Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава девета

— Казах си мислено: „Потъвай, проклет кораб! Потъвай!“

С тези думи той продължи разказа си. Искал всичко да свърши. Останал съвсем сам и проклинайки, се обръщал в същото време към кораба — доколкото можех да съдя, наслаждавал се е на привилегията да бъде свидетел на жалка комедия. Онези все още се мъчели с болта. Капитанът дал нареждане:

„Пъхнете се отдолу и се помъчете да го повдигнете.“

Естествено, останалите се противели. Разбирате — да лежиш, проснал се под кила на лодката, не е приятно положение, ако корабът в този миг внезапно почне да потъва.

„Защо не опитате вие — най-силният от нас“ — захленчил дребният механик.

„Проклятие! Твърде съм дебел!“ — отчаяно избъбрил капитанът.

Картината била толкова забавна, че и ангелите можели да заплачат. Един миг онези стояли в бездействие, но изведнъж старшият механик дотичал отново при Джим:

„Помогнете, човече! Ума ли си изгубихте! Та това е единственият шанс за спасение! Помогнете! Погледнете, погледнете там!“

Най-сетне Джим погледнал към кърмата, където му сочел механикът с настойчивостта на побъркан. Той видял един мълчалив чер облак, който вече бил покрил една трета от небето. Знаете как избухват такива шквалове36 през това време на годината. Отначало виждате само как потъмнява хоризонтът — и нищо повече. После се появява облак, плътен като стена. Правият край на облака, опасан със слаби белезникави отблясъци, почва да настъпва от югозапад, като поглъща едно съзвездие след друго; сянката му почва да плува над водата и морето и небето се обвиват в дълбок мрак. И всичко е тихо. Нито гръм, нито вятър, нито звук, нито блясък на мълния. После в мрака на вселената се появява сиво-синя арка; минават една-две вълни — струва ти се, че мракът се повдига върху вълните — и изведнъж налитат вятър и дъжд, почват да удрят с такава сила, сякаш са се промушили през някаква твърда преграда. Тъкмо такъв облак се появил тогава незабелязано за тях. Когато го видели, те направили съвсем правилен извод: ако при пълно затишие корабът има известни шансове да се задържи още няколко минути върху водата, то и най-малкото вълнение тутакси ще го изпрати на дъното. Първата среща с вълната, която предхожда шквала, ще бъде и последната; корабът ще се гмурне и ще се спуска все по-ниско и по-ниско, до самото дъно.

Ето с какво се обясняват новите конвулсии на страх, новите гърчове, с които четиримата изразявали животинския си страх от смъртта.

— Беше черно, съвсем черно — продължаваше Джим с мрачно упорство. — Облакът допълзя до нас отзад. Проклет да бъде! Изглежда, някъде в подсъзнанието ми все още се е таяла надежда. Не зная. Но сега с нея беше свършено. Вбесяваше ме това, че бях попаднал в такова положение. Бях обзет от безсилен гняв, сякаш ме бяха хванали в капан. А беше наистина така! И нощта, спомням си, беше топла. Никакъв ветрец.

Той помнеше всичко така добре, че седнал пред мен на стола, изглежда, се задушаваше и обливаше в пот. Несъмнено това го е вбесило. Било е нов удар за него, но този удар му напомнил за онази важна цел, заради която се бил хвърлил към мостика, за да забрави за нея още същия миг. Имал намерение да пререже въжетата, които привързвали лодките към кораба. Измъкнал ножа си и почнал да работи така, сякаш нищо не виждал, нищо не чувал, нищо не забелязвал. Те го сметнали за безнадеждно побъркан, но не се осмелили да изразят шумно протест срещу тази безполезна загуба на време. Като си свършил работата, той се върнал на същото място, където стоял по-рано. Старшият механик веднага се вкопчил в него и засъскал с такава злоба, сякаш искал да го ухапе по ухото:

„Идиот! Глупак! Мислите, че ще успеете да се спасите, когато цялата тази тълпа се намери във водата? Та те ще ви счупят главата и няма да ви пуснат до лодките.“

Той кършел ръце, а Джим съвсем не забелязвал това. Капитанът нервно тъпчел на едно място и мърморел:

„Чука! Чука! mein Gott37 Донесете ми чука!“

Дребният механик хленчел като малко дете, но макар ръката му да била счупена, той се оказал по-разумен от другарите си и като събрал кураж, се втурнал към машинното отделение. Справедливо е да призная, че това не било шега работа. Джим ми каза, че механикът имал отчаян вид, бил като човек, озовал се в задънена улица. Той тихичко почнал да вие и се втурнал напред. Върнал се веднага с чука в ръка и без да се бави, се хвърлил към болта. Останалите незабавно зарязали Джим и се затичали да помагат. Джим чул чукането с чука, звука на падащия болт. Лодката била готова за спускане. Едва тогава погледнал към нея — едва тогава. Но не се помръднал от мястото си, не се помръднал! Искаше да ми втълпи, че не се е помръднал от мястото си, че не е имал нищо общо с тези хора… с тези хора с чука. Нищо общо! Повече от вероятно е, че е смятал себе си за отделен от тях с пространство, което не бива да премине — препятствие непреодолимо, пропаст бездънна. Той стоял толкова далече от тях, колкото можело да бъде възможно — на другия край на мостика.

