето беше тъмно и чисто, а звездите блестяха ярко като през мразовита нощ в големите ширини. Изведнъж той каза с лека въздишка:

„Ще отида на кърмата и сам ще поставя за вас лага на нулата, за да не стане грешка. Още трийсет и две мили дръжте този курс и после ще бъдете в безопасност. Да видим — да, неточността на лага е около шест процента плюс. Значи, още трийсет мили с този курс, а после завийте веднага с двайсет градуса надясно. Няма смисъл да се изминават две мили повече. Не е ли така?“

Никога не го бях чувал да говори толкова много наведнъж — и то, както ми се стори, без нужда. Нищо не отговорих. Той заслиза по трапа, а кучето, което денонощно следваше всяка негова стъпка, тръгна също надолу. Слушах как чукаха токовете му по задната палуба; после той се спря и заговори на кучето:

„Марш, Роувър! На мостика, марш! Хайде, върви!“

После ми извика от тъмнината:

„Моля ви, мистър Джоунс, затворете кучето в щурманската кабина.“

За последен път чувах този глас, капитан Марлоу. Това бяха последните думи, които той произнесе в присъствие на живо същество, сър.

Тук гласът на стареца затрепери.

— Виждате ли, страхуваше се да не би бедното животно да скочи след него — продължи той с треперещ глас. — Да, капитан Марлоу, Брайърли натъкми за мен лага; Брайърли — можете ли да повярвате? — дори го смаза с капчица масло; масльонката беше наблизо — там, където я бе оставил. В пет и половина помощник-боцманът тръгна с шланга към кърмата да мие палубата; изведнъж той заряза работата си и дотича на мостика.

„Елате, моля ви, на кърмата, мистър Джоунс — каза той. Намерих там странно нещо. Не бих искал да го докосвам.“

Това беше златният хронометър на капитан Брайърли, грижливо окачен под парапета за верижката.

Веднага щом го видях, нещо като че ме удари, сър. Краката ми се подкосиха. И разбрах, сякаш с очите си бях видял, как той е скочил зад борда. Бих могъл дори да кажа къде е останал. Лагът показваше осемнайсет и три четвърти мили: на гротмачтата липсваха четири от железните болтове. Изглежда, ги бе напъхал по джобовете си, за да отиде по-лесно на дъното. Но, боже мой, какво означават четири болта за такъв силен човек като капитан Брайърли! Може би неговата самоувереност мъничко се е поколебала в най-последния момент. Мисля, че това е бил единственият случай в живота му, когато е проявил слабост. Но съм готов да се застъпя за него: щом е скочил зад борда, не е смятал да плува. Ако бе паднал в морето случайно, щеше да има достатъчно мъжество цял ден да се крепи върху водата. Да, сър. Друг такъв човек няма да намерите — чух веднъж как самият той каза това. По време на вахта бе написал две писма — едното до Компанията, другото до мен. Даваше ми най-различни нареждания относно плаването — пък аз съм бил във флота още преди той да се роди — и разни съвети какво да сторя в Шанхай, за да ме направят капитан на „Осса“. Капитан Марлоу, той ми пишеше, както пише баща на своя любим син, а пък аз бях двайсет и пет години по-стар от него и бях опитал вкуса на солената вода още когато той е ходил с рокличка. В своето писмо до собствениците на кораба — то не беше запечатано, за да мога да го прочета — Брайърли казваше, че винаги е изпълнявал своя дълг — включително до този момент — и дори сега не измамва тяхното доверие, тъй като оставя кораба на най-компетентния моряк, какъвто може да се намери. Брайърли имаше предвид мене, сър — мене! По-нататък пишеше: ако тази му постъпка не го лиши от тяхното доверие, да вземат под внимание моята вярна служба и неговата гореща препоръка, когато ще му търсят заместник. И много още от този род, сър. Не вярвах на очите си. Главата ми се замая — продължаваше старецът, силно развълнуван, и изтри очи с края на палеца си, широк като шпакла.

— Можеше да се помисли, сър, че той е скочил зад борда само за да даде възможност на един човек без късмет да напредне в службата. И го направи така неочаквано и бързо, че цяла седмица не можах да се опомня. А отгоре на всичко смятах, че кариерата ми е осигурена. Но не би! Капитанът на „Пелион“ бе преместен на „Осса“ — и се яви на кораба в Шанхай. Едно малко конте, сър, със сив кариран костюм и път по средата на косата.

