Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава втора

След двегодишно обучение Джим отиде на плаване и животът сред морето, който така ярко си представяше, се оказа странно лишен от приключения. Джим направи много рейсове. Опозна магията на монотонното съществуване между небето и водата; налагаше му се да търпи упреците на хората, строгостта на морето и прозаично суровия ежедневен труд за късчето хляб. За него единствена награда бе безграничната любов към работата. Тази награда се изплъзна на Джим. Но да се върне той не можеше, тъй като няма нищо по-примамливо, по-разочароващо и по-поробващо от живота сред морето. Освен това той имаше добри перспективи за бъдещето. Беше благовъзпитан, уравновесен, послушен и знаеше безупречно задълженията си; скоро, още съвсем млад, той беше назначен за старши помощник-капитан на един прекрасен кораб, без да е успял да се сблъска с онези изпитания на морето, които показват колко струва даден човек, от какъв материал е направен и какъв е всъщност неговият нрав; тези изпитания разкриват силата на духа и истинските мотиви на неговите изисквания не само към другите, а и към самия него.

Само веднъж през всичкото това време Джим едва-едва видя отново истинската ярост на морето. А тази ярост се проявява не толкова често, колкото си мислят хората. Има много нюанси в опасностите при приключенията и бурите и само от време на време ликът на събитията се покрива с мрачното було на зловещия умисъл: излиза наяве нещо неуловимо и в ума и сърцето на човека се заражда мисълта, че това оплитане на събития или яростта на стихиите се надига с недобра цел, със сила, която не се поддава на контрол, с необуздана жестокост, която иска да изтръгне от човека надеждата и да всели в него страх, мъчителна умора и стремеж към покой… да смачка, да унищожи, да изличи всичко, което той е видял, познавал, обичал, мразил; всичко, което е безценно и необходимо: слънцето, спомените, бъдещето — надига се с жестокост, намислила да помете целия скъпоценен за нас свят, леко и безжалостно да отнеме живота на човека.

Върху Джим падна една корабна греда и той излезе от строя в началото на същата седмица, за която капитанът шотландец по-късно казваше: „Стари приятелю! Смятам за чудо, че корабът издържа!“ Много дни Джим лежа по гръб зашеметен, сломен, пострадал, изгубил надежда, сякаш озовал се сред бездната на безпокойството. Не го интересуваше какъв ще бъде краят и в минутите на просветление той преценяваше наново своето равнодушие. Опасността, когато не я съзираш, се отличава с несъвършенство и смътност. Страхът става по-слаб, въображението, нестимулирано от нищо — враг на хората, баща на всички ужаси, — тъне в тъпа умора. Джим виждаше само безпорядъка в своята люшкаща се кабина. Той лежеше в нея като зазидан, в някаква странна пустота, и тайно се радваше, че не може да ходи по палубата. Но от време на време непреодолимият пристъп на болка стискаше в клещи тялото му, от това той се задъхваше и гърчеше под одеялата и тогава смътната животинска жажда за живот, съпътствуваща физическата болка, предизвикваше у него отчаяно желание да се спаси на всяка цена. После бурята минаваше и Джим не си спомняше повече за нея.

Ала той все още куцаше и, когато корабът пристигна в едно източно пристанище, младежът трябваше да постъпи в болница. Оздравяваше бавно и корабът замина без него.

Освен Джим в отделението за бели имаше още двама пациенти: един ковчежник на канонерка, който си бе счупил крака при падане в люка на кораба, и един железопътен доставчик от съседната провинция, болен от някаква тайнствена тропическа болест. Доставчикът считаше доктора за магаре и тайно злоупотребяваше с патентованото лекарство, което му донасяше контрабанда неговият неуморим и предан слуга тамил7. Болните си разказваха случки от живота, играеха малко на карти или се излежаваха цял ден в креслата по пижами, прозяваха се и не си разменяха нито дума. Болницата беше на един хълм и лекият ветрец, който долиташе през прозорците, винаги широко разтворени, донасяше в стаята с голи стени мекия аромат на небето, носталгичния мирис на пръст, чаровното дихание на източните морета. Тези аромати говореха сякаш за вечен покой, за безкрайни мечти. Всеки ден Джим гледаше към градинските гъсталаци, покривите на къщите, короните на палмите, които растяха по брега, гледаше към рейда — тази магистрала към Изток, — към рейда, осеян с гирлянди от островчета, облени от празнични слънчеви лъчи, и корабите в него, малки като играчки, към неговото пищно оживление, напомнящо езически празник, а винаги ясното източно небе и усмихващото се тихо източно море се простираха надлъж и шир до самия хоризонт.

