Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава двадесет и осма

Като претърпял поражение, шериф Али побягнал, без да спре, из страната, а когато жалките, изплашени жители почнали да изпълзяват от джунглите и да се връщат в полуизгнилите си домове, Джим се посъветвал с Даин Варис и назначил старейшините. Така той станал фактически управник на страната. Що се отнася до стария Тунку Аланг, неговите страхове отпърво нямали граници. Казват, че като научил за успешния щурм на хълма, той се проснал по очи на бамбуковия под в парадната си зала и прекарал в тая поза цялата нощ и целия ден, издавайки тихи стонове, толкова страшни, че никой не се осмелявал да пристъпи към проснатото му тяло по-близо от дължината на едно копие. Тунку Аланг вече се виждал позорно изгонен от Патусан; виждал как се скита, изоставен от всички, с изпокъсани дрехи, без опиум, без жени и привърженици — лесна плячка за първия случайно срещнат човек, който би пожелал да го убие. След шериф Али ще дойде и неговият ред, а кой може да издържи атака, която се ръководи от такъв дявол? И всъщност той дължеше живота си и авторитета, който все още имаше по време на моето посещение, изключително на чувството за справедливост на Джим. Бугите горяха от желание да си разчистят отдавнашните сметки с него, а безстрашният стар Дорамин мечтаеше да види сина си да управлява Патусан. По време на една от нашите срещи той нарочно ми намекна за тази своя тайна амбиция. Странно, с какво достойнство и предпазливост той засегна този въпрос.

Отначало Дорамин заяви, че в дните на своята младост е разчитал на силата си, но сега се бил състарил и изморил… Като гледа внушителната му фигура и надменните малки очички, които хвърляха на всички страни зорки, изпитателни погледи, човек неволно го сравнява с някакъв хитър, стар слон; бавно се повдигаха и отпускаха широките му гърди — мощно и равномерно като диханието на спокойно море. Той твърдеше, че безгранично се доверява на мъдростта на туан Джим. Ах, само да може да постигне обещанието! Една дума би била достатъчна!… Неговото мълчание, тихият бумтеж на гласа му напомняха последните усилия на стихваща буря.

Опитах се да отклоня въпроса. Това беше трудно, тъй като не можеше да има съмнение, че властта е в ръцете на Джим; изглежда, в неговото ново обкръжение нямаше нищо, което той да не може да задържи или даде. Но, повтарям, то беше нищо в сравнение с мисълта, която ми дойде в главата, докато слушах внимателно: помислих, че Джим се е доближил съвсем до възможността най-сетне да постигне съдбата си.

Дорамин бе загрижен за бъдещето на страната и ме порази обратът, който той придаде на разговора. Страната остава там, където й е съдено да бъде, но белите хора — каза той — идват при нас и като постоят малко, си отиват. Отиват си и хората, изоставени от тях, не знаят кога да очакват тяхното завръщане. Белите си заминават за своята страна, при своя народ и така ще постъпи и този бял човек.

Не зная какво ме накара да възкликна енергично: „Не, не!“ Разбрах своята непредпазливост, когато Дорамин обърна към мене лицето си, набраздено от дълбоки бръчки и неподвижно като огромна кафява маска, и замислено каза, че за него това е добра вест, а после пожела да узнае защо.

Дребната му, добродушна, подобна на магьосница жена седеше от другата ми страна подгънала под себе си крака; главата й беше покрита. Тя гледаше през огромния отвор на стената. Видях само кичура бели коси, изпъкващата скула, лекото дъвчещо движение на острата брадичка. Без да откъсва очи от ширналите се гори, простиращи се до самите хълмове, тя ме попита с жаловит глас защо той, толкова млад, е напуснал своя дом, отишъл е толкова далеч, преминавайки през толкова опасности? Нима няма семейство, няма близки в родината си? Няма ли стара майка, която винаги да си спомня лицето му?…

Тези въпроси ме свариха съвсем неподготвен. Измърморих нещо под носа си и поклатих глава. По-късно разбрах, че съм имал твърде жалък вид, когато съм се мъчел да се измъкна от трудното положение. От онзи миг обаче старият накхода стана мълчалив. Страхувам се, че той не беше много доволен и несъмнено бях му дал храна за размишления. Странно, но вечерта на същия ден (това беше последният ми ден в Патусан) аз още веднъж се сблъсках с този въпрос: неизбежното в съдбата на Джим „защо?“, на което няма отговор.