„Хм… аз съм вашият нов капитан, мистър… мистър… хм… Джоунс.“

Капитан Марлоу, контето сякаш се бе изкъпало в парфюм — така силно вонеше. Изглежда, разбра какво исках да изразя с погледа си и затова почна да заеква. Измърмори, че е естествено да съм разочарован… но все пак по-добре било да науча това още сега: неговият старши помощник е назначен за капитан на „Пелион“… разбира се, той нямал пръст в тази работа… Компанията знаела по-добре от нас… той много съжалявал…

„Не се безпокойте за стария Джоунс, сър — казах му аз, — свикнал е с това, проклета да е душата му.“

Веднага разбрах, че бях оскърбил нежния му слух; а когато за пръв път седнахме заедно да закусим, той почна твърде противно да критикува едно-друго на кораба. Гласът му приличаше на гласовете на Пънч и Джуди29. Стиснах зъби, забих поглед в чинията си и търпях, докато имах сили. Накрая не издържах и казах нещо; той скочи и наежи хубавите си перца като някакво бойно петле.

„Скоро ще разберете, че имате работа с човек, различен от покойния капитан Брайърли.“

„Разбрах го вече“ — отвръщам аз много мрачно, но си давам вид, че се занимавам с котлета си.

„Вие сте стар грубиян, мистър… хм… Джоунс, Компанията също ви счита за такъв!“ — изписка той.

А стюардите стоят наоколо и слушат, ухилени до уши.

„Може и да съм костелив орех — отговарям аз, — но не чак толкова, че да гледам спокойно как седите в креслото на капитан Брайърли.“

И оставям ножа и вилицата.

„Самият вие бихте искали да седите в това кресло — ето каква е работата!“ — озъби се той.

Излязох от салона, събрах си партакешите и преди да са дошли пристанищните товарачи, се озовах на крайбрежната улица с цялото си имущество. Да. Изхвърлен на брега… след десетгодишна служба… а на шест хиляди мили оттам бедната ми жена и четирите деца едва се прехранваха с половината ми заплата. Да, сър! Но аз не можех да търпя да оскърбяват капитан Брайърли и бях готов на всичко. Той ми бе оставил бинокъла си — ето го; бе ми поверил и своето куче — ето го и него. Ей, Роувър, бедни мой! Къде е капитанът, Роувър?

Кучето тъжно ни погледна с жълтите си очи, джафна печално и се мушна под масата.

Този разговор се водеше две години по-късно на борда на старата развалина „Феър куин“, командувана от стария Джоунс. Той получи командуването при също тъй странни обстоятелства — замести Матерсън, лудия Матерсън, както обикновено го наричаха, същия, който, както знаете, живееше в Хайфон преди окупацията.

Старецът отново загъгна:

— Да, сър, поне тук ще помнят капитан Брайърли. Писах подробно на баща му, а не получих и една дума в отговор — нито „благодаря ви“, нито „вървете по дяволите“ — нищо! Може би не са искали да чуят за него.

Видът на стария Джоунс с воднистите очи, който изтриваше плешивата си глава с червена памучна кърпа, тъжното джафкане на кучето, мръсната, оплюта от мухи каюта — хранилище на спомени за починалия — всичко това хвърляше було от неизразимо жалък патос върху паметната фигура на Брайърли: посмъртното отмъщение на съдбата за тази вяра в неговото собствено великолепие — вяра, която почти измами живота с всичките му неизбежни ужаси. Почти! А може би и напълно. Кой знае какви самолюбиви подбуди е имал той за собственото си самоубийство.

— Капитан Марлоу, как мислите, защо той сложи край на живота си? — попита Джоунс, стискайки длани. — Защо? Това е непонятно за мен. Защо?

Той се шляпна по ниското, сбръчкано чело.

— Ако беше беден, стар, затънал в дългове… без късмет… или пък побъркан… Но той не беше от онези, които се побъркват; да, не беше, можете да ми вярвате. Това, което помощникът не знае за своя капитан, не си струва да го знаеш изобщо. Млад, здрав, добре материално, без никакви грижи… Ето аз седя тук понякога и си мисля, мисля, докато главата ми почне да бръмчи. Трябва да е имало все пак някаква причина.