Веднага щом почна да ходи без бастун, Джим слезе в града да разбере дали има възможност да се върне в родината си. В момента нямаше благоприятен случай и докато чакаше, той неусетно се събра в пристанището с хора от своята професия. Те бяха от два типа. Едни от тях — съвсем малко на брой, затова в пристанището ги виждаха рядко — живееха тайнствен живот; бяха хора с неугасима енергия, темперамент на пирати и очи на мечтатели. Сякаш блуждаеха в лабиринт от безумни планове, надежди, опасности, начинания, далеч от цивилизацията, сред неизвестните кътчета на морето; в тяхното фантастично съществуване смъртта изглеждаше единственото събитие, извършено разумно. Повечето обаче бяха хора, които, попаднали тук случайно като самия Джим, се зачислиха в състава на местните кораби. Сега те гледаха с ужас на службата в родината, където дисциплината беше по-строга, дългът — свещен, а плавателните съдове — обречени на бури. Свикнаха с вечния покой на източното небе и море. Обикнаха кратките рейсове, удобните шезлонги на палубата, многобройния туземен екипаж и предимството да бъдеш бял. Потреперваха при мисълта за тежка работа и разчитайки на сляпата случайност, живееха безгрижно, очакваха ту уволнение, ту ново назначение и служеха на китайци, араби, мелези… Бяха готови да служат и на самия дявол, ако той им дадеше такава възможност. Говореха непрестанно за успехи, дължащи се на добър шанс: как някой си получил командуването на кораб, който плавал край бреговете на Китай — лека работа; как друг се сдобил с прекрасна служба някъде в Япония, а трети преуспявал в сиамския флот; и във всичко, което говореха — във всичките им постъпки, възгледи, навици, — можеше да се открие размекната мечтателност, признак на гниене, решението да се измине жизненият път в спокойствие и сигурност.

Отначало тази тълпа от бъбриви моряци се стори на Джим по-безплътна от сянка. Но накрая той започна да намира очарование в тях, в това, че те преуспяваха, като се сблъскваха с толкова малко опасности и труд. И презрението лека-полека се заменяше с друго чувство. Отказал се внезапно от мисълта да се върне в родината, той постъпи като старши помощник-капитан на „Патна“.

„Патна“ беше местен параход, много стар, тъничък като хрътка и прояден от ръждата повече от която и да било негодна за употреба водна цистерна. Собственикът й беше китаец, фрахтовачът8 — арабин, а капитанът — немец, ренегат от Нов Южен Уелс9, който пред хората непрестанно проклинаше своята родина, но — очевидно подражавайки на прусашката политика на Бисмарк — тормозеше всички, от които не се боеше, и се разхождаше със свиреп вид, а освен това имаше червени мустаци и зачервен нос. След като „Патна“ бе боядисана отвън и белосана отвътре, на борда й качиха около осемстотин поклонници. Тя си димеше до дървения кей.