И тъй, преминавам към историята на неговата любов. Изглежда, си мислите, че можете лесно да си представите тази история и сами. Слушали сме толкова подобни истории и мнозина от нас изобщо не ги наричат любовни. Повечето от тях считаме за игра на случайността — изблик на страст или може би само младежко увлечение, което в края на краищата е обречено на забрава, дори да е преминало през истинска нежност и съжаляване. Такъв възглед е обикновено правилен и навярно работата стои така и в нашия случай… Впрочем не зная. Да се разкаже тази история съвсем не е лесно, както може да изглежда — ако се подходи към нея от обикновена гледна точка. Очевидно тя прилича на всички истории от такъв род; обаче виждам на заден план меланхоличната фигура на жена — призрак на жестоката мъдрост; жена, погребана в самотен гроб. Тя гледа сериозно, безпомощно; на устата и лежи печат. Гробът, на който се натъкнах по време на утринната ми разходка, представляваше безформена кафява могилка с хубав бордюр от късове бял корал в основата и заградена с кръгла ограда от разцепени фиданки, чиято кора не е обелена. Гирлянда от листа и цветя обвиваше горния край на забитите колчета и цветята бяха свежи.

По такъв начин, независимо дали призракът е плод на моята фантазия или не, аз въз всеки случай мога да посоча онзи знаменателен факт, че гробът не беше изоставен. Ако добавя, че самият Джим бе направил примитивната ограда, на вас тутакси ще ви стане ясен своеобразният характер на тази история. В това как той приемаше спомените и привързаността на друго човешко същество се съдържаше нещо характерно за неговата сериозност. Той имаше съвест — и то романтична.

През целия си живот жената на отвратителния Корнелиус не бе имала друг събеседник, довереник и приятел освен своята дъщеря. По какъв начин бедната жена се бе оженила за този ужасен малакски португалец след раздялата с бащата на нейното момиченце и от какво беше предизвикана тази раздяла, от смъртта ли, която бива понякога милосърдна, или от жестоко стечение на обстоятелствата — всичко това остава тайна за мен. От малкото, което спомена пред мене Щайн (а той знаеше толкова истории), идвам до мисълта, че тя е била необикновена жена. Баща й бил бял и заемал висок пост; той бил един от онези богато надарени хора, които не са достатъчно тъпи, за да жадуват за успех, и чиято кариера толкова често рухва в сянката на някой облак. Предполагам, че на нея също е липсвала тази спасителна тъпота — и кариерата й завършила в Патусан.

Общата наша съдба (защото къде ще намерите човек — имам предвид истински, мислещ човек, — който да не си спомня смътно как е бил напуснат в момент, в който е притежавал някого или нещо по-ценно от живота?)… общата наша съдба с особена жестокост преследва жените. Тя не наказва като господар, но подлага жертвата си на дълго мъчение, сякаш утолява някаква скрита, непримирима злоба. Може да се помисли, че, определена да управлява на земята, тя се мъчи да стовари злобата си върху онези, които биха могли най-лесно да се изтръгнат от мрежите на земната предпазливост; защото само жените умеят понякога да вложат в любовта си онзи едва доловим елемент на нещо свръхчовешко, който ни внушава страх. И аз се питам с недоумение: какъв ли им изглежда светът — дали той има същата форма и субстанция, каквато познаваме ние? Един и същи въздух ли дишат с нас те? Понякога си представям света безразсъден и възвишен, в който възбудено треперят техните смели души — свят, озарен от сиянието на всички опасности и себеотрицания. Обаче подозирам, че на света има много малко истински жени, макар, разбира се, да са ми известни многобройността на човечеството и численото равновесие между двата пола.