— Можете да бъдете сигурен, капитан Джоунс — казах аз, — че причината не е била от онези, които могат да разтревожат мене и вас.

И тук сякаш някаква светлина озари потъмнелия разсъдък на бедния Джоунс. Старецът произнесе думи, които ме поразиха със своята дълбочина. Той се изсекна и скръбно заклати глава:

— Да, да! Нито вие, нито аз, сър, не сме имали някога такова високо мнение за себе си.

Разбира се, споменът за последния ми разговор с Брайърли е оцветен с това, че зная за неговото самоубийство, случило се тъй скоро след нашия разговор. За последен път говорих с него по време на съдебното следствие. След първото заседание излязохме заедно на улицата. Брайърли беше нервиран и това ми се стори странно; преди той винаги биваше съвсем хладнокръвен и се отнасяше към своя събеседник с някаква весела търпимост, сякаш самият факт, че събеседникът му съществува, беше за него забавна шега.

— Принудиха ме да взема участие в разглеждането на делото — поде той, а после почна да се оплаква надълго от неудобството да ходи всеки ден в съда. — Един бог знае колко време ще се проточи. Не по-малко от три дни, мисля.

Слушах го мълчаливо. Според мен това беше най-доброто средство да си придаваш важност.

— Какъв е смисълът? Това е най-глупавото дело, което човек може да си представи — продължаваше той с жар.

Казах, че няма друг изход. Брайърли ме прекъсна с някаква сдържана ярост:

— През всичкото време се чувствувам глупак.

Вдигнах към него очи. Това беше вече прекалено — Брайърли да говори за самия себе си. Той изведнъж се спря, хвана ревера на сакото ми и лекичко го подръпна.

— Защо измъчваме този млад човек? — попита той.

Този въпрос беше така съзвучен с тъжния поток на мислите ми, че аз отговорих веднага, като си представих избягалия ренегат:

— Да ме обесят, ако знам, но той сам върви към това.

Бях изумен, когато Брайърли ми отвърна със същия тон и произнесе една фраза, която до известна степен можеше да се стори загадъчна.

— Е, да! — изрече гневно той. — Нима не разбира, че неговият негодник капитан е офейкал? Какво очаква? Нищо няма да го спаси. Свършено е с него.

Изминахме няколко крачки в мълчание.

— Защо да се предъвква цялата тази мръсотия? — възкликна той, като употреби енергичен източен израз — може би единствената проява на енергия на изток от петдесетия меридиан.

Учудих се от насоката на мислите му, но сега считам това за напълно естествено: бедният Брайърли е мислел, изглежда, за самия себе си. Направих забележката, че, както е известно, капитанът на „Патна“ е застлал добре гнезденцето си с пух и може почти навсякъде да се сдобие с пари, за да избяга. С Джим работата стоеше другояче: властите временно го бяха настанили в Дома на моряка и по всяка вероятност той нямаше в джоба си дори едно пени. Трябва да имаш пари, за да избягаш.

— Трябва ли? Не винаги — възрази Брайърли с горчив смях.

Аз направих още някаква забележка, а той отвърна:

— Тогава нека се зарови на двайсет стъпки в земята и там да си остане! Кълна се в небето, аз бих го направил!

Кой знае защо, тонът му ме засегна и рекох:

— Има мъжество в това да издържиш такова изпитание докрай, както прави той, макар да му е добре известно, че никой няма да го преследва, ако избяга.

— По дяволите мъжеството! — избоботи Брайърли. — Такова мъжество няма да помогне на човек да остане в правия път, то не струва и пукнат грош. Би трябвало да кажете, че това е своето рода страхливост, мекушавост. Ето какво ви предлагам: ще ви дам двеста рупии, добавете от вас още сто и склонете бедния момък да избяга утре рано сутринта. Той ми прави впечатление на порядъчен човек, ще разбере. Трябва да разбере! Твърде отвратителна е тази известност: може да изгориш от срам, когато серангите30, ласкарите31, кормчиите дават показания. Гнусно е. Нима вие, Марлоу, не чувствувате колко гнусно е това? Вие, морякът? Ако той изчезне, всичко веднага ще се прекрати.