Краката му били приковани към това място, а очите — към малката група хора, наведени и странно олюляващи се, обзети и четиримата от страх. Фенерът, окачен на един пилерс над малката масичка на мостика (на „Патна“ нямало щурманска кабина по средата), осветявал напрягащите се рамене, приведените и люшкащи се гърбове. Те тласкали носа на лодката; изблъсквали я в нощта и повече не се обръщали към него. Отказали се от него, сякаш той действително бил твърде далеч, безнадеждно далеч от тях и не си струвало да го викат с поглед или знак. Нямало кога да наблюдават пасивния му героизъм, да почувствуват укора, затаил се в неговата сдържаност. Лодката била тежка: те тласкали носа й, без да губят излишни сили за ободрителни викове; но ужасът, който размеквал самообладанието им, както вятърът разпилява прашинките, превръщал отчаяните им усилия във фарс, а самите тях оприличавал на клатушкащи се клоуни в цирк. Те се блъскали с ръце, с глави, натискали с цялото си тяло, напрягали всичките си сили и веднага щом успели да освободят носа от висилката, вкупом почнали да се катерят в лодката. От това тя рязко се олюляла, като ги отблъснала назад, безпомощни, струпала ги един върху друг. За миг те застинали зашеметени, разменяйки си със злобен шепот всякакви ругатни, каквито им дойдели наум; после отново се заловили да се катерят. И това се повторило три пъти. Джим ми описваше събитието мрачно и замислено. Не пропусна нито една подробност от противното зрелище.

— Проклинах ги. Мразех ги. Бях принуден да гледам всичко това — каза той с някакъв безразличен тон, като се вглеждаше в мене мрачно и втренчено. — Подлагал ли се е някой на такова срамно изпитание!

Той стисна глава с ръце като човек, доведен до безумие от някакво невероятно оскърбление. Имаше нещо, което момъкът не можеше да обясни на съда — и дори на мен; но аз щях да бъда недостоен за признанията му, ако не успеех да разбера паузите между думите. В това подчертаване на неговия стоицизъм имаше насмешка — злобна, порочна, отмъстителна; в изпитанието му имаше шутовски елемент — унизителни комични гримаси пред лицето на надвисналата смърт или безчестие.

Джим излагаше фактите, които аз не забравих, но след толкова години не мога да си спомня истинските му думи. Помня само, че той учудващо добре бе успял да украси мрачната си омраза с изнасяне на голи факти. Два пъти, така ми каза, притворил очи, уверен, че краят настъпва, и два пъти отново ги отварял.

Всеки път забелязвал, че тъмнината още повече се е сгъстила. Сянката на мълчаливия облак паднала от небето върху кораба и сякаш задушила всички звукове, които издавали присъствието на живи същества. Той вече не чувал гласовете под тентата. По неговите думи всеки път, когато притворел очи, мълнията на мисълта ярко осветявала тази купчина тела, проснати до бездната на смъртта. Като отворел очи, смътно виждал борбата на четиримата, които бясно се сражавали с упоритата лодка.

— От време на време падаха, скачаха, ругаеха се един друг и изведнъж отново се хвърляха всички заедно към лодката… Можеше да се смеете до припадък — добави той, без да вдига поглед. Сетне ми хвърли печална усмивка. — Чака ме весел живот! Нали още много пъти до смъртта си ще виждам това забавно зрелище.

Джим отново сведе очи.

— Да виждам и чувам… да виждам и чувам — повтори той два пъти с големи паузи, загледан в пространството.

И отново потрепери.

— Реших да не отварям очи — рече после, — а не можех. Не можех — и нека всички го знаят — все ми е едно! Нека го изпитат онези, които биха ме упрекнали. Нека намерят друг, по-добър изход! Повторно очите ми се отвориха — и устата също. Почувствувах, че корабът се движи. Той бе наклонил носа си съвсем малко и лекичко се бе повдигнал — бавно, съвсем бавно! Ала това не стана в течение на много дни. Облакът премина над главите ни и първата вълна наруши спокойствието на оловносивото море. В това движение нямаше живот. Обаче в главата ми нещо се преобърна. Вие какво бихте направили? Уверен сте в себе си, нали? Какво ще направите, ако почувствувате сега — в тази минута, — че къщата бавно се движи, че подът се люлее под стола ви? Ще подскочите от уплаха! Кълна се в небето, ще подскочите от мястото, на което седите, и ще се озовете ей в онези храсти там, долу.