Но аз съм уверен, че майката е била също такава истинска жена, каквато изглеждаше дъщерята. Неволно си ги представям и двете: отначало млада жена и дете, после старица и млада девойка — страховитото сходство и бързия ход на времето, преградата на горите, уединението и блъсканицата около тези два самотни живота; и всяка дума, която те си разменят, е била изпълнена с тъга. Имало е, изглежда, признания; предполагам, че те са се отнасяли не толкова до фактите, колкото до съкровените чувства — съжаление, страх, заплахи; имало е несъмнено и предпазливост — предпазливост, не напълно понятна на по-младата, преди да умре по-старата… и преди да се появи Джим. Тогава, уверен съм, тя е разбрала много — не всичко — и главно страха. Джим я наричаше с име, което означава скъпоценност, скъпоценен камък — Джуъл. Хубаво име, нали? Но Джим бе способен на всичко. Той беше равен със своето щастие и, изглежда, бе равен и със своето нещастие. Наричаше я Джуъл и произнасяше името така, както би казал „Джейн“ — любовно, спокойно, съвсем по домашно. За пръв път чух това име десет минути, след като се бях озовал в двора на Джим; отначало момъкът така ми разтърси ръката, че едва не я откъсна, после изтича по стълбите и радостно развълнуван като малко момче, завика към вратата под тежката стряха:

— Джуъл! Джуъл! По-скоро! Един приятел пристигна…

И изведнъж се обърна към мене в полумрака на верандата; като се вгледа в лицето ми, той забъбри тихичко и с жар:

— Виждате ли… това… това е много сериозно… съвсем не забавление!… Не бих могъл да ви изразя колко съм й задължен… Разбирате ли… аз… все едно че…

Припряният му, тревожен шепот секна, когато в къщата се мярна някаква бяла фигура, раздаде се тихо възклицание и едно детско, но енергично, дребно личице, с деликатни черти и дълбок, внимателен поглед надникна от мрака като птица от гнездото си.

Разбира се, това име ми направи силно впечатление, но едва по-късно свързах с него чудната история, за която чух в едно малко приморско градче на двеста и тридесет мили южно от река Патусан. Това стана по време на моето пътешествие. Шхуната на Щайн, с която пътувах, се отби там да вземе някаква стока и като слязох на брега, аз за свое най-голямо учудване се убедих, че това отвратително кътче може да се гордее със своя третостепенен заместник помощник-губернатор — един дебел, мазен мелез, който непрестанно мигаше и имаше обърнати навън, лъщящи устни. Заварих го изтегнат в един тръстиков стол; костюмът му беше неприлично разкопчан, на темето на потната му глава лежеше някакъв зелен лист; също такъв лист той държеше в ръката си и лениво си вееше с него.

Отивам в Патусан? О, да. Търговската компания на Щайн… Била му известна. Щайн имал разрешение. Това не го засягало. После той небрежно забеляза, че сега там не било толкова лошо, и като проточваше думите, продължи:

— Чух, че там се промъкнал някакъв бял скитник… А? Какво казахте? Ваш приятел? Така!… Значи вярно са говорили, че там се появил един от тези verdammte93… Какво е намислил той? И намерил пътя, мошеникът! Не ми е съвсем ясно. Патусан… там си режат едни други гърлата… Не е наша работа…

Мелезът не се доизказа и изпъшка:

— Пфу! Всемогъщи боже! Ех, че горещина! Ех, че горещина! Та, значи, в края на краищата има нещичко вярно в тази история и…

Той затвори едното от силно потъмнелите си очи (клепачът му непрекъснато играеше), а с другото злобно ме погледна изпод вежди.