Брайърли произнесе тези думи с необикновено въодушевление и тутакси бръкна да извади портфейла си. Аз го възпрях и хладно казах, че според мен страхливостта на тези четиримата няма такова голямо значение.

— И вие се смятате за моряк! — гневно възкликна той.

Отвърнах, че действително се смятам за моряк и смея да се надявам, че имам право. Той ме изслуша и направи с едрата си ръка жест, който сякаш ме лишаваше от моята индивидуалност и ме пращаше в числото на тълпата.

— Най-лошото от всичко е, че вие, момчета, нямате чувство за собствено достойнство — рече той. — Малко мислите за това какво трябва да представлявате.

През цялото време вървяхме бавно напред и ето че се спряхме срещу Управлението на пристанището, недалеч от мястото, откъдето огромният капитан на „Патна“ изчезна като мъничко перце, пометено от ураган. Усмихнах се. Брайърли продължи:

— Това е позор. Разбира се, в нашата среда има всякакви, най-често миропомазани негодници. Но ние, дявол да го вземе, трябва да пазим професионалното си достойнство, ако не искаме да се превърнем в скитници калайджии! Имат доверие в нас. Разбирате ли — имат доверие! Откровено казано, не ме е чак толкова грижа за тези азиатци поклонници, но един порядъчен човек не би постъпил така дори корабът да е бил натоварен със стари парцали. Само изискването за такъв вид порядъчност — защото ние не сме организирани — ни свързва едни с други. Такива постъпки подкопават доверието. Човек може да прекара целия си живот сред морето и да не срещне опасност, която да изисква присъствие на духа. Но ако срещнеш опасност… Да!… Ако бях аз… — Той не се доизказа и заговори с друг тон: — Ще ви дам сега двеста рупии, Марлоу, и вие поговорете с този момък. Да го вземе дяволът! По-добре да не беше се вестявал тук. А мои близки познават семейството му. Баща му е енорийски свещеник. Помня, че се запознах с него миналата година, когато бях у братовчеда си в Есекс. Ако не греша, този възрастен енорийски свещеник в Есекс е страшно горд, че има син моряк. Ужасно! Аз не мога да направя това, но вие…

По такъв начин благодарение на Джим за миг видях истинското лице на Брайърли няколко дни преди той да повери на морето своя действителен образ и своята маска. Разбира се, отказах да се замеся. Тонът, с който бяха казани последните думи, „но вие…“ (бедният Брайърли се изпусна несъзнателно), изглежда, намекваше, че не заслужавам повече внимание от някаква буболечка, и в резултат на това аз с негодувание се отнесох към предложението му и окончателно се убедих, че съдебното следствие е сурово наказание за Джим; подлагайки се на него — всъщност доброволно, — той като че ли изкупва до известна степен отвратителното си престъпление. Преди не бях толкова уверен в това. Брайърли си отиде сърдит. В същото време настроението му ми се стори по-загадъчно, отколкото ми изглежда сега.

На следния ден, като се явих късно в съда, седнах самичък. Разбира се, не забравих за разговора си с Брайърли и следях с поглед и двамата. Поведението на единия ми се струваше мрачно, дръзко, физиономията на другия изразяваше презрителна скука; обаче първото можеше да бъде не по-малко погрешно от второто, а аз знаех, че физиономията на Брайърли лъже: Брайърли не скучаеше — той беше ядосан; следователно и Джим може би съвсем не беше дързък. Това се съгласуваше с моята теория. Смятах, че той е изгубил всяка надежда. И тъкмо тогава очите ни се срещнаха. Погледът, който ми хвърли, можеше да унищожи всяко желание да го заговоря. Приемайки всяка от двете хипотези — че той е нагъл или че е отчаян, — аз чувствувах, че с нищо не мога да му помогна. Беше вторият ден от гледането на делото. Много скоро след тази размяна на погледи между нас разпитът беше отново отложен за следния ден. Белите почнаха да си пробиват път към изхода. Известно време преди това заповядаха на Джим да слезе от подиума и той можа да излезе от залата с първите. Видях широките му рамене и главата му на светлия фон на отворената врата. Докато крачех бавно към изхода, разговаряйки с едного — някакъв непознат човек случайно се обърна към мен, — можех да го виждам от съдебната зала; облакътил се на балюстрадата на верандата, той стоеше с гръб към малкия поток от хора, който се процеждаше по стълбите. Чуваше се шепот от гласове и шумолене на крака.