Джим махна с ръка към тъмнината отвъд каменната балюстрада. Не се помръднах. Той ме гледаше много втренчено, много сурово. Две мнения не можеше да има: сега ме заплашваха и трябваше да стоя неподвижно, безмълвно, за да не направя съдбоносното признание, как бих постъпил аз, което би имало отношение и към случая с Джим. Нямах намерение да се подлагам на такъв риск. Не забравяйте — той седеше пред мен и наистина твърде приличаше на всички нас, за да не бъде опасен. Но ако искате да знаете, аз с бърз поглед измерих пространството, което ме отделяше от петното гъст мрак върху моравата пред верандата. Той преувеличаваше. Не бих отскочил на няколко стъпки, в това поне бях уверен.

Настанал, както помислил Джим, последният момент, но той не се помръднал. Краката му както преди били като приковани към палубата, но мислите се въртели свободно в главата му. И в този момент той видял как един от онези, които се блъскали край лодката, внезапно побягнал, размахал ръце, сякаш искал да улови въздуха, препънал се и паднал. По-точно, не паднал, а тихичко се свлякъл надолу; приел седящо положение и се изгърбил, опирайки гръб в светлинния люк на машинното отделение.

— Това беше огнярят. Слаб, блед човек с рошави мустаци. Изпълняваше длъжността трети механик — поясни Джим.

— Умрял — казах аз. За това бе станало дума в съда.

— Така казват — произнесе Джим с мрачно равнодушие. — Разбира се, аз не знаех. Слабо сърце. Той известно време преди това се бе оплаквал, че не се чувствува добре. Вълнение. Прекомерно напрежение. Дявол знае какво. Ха, ха, ха! Не беше трудно да се забележи, че на него също не му се е искало да умре. Забавно, нали? Да ме застрелят, ако той не е бил силно уплашен и сам не си е навлякъл смъртта. Силно уплашен, точно така! Кълна се в небето, уплашен толкова, колкото и аз… Ах! Да ги беше пратил по дяволите, когато го вдигнаха от леглото, защото корабът потъвал. Да беше си пъхнал ръцете в джобовете и да ги наругае всичките.

Той стана, разтърси юмрук, стрелна ме с поглед и отново седна.

— Изпуснал случая, така ли? — прошепнах аз.

— Защо не се смеете? — рече той. — Та това е шега, замислена в ада. Слабо сърце!… Понякога ми се иска и аз да имам слабо сърце.

Това ме разсърди.

— Наистина ли? — запитах със зла ирония.

— Да! Нима не можете да го разберете! — извика той.

— Не бихте могли да искате повече — сърдито отвърнах аз.

Той ме погледна, без да разбира нещо. Тази стрела също премина доста встрани от целта, а Джим не беше от онези, които се безпокоят за напразно похабените стрели. Честна дума, той наистина нищо не подозираше, не допускаше, че го преследват. Бях доволен, че стрелата ми прелетя покрай целта — доволен бях, че дори не бе чул как съм отпуснал тетивата.

Разбира се, по онова време Джим не е можел да знае, че огнярят е умрял. Следващият миг — последният за него на борда — е бил изпълнен със събития и усещания, връхлетели отгоре му като море върху скала. Умишлено използувам това сравнение, защото, вярвайки на неговия разказ, съм склонен да мисля, че Джим през цялото време е хранил някаква странна илюзия за пасивност, сякаш не е действувал съзнателно, а просто се е подчинявал на волята на онези адски сили, избрали го за жертва на някаква голяма шега. Първото, което чул, бил един скрибуцащ звук от тежките висилки, които най-сетне се извили настрана — скрибуцането сякаш проникнало в него от палубата през подметките му и се издигнало по гръбначния стълб към главата. Сега вече бурята била много близо и втора, още по-тежка вълна заплашително издигнала инертния корпус на кораба, от което дъхът на Джим замрял, а мозъкът и сърцето му били пронизани от панически викове.

„Спускайте лодката! Спускайте я, за бога! Корабът потъва!“

След това въжетата се задвижили през блоковете, а под тентата се чули изплашени гласове.

— Такъв шум вдигнаха, че можеха да събудят и мъртвец — каза Джим.