По трите стълби в три потока те се качиха на борда, подтиквани от вярата и надеждата за рая, качиха се, тропайки и шляпайки с босите си крака, без да си разменят нито дума, без да поглеждат назад; като се отделиха от притесняващите ги парапети, те се разляха по цялата палуба, насочиха се към носа и кърмата, препълниха зеещите люкове, запълниха всички кътчета на кораба като вода, която пълни цистерна, която прониква във вдлъбнатини и пукнатини и безшумно се издига към отвора на съда. Осемстотин мъже и жени — всеки със своите надежди, вяра, привързаност, спомени, — дошли тук от север и юг, от далечните кътчета на Изтока. Те бяха вървели по пътечки из джунглите, слизали по течението на реките, плавали, с прау10 по плитчините, пътували с малки кану от остров на остров, търпели тежки лишения, видели непознати места, изпитали непознат дотогава страх, водени от едно-единствено желание. Те бяха дошли от самотни къщурки сред горския пущинак, от многолюдни кампонги11, от крайморски села. Призовани от общата идея, те бяха напуснали своите гори, своите поляни, своите закрилници вождове, своите богатства, своята нищета, местата, свързани с тяхната младост, и гробовете на своите бащи. Бяха дошли, покрити с прах и пот, измърсени, в дрипи — силни мъже начело на своите семейства; слаби старци, които се блъскаха напред, без да се надяват, че ще се завърнат; юноши с безстрашни очи, които с любопитство се озъртаха наоколо; свенливи момичета със сплъстени дълги коси; плахи жени, загърнати с покривала и притискащи към гърдите си бебета, повити в краищата на мръсните им забрадки — спящи бебета, несъзнателни поклонници на една сурова вяра.

— Погледнете тези животни — каза капитанът немец на новия си помощник.

Един арабин — вождът на тези благочестиви странници — дойде последен. Той се качи бавно — хубав и внушителен с белите си одежди и големия тюрбан. Зад него вървяха един след друг неговите слуги, натоварени с багажа му. „Патна“ се отдели от пристана.

Тя се насочи между две малки островчета и косо пресече мястото, където стояха закотвените платноходи, описа полукръг в сянката на един хълм и приближи редицата покрити с пяна рифове. Арабинът, застанал прав на кърмата, четеше на глас молитвата за пътуващите по море. Той призоваваше милостта на всевишния за това пътешествие, молеше да бъдат благословени трудът на хората и тайните стремления на техните сърца; привечер параходът запори спокойните води на пролива, а далече зад кърмата му един фар с винтови пилоти, построен от недоверчивите върху предателската плитчина, смигаше на „Патна“ с огненото си око, като че се надсмиваше над благочестивите поклонници.

„Патна“ излезе от пролива, пресече залива и продължи пътя си сред теснината „Един градус“. Тя вървеше към Червено море под ясно небе, под небе, палещо и безоблачно, обгърнато от слънчево сияние, което убива всяка мисъл, потиска сърцето, изсушава всяка енергия и сила. А под зловещия блясък на това небе морето, синьо и дълбоко, оставаше неподвижно, дори една-единствена гънка не бърчеше неговата повърхност — море гъсто, застинало, мъртво. „Патна“ с леко съскане мина по тази лъчезарна и гладка равнина, разстла по небето черна лента дим, остави зад себе си върху водата бяла лента пяна, която веднага изчезна като призрачна следа, начертана върху безжизненото море от призрачен кораб.

Всяка сутрин слънцето, сякаш следвайки неотстъпно в пътя си по небесния свод придвижването на поклонниците, се появяваше мълчаливо, като плисваше светлина винаги на едно и също разстояние зад кърмата на кораба, достигаше го по пладне, изливаше сгъстения огън на своите лъчи върху благочестивите стремежи на пътниците, сетне изпреварваше кораба и почваше да се спуска към запад, след което тайнствено потъваше в морето — всяка вечер на едно и също разстояние от носа на „Патна“. Петимата бели на борда живееха в средната част на кораба, изолирани от човешкия товар. Тентата като бял покрив се разстилаше над палубата от носа до кърмата и само слабото бръмчене — тих шепот на тъжни гласове — издаваше присъствието на тълпата хора сред ослепителната гладкост на океана. Така минаваха дните — тихи, горещи, тежки — и изчезваха един след друг във вечността, сякаш пропадаха в бездна, постоянно зееща в килватера12 на кораба; а „Патна“, самичка под облачето дим, упорито вървеше напред, черна и димяща сред лъчезарната необятност, и сякаш бе обгърната от пламък, който безжалостно я ближеше от небето.

Нощите се спускаха над нея като благодат.