Сега трябваше да се гледа делото за побоя над някакъв лихвар. Обвиняемият — почтен селянин с права бяла брада — седеше на една рогозка отвън до самата врата; около него клечаха или стояха прави синовете му, зетьовете му, съпругите им — мисля, че едва ли не половината село се бе събрало тук. Някаква стройна, тъмнокожа жена с полугол гръб, с голо черно рамо и тъпка златна халка, прекарана през носа й, изведнъж заговори с остър, писклив глас. Човекът, който вървеше с мен, неволно вдигна очи към нея. В този момент ние вече излизахме през вратата, озовавайки се зад внушителния гръб на Джим.

Не зная тези ли селяни бяха довели със себе си едно жълто куче. Така или иначе, там имаше куче и като всяко туземно куче, то крадешком се провираше между краката на минаващите; моят спътник се препъна в него. Кучето, без да изквичи, отскочи настрана, а непознатият, като леко повиши глас, каза с тих смях:

— Погледнете тази жалка твар!

Потокът от хора тутакси ни раздели. За миг ме притиснаха до стената, а непознатият заслиза по стъпалата и изчезна. Видях как Джим рязко се обърна. Той направи крачка напред и ми прегради пътя. Бяхме сами; Джим ме измери с упорит и решителен поглед. Чувствувах се като човек, когото са спрели в някаква гора. Верандата вече бе опустяла; шумът и движението замряха в залата на съда; там, в сградата, се бе възцарило гробно мълчание и само нейде далеч отвътре се зачу жаловит глас на ориенталец. Кучето, не успяло да се вмъкне през вратата, седна тутакси на задните си лапи и почна да си лови бълхите.

— За мен ли казахте това? — попита Джим съвсем тихо, навеждайки се напред така, сякаш искаше да се нахвърли отгоре ми.

Веднага отговорих:

— Не.

Нещо в звука на спокойния му глас ми подсказа, че трябва да бъда нащрек. Аз го следях зорко. Това много приличаше на среща в гората, само че не трябваше да се предрича изходът, тъй като той не можеше да поиска нито парите, нито живота ми — нищо, което просто бих му дал или бих почнал да браня с чиста съвест.

— Вие отричате — рече той много мрачно, — но аз чух.

— Има някакво недоразумение — възразих, без да разбирам нещо, но не свалях очи от лицето му. Видях как то потъмня като небе пред буря: облаците незабелязано се трупат и тайнствено се сгъстяват в тишината, преди да се разрази стихията.

— Доколкото си спомням, не съм отварял уста във ваше присъствие — заявих аз, което отговаряше на действителността. Глупавото спречкване почваше да ме нервира. Сега разбирам, че в онзи момент ме е заплашвала саморазправа — истинска юмручна саморазправа. Мисля, че смътно чувствувах тази възможност. Не защото Джим сериозно ме заплашваше. Напротив — той беше страшно пасивен, но се бе намръщил и макар да не правеше впечатление на човек с изключителна сила, изглежда, спокойно можеше да събори стена с удара си. Обаче забелязах и един благоприятен признак; Джим като че ли се замисли дълбоко и почна да се колебае; възприех това като принос на моята очевидна искреност в тона и държанието. Стояхме лице срещу лице. В съдебната зала се гледаше делото за нападението и побоя. Долових думите: „Бивол… тояга… в големия си страх…“

— Защо ме гледахте цялата сутрин? — каза след дълга пауза Джим. Той вдигна очи, после отново се втренчи в пода.

— Нима мислите, че всички ще седят с наведени очи, щадейки вашите чувства? — отсякох аз. Не желаех да приема покорно нелепите му нападки. Той отново дигна очи и този път ме погледна право в лицето.