После, когато лодката с плясък паднала във водата, отекнали глухото изтопуркване на падащите в нея тела и нестройни викове:

„Отблъснете я! Отблъснете! Отведете я! Шквалът се засилва…“

Той чул високо над главата си слабия брътвеж на вятъра; долу, до краката му, прозвучал болезнен вик. Нечий глас досами него почнал да проклина куката на блока. От носа и кърмата на кораба се разнесло бръмчене като в разтревожен кошер. Джим разказваше много спокойно — спокойни бяха и позата, и лицето, и гласът му — и също тъй спокойно той произнесе без ни най-малко предупреждение:

— Препънах се в краката му…

Ето как чух за първи път, че изобщо се е помръднал от мястото си. Неволно измърморих нещо от учудване. Накрая Джим се изтръгнал от мястото си, но за това кога е станало то и какво го е извело от вцепенението, той знаеше не повече, отколкото изтръгнатото от корен дърво знае за вятъра, повалил го на земята. Всичко го зашеметило — звуците, тъмнината, краката на мъртвия човек. Кълна се в бога! Цялата тази дяволска история му била натрапена, но той не искал да се съгласи с мисълта, че я е приел съзнателно. Странно, как заразително действуваше неговото заблуждение! Слушах така, сякаш се разказваше за черна магия, извършена над някакъв труп.

— Той се обърна на една страна много тихо и това бе последното, което видях на борда — продължи Джим. — Не ми беше до него. Изглеждаше, че се изправя. Разбира се, аз мислех, че става. И чаках — ще изтича покрай мен към парапетите и ще скочи в лодката след останалите. Чувах как долу онези се суетяха и нечий глас като от дъното на шахта извика: „Джордж!“ После и тримата почнаха да крещят. Ясно различавах три гласа: един блееше, друг пищеше, трети виеше…

Той леко потрепна и забелязах, че бавно се изправя, сякаш нечия силна ръка го вдигаше за косата от стола. Стана бавно и когато се изправи в цял ръст, ръката сякаш го пусна и Джим се олюля. Страшно спокойно беше лицето му, движенията и дори гласът, когато каза:

— Те викаха.

И аз настръхнах неволно, като че ли се опитвах да уловя този призрачен вик под фалшивия покров на мълчанието.

— Осемстотин души се намираха на кораба — каза той, приковавайки ме към облегалото на стола със страшния си, невиждащ поглед. — Осемстотин живи хора, а онези викаха един мъртвец да слезе при тях и да се спаси.

„Скачай, Джордж! Скачай! Какво чакаш, скачай!“

Стоях, сложил ръка на висилката. Бях много спокоен. Цареше непрогледен мрак. Не се виждаше нито небето, нито морето. Чувах как лодката се удря в борда и оттам не дойде повече нито един звук, но на кораба под мене ехтеше глъчка. Внезапно капитанът изрева:

„Mein Gott! Шквал! Шквал! Отблъснете лодката!“

Когато се разнесе съскането на дъжда и налетя първият порив на вятъра, те надигнаха вой:

„Скачай, Джордж! Ще те поемем! Скачай!“

Корабът почна бавно да потъва; пороят се лееше като водопад; фуражката отхвръкна от главата ми; дъхът ми замря. Чух отдалече, сякаш стоях на висока кула, още един див вик:

„Джооордж! Скачай!“

Корабът, навел носа си, хлътваше все повече под краката ми…

Джим замислено вдигна ръка и прокара пръсти по лицето си, като че ли махаше оттам някаква паяжина; после половин секунда гледа дланта си и накрая енергично каза:

— Аз скочих. — Той се запъна. Извърна очи. — Изглежда, скочих — добави той.

Светлосините му очи ме гледаха жално; като го наблюдавах, застанал пред мен, зашеметен и обиден, изпитвах странно чувство: това беше мъдра покорност и снизходителна, но дълбока жалост на старец, безпомощен пред нещастието на едно дете.

— Така излиза — измърморих.

— Не го знаех, докато не вдигнах очи — бързо обясни той.

Нищо, всичко е възможно. Трябваше да го слушам както слушаме някое малко момче, изпаднало в беда. Той не знаеше. Това станало по някакъв начин. И не можело да се случи повторно. Той скочил върху някого и паднал върху една от седалките. Сторило му се, че е счупил всичките си ребра от лявата страна, после се обърнал по гръб и смътно видял открояващия се над него кораб, от който току-що бил дезертирал. Червената бордова светлина пламтяла сред дъжда като някакъв огън на върха на хълм, обвит от мъгла.

— Корабът изглеждаше по-висок от стена. Той се издигаше като скала над лодката… Исках да умра! — възкликна той. — Нямаше връщане назад. Струваше ми се, че бях скочил в кладенец — в бездънна пропаст…