— Чуйте — каза той тайнствено, — ако… разбирате ли… ако този човек действително се е сдобил с нещо, което си заслужава — не някакво там зелено стъкълце… разбирате ли… аз съм правителствен чиновник и вие, нали, ще кажете на мошеника… А? Какво? Ваш приятел?…

Мелезът продължи невъзмутимо да си седи изтегнат в креслото.

— Да, точно така! Радвам се, че ви намекнах. Предполагам, че вие също нямате нищо против да получите нещо от мен! Не ме прекъсвайте! Само ще му кажете, че съм чувал за това, но не съм подавал рапорт до правителството си. Още не съм подал. Разбирате ли? Защо да подавам рапорт? А? Кажете му да дойде при мен, ако го пуснат оттам жив. Нека да се пази? А? Обещавам да не му задавам никакви въпроси. Но тихичко, разбирате ли? Вие… вие също ще получите нещо от мене. Малка комисиона за безпокойството. Не ме прекъсвайте. Аз съм правителствен чиновник и никакъв рапорт няма да подам. Това е сделка. Разбрахте ли? Познавам добри хора, които охотно ще купят всяка вещ със стойност; мога да му дам такива пари, каквито този негодник не е виждал. Познавам хората като него.

Той отвори и двете си очи и ме погледна втренчено, а аз стоях над него съвсем смаян и се питах дали се е побъркал, или е пиян. Мелезът се потеше, пъхтеше, слабо стенеше и се чешеше с такова отвратително спокойствие, че не можах да издържа тази картина и си отидох, без да го разбера.

На другия ден, като завързах случаен разговор с поданиците на малкия туземен раджа в същото градче, аз установих, че дотам бавно бе достигнал по крайбрежието слухът за някакъв тайнствен бял човек в Патусан, притежател на чуден скъпоценен камък — огромен изумруд, който не се поддавал на оценка. Очевидно изумрудът повече от всички останали скъпоценни камъни въздействува на източното въображение. Разказаха ми, че белият човек се сдобил с изумруда както благодарение на удивителната си сила, така и поради хитрост — получил го от владетеля на една далечна страна и като избягал незабавно оттам, в голямото си отчаяние се явил в Патусан, където изплашил народа с неукротимата си жестокост, която, изглежда, нищо не можело да усмири.

Повечето от събеседниците му поддържаха мнението, че камъкът, изглежда, носи нещастие — като знаменития камък на сукаданския94 султан, който предизвикал в древността войни и нечувани бедствия за страната. Може би това бил същият този камък — но никой не знаел с положителност. Всъщност историята за баснословно големия изумруд почнала да се разпространява от времето, когато в архипелага се появили първите бели хора; и вярата в него е толкова упорита, че преди по-малко от четирийсет години холандците направили официална анкета. Такава скъпоценност, обясни ми старият човек, от когото научих почти всичко за този изумителен мит за Джим — старецът заемаше длъжността писар при жалкия малък местен раджа, — такава скъпоценност, ми каза той, вдигнал към мене почти слепите си очички (от уважение към мен седеше на пода на каютата), се запазва най-добре, ако я пази жена. Но не всяка жена е подходяща за това. Тя трябва да бъде млада — тук той дълбоко въздъхна — и нечувствителна към съблазните на любовта. Старецът скептично поклати глава. Но такава жена, изглежда, съществува. Говорили му за някаква висока девойка, към която белият човек се отнасял с голямо уважение и грижа и която никога не излизала сама от къщи. Разказват, че белият човек прекарвал с нея почти целия ден. Те свободно се разхождали заедно, той пъхнал ръката й под своята и я притискал до себе си — ей така — по най-необикновен начин. Старецът предполагал, че това може да е лъжа, защото действително такова поведение е много странно; но, от друга страна, нямало никакви съмнения, че тя крие на гърдите си скъпоценния камък на белия човек.