— Не. Така и трябва да бъде — рече Джим, сякаш претегляше истината на това твърдение. — Така и трябва да бъде. Това исках да кажа и аз. Само че — тук той заговори по-бързо — никому няма да позволя да ме оскърбява отвъд стените на съда. С вас имаше някакъв човек. Вие говорехте с него… а, да, зная, всичко това е прекрасно. Говорехте с него, но така, че да ви чуя…

Уверих го, че жестоко се заблуждава. Нямах представа как се е случило това.

— Мислехте, че няма да реагирам на оскърблението — каза той с лека горчивина. Бях толкова заинтересован, че долавях най-малките нюанси на израза, но както преди, нищо не разбирах. Обаче нещо в думите му — или може би просто интонацията на фразата — ме подтикна внезапно да се отнеса към него колкото може по-снизходително. Неочакваното спречкване престана да ме дразни. Той се заблуждаваше, бе станало някакво недоразумение и аз предчувствувах, че по своя характер то беше отвратително и печално. Бях нетърпелив да завърша тази сцена с достойнство, както човек е нетърпелив да прекъсне някакво непредизвикано и гнусно признание. Най-странното от всичко беше, че имайки предвид тези съображения, аз все пак изпитвах някакъв трепет при мисълта за възможното — твърде възможното — срамно сбиване, за което нямаше да се намерят обяснения и което би ме направило смешен.

Не се стремях да се прославя за три дни като човек, получил синина под окото или нещо подобно от помощник-капитана на „Патна“. А той по всяка вероятност не се замисляше над постъпките си и би бил напълно оправдан поне в собствените си очи. Въпреки неговото спокойствие и дори вцепенение, всеки, без да е вълшебник, би забелязал, че той бе извънредно сърдит за нещо. Не отричам, много ми се искаше да го умиротворя на всяка цена, стига да знаех как да постигна това. Но, както лесно можете да си представите, аз не знаех. Това приличаше на мрак без никакъв проблясък на светлина. Стояхме безмълвни един срещу друг. Той изчака около петнадесет секунди, после пристъпи напред, а аз се приготвих да парирам удара, макар да ми се струваше, че нито един мускул не трепна в мен.

— Дори да бяхте едър колкото двама и силен за шестима — заговори Джим много тихо, — пак бих ви казал какво мисля за вас. Вие…

— Стойте! — извиках.

Това го накара да млъкне за миг.

— Преди да кажете какво мислите за мене — бързо продължих аз, — бъдете любезен да ми съобщите какво съм казал или направил.

Последва пауза. Той ме гледаше с негодувание, а аз мъчително напрягах паметта си, но ми пречеше гласът на ориенталеца в съдебната зала, който безстрастно и многословно възразяваше против обвинението в лъжа. После ние заговорихме почти едновременно.

— Веднага ще ви докажа, че грешите по отношение на мен — каза Джим с тон, който предвещаваше развръзката.

— Нямам и най-малка представа за вас — сериозно заявих в същия момент.

Той се мъчеше да ме съкруши с презрителния си поглед.

— Сега, когато виждате, че не се боя, се опитвате да се изплъзнете — рече той. — Е, кой от нас е жалка твар?

Едва сега разбрах.

Джим се вглеждаше в лицето ми, сякаш търсеше местенце, където да стовари юмрука си.

— Никому не ще позволя… — забъбри той заплашително.

Да, действително, това беше страшно недоразумение; той се бе издал напълно. Не мога да ви предам как бях потресен. Изглежда, не успях да скрия чувствата си, тъй като изражението на лицето му леко се измени.

— Боже мой! — избъбрих. — Не мислите ли, че…

— Но съм уверен, че не ми се е сторило — настояваше той и за първи път от началото на тази печална сцена повиши глас. После с нотка на презрение добави: — Значи, не сте били вие? Отлично, ще открия тогава онзи, другия.

— Не ставайте глупав — извиках в отчаянието си, — това съвсем не беше обида.

— Аз чух — повтори Джим с непоколебимо и мрачно упорство.

Може би ще се намерят хора, на които ще се сторя смешно такова упорство. Но аз не се смеех. О, не! Никога не бях срещал човек, който да се издаде така безжалостно, поддавайки се на една напълно естествена подбуда. Една-единствена дума го лиши от неговата сдържаност — от оная сдържаност, която за приличието на нашето вътрешно „аз“ е по-необходима от дрехата за нашето тяло.

— Не ставайте глупав — повторих.

