Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Бележка на автора

Когато този роман се появи за пръв път като отделна книга, възникна мнението, че съм се поувлякъл. Някои рецензенти твърдяха, че произведението, започнато като разказ, се е изплъзнало от контрола на автора. Един-двама считаха това за съвсем безспорен факт и то, изглежда, ги забавляваше. Те заявиха: повествователната форма си има свои закони. Твърдяха, че никой не може тъй дълго да говори, а другите тъй дълго да го слушат. Такова нещо, казваха те, е малко вероятно.

Като мислих върху тези преценки близо шестнайсет години, аз престанах да бъда съвсем уверен в правотата им. Известни са хора, които до полунощ си разказват „интересни случки“. Тук имаме само една случка, но разказвачът говори с прекъсвания, които дават възможност за известен отдих; а що се отнася до издръжливостта на слушателите, следва да се приеме постулатът, че историята им е била интересна. Това е необходима предпоставка. Ако не вярвах, че тази история е била интересна, никога нямаше да започна да я описвам. Колкото до чисто физическата издръжливост на хората, всички знаем, че някои речи в Парламента са били произнасяни в продължение на близо шест, не три часа, а тази част от книгата, в която е даден разказът на Марлоу, може да се прочете на глас, бих казал, за по-малко от три часа. Освен това, макар да съм изпуснал всички незначителни подробности, можем да предположим, че през онази вечер са били поднасяни освежителни напитки — чаша минерална вода или нещо подобно, — които помагат на разказвача да говори по-продължително време.

Признавам, че първоначално бях намислил да напиша разказа, който описва само епизода с поклонническия кораб; нищо повече. И това беше съвсем разумен замисъл. Обаче като написах няколко страници, аз останах недоволен поради някаква причина и зарязах разказа за известно време. Извадих го отново от чекмеджето чак когато покойният мистър Уилям Блакуд ми намекна, че трябва пак да дам нещо за неговото списание.

Едва тогава съзнах, че епизодът с поклонническия кораб може да послужи за начало на свободно, волно повествование; съзнах и това, че този епизод може да придаде на „чувството за съществуване“ прост и ярък колорит. Ала всички тези предварителни настроения и подбуди бяха тогава мъгляви у мен и не ми се струват по-ясни дори сега, след толкова години.

Няколкото страници, които бях зарязал, повлияха до известна степен върху избора на темата. Но целия епизод преработих наново. Като се залових за работа, аз вече знаех, че книгата ще излезе дълга, макар да не предвиждах, че тя ще се проточи в повече от тринадесет броя на „Мага“.

Понякога са ми задавали въпроса, не е ли това най-любимата ми книга. Аз съм голям враг на фаворизирането в обществения живот, в личния живот и дори в деликатното отношение на писателя към неговите творби. По принцип не желая да имам фаворити; обаче не мога да си позволя да кажа, че изпитвам неудоволствие и досада от предпочитанието, което някои оказват на моя роман „Господарят Джим“. Няма да кажа и това, че „се отказвам да го разбера“… Не! Но веднъж стана така, че бях изненадан и учуден. Един мой приятел се бе върнал от Италия, където разговарял с някаква дама, която не харесвала тази книга. Изразих съжалението си, но ме учуди причината за такова неодобрение. „Вижте — рекла тя, — всичко това е прекалено болезнено!“

Присъдата ме накара да прекарам цял час в неспокойни мисли. Накрая дойдох до заключението, че тази дама не може да бъде италианка, макар да допускам, че темата до известна степен е чужда на нормално чувствителните жени. Питам се дори дали тя изобщо е била от Европа. Във всеки случай нито един човек, в жилите на когото тече романска кръв, не би открил нещо прекалено болезнено в острото чувство, с което реагираме, когато изгубим честта си. Подобна реакция е или погрешна, или правилна, или изкуствена; и може би моят Джим ще се окаже тип, който се среща рядко в живота. Но мога да уверя своите читатели, че той не е плод на студено и извратено мислене. Нито е сътворен от северните мъгли. През едно слънчево утро, в обикновената обстановка на един източен рейд аз го видях да минава край мен — привлекателен, внушителен, в сянката на облак, съвсем мълчалив. Точно такъв трябваше да бъде той. И моята задача беше: с цялото съчувствие, на което съм способен, да намеря подходящи думи, за да го опиша. Той беше „един от нас“.

Юни 1917 г.

Дж. К.