— Но вие не отричате, че онзи, другият, е казал това? — изрече той ясно и ме гледаше в лицето, без да мигне.

— Не, не отричам — отвърнах, издържайки неговия поглед.

Накрая Джим наведе очи и погледна там, където му сочех с пръст. Отначало като че ли не разбра, после се вцепени, след това на лицето му се изписа изумление и уплаха, сякаш кучето беше чудовище, а той за пръв път виждаше куче.

— Никой дори не е помислял да ви оскърбява — рекох.

Той гледаше жалкото животно, което седеше неподвижно, сякаш бе статуя, с наострени уши и източена муцуна, обърната към вратата; изведнъж, подобно на автомат, то щракна със зъби, опитвайки се да лапне една прелитаща муха.

Погледнах момъка. Руменината на хубавото му, почерняло от слънцето лице внезапно потъмня и заля челото до самите корени на къдравата му коса. Ушите почервеняха и дори ясните сини очи станаха по-тъмни от прилива на кръв в главата. Устните леко се разтвориха, сякаш той ей сега щеше да се разплаче. Разбрах, че не е в състояние да изрече нито една дума, потиснат от своето унижение. И разочарование — кой знае? Може би се стремеше към това сбиване, което искаше да ми натрапи за своето равновесие за свое успокоение? Кой знае какво облекчение чакаше от това сбиване? Беше толкова наивен, че можеше да очаква каквото си иска; но в дадения случай се бе издал съвсем напразно. Беше искрен със самия себе си — да не говорим пък за мен, — подтикван от безумната надежда да получи по такъв начин някакво ефектно опровержение, но звездите бяха иронично неблагосклонни към него. Той издаде нечленоразделен звук като човек, полузашеметен от удар по главата. Жалко беше да го гледаш.

Настигнах го отново далече от вратите. Дори трябваше да потичам, но когато запъхтян се изравних с него и го попитах за бягството, той рече: „Никога!“ — и тутакси зае отбранителна позиция. Обясних, че съвсем не съм искал да кажа, че бяга от мене.

— От никого… от никого на света — заяви Джим упорито.

Въздържах се и не му казах за едно-единствено изключение от това правило — изключение, приемливо за най-храбрите от нас. Мислех, че той сам твърде скоро ще разбере това. Момъкът търпеливо ме гледаше, докато измислях какво да му кажа, но в този момент нищо не ми идваше на ума и той отново закрачи напред. Аз не изоставах от него и не желаейки да го изпусна, бързо заговорих, че не би ми се искало да го оставя с лъжливото впечатление за моето… моето… Запънах се. Глупостта на тази фраза ме изплаши, докато се опитвах да я завърша, но могъществото на фразите няма нищо общо с техния смисъл или с логиката на тяхната конструкция. Моето идиотско бъбрене, изглежда, му хареса. Той го прекъсна, като каза с вежливо спокойствие, което свидетелствуваше за безкрайното му самообладание или пък за удивителната лабилност на настроението му:

— Изцяло моя грешка…

Много се учудих на този израз, намекващ за някакъв незначителен случай. Нима Джим не бе разбрал неговото позорно значение?

— Трябва да ми простите — продължи той и мрачно добави: — Всички тези хора, които ме гледаха с втренчени очи в съда, ми се струваха такива глупаци, че… че би могло да бъде и така, както предполагах.

Думите му ме изумиха. Той ми се представи в нова светлина. Погледнах го с любопитство и срещнах очите му, които изразяваха непроницаемост и пълна липса на смущение.

— С подобни неща не мога да се примиря — каза Джим съвсем просто — и не искам. В съда е друго; там трябва да търпя това — и ще го изтърпя.

Не мога да кажа, че го разбрах. Онова, което ми разкриваше от себе си, приличаше на проблясъци светлина през пролуките на гъста мъгла, където виждаш да прозират ярки и убягващи подробности, но те не дават пълна представа за местността. Те подхранват любопитството на човека, без да го удовлетворяват; да се ориентираш по тях не бива. Изобщо Джим бе в състояние да те подведе. Ето до каква мисъл дойдох, когато се разделихме късно вечерта. Бях отседнал за няколко дни в хотел „Малабар“ и младежът прие настойчивата ми покана да вечеряме там заедно.