Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава осма

Колко време е стоял той неподвижно до люка, очаквайки всеки миг корабът да хлътне под краката му и потокът вода да го удари в гърба и отнесе като тресчица, не зная. Не много дълго — може би две минути. Двама души — той не могъл да ги различи — почнали да разговарят със сънени гласове, някъде се чуло странно шумолене на крака. А над тези слаби звуци била надвиснала онази страшна тишина, която предшествувала катастрофата — тягостното затишие преди фаталния миг. После му хрумнало, че може би ще има време да изтича горе и да пререже всички въжета на скрипците, за да не потънат лодките, когато корабът тръгне към дъното.

На „Патна“ имало дълъг мостик и всички лодки се намирали горе — четири от едната страна и три от другата, най-малките на левия борд, срещу кормилното колело. Джим говореше с безпокойство, страхувайки се, че няма да му повярвам; първата му грижа в онзи момент била лодките да бъдат готови, за да се използуват незабавно. Той знаел дълга си. Ще си позволя да отбележа, че в това отношение се е проявил като добър помощник-капитан.

— Винаги съм смятал, че трябва да бъдеш готов за най-лошото — поясни той, вглеждайки се тревожно в лицето ми.

Одобрих с кимване този здрав принцип и отвърнах очи, защото ми се струваше, че у този човек има нещо, поради което не може да се разчита на него.

Джим се впуснал да тича, коленете му се подгъвали. Препъвал се в крака, прескачал глави. Изведнъж някой отдолу го хванал за куртката, прозвучал край него измъчен глас. Светлината на фенера, който той държал в дясната си ръка, паднала върху мургавото бледо лице, обърнато към него: очите го молели така, както и гласът. Познанията, които имал по този език, позволили на Джим да разбере думата „вода“, изречена няколко пъти с настойчив, умолителен тон — почти с отчаяние. Той се дръпнал, за да се освободи, и почувствувал как ръката обхванала крака му.

— Нещастникът се бе хванал за мене като удавник — изразително рече Джим. — Вода, вода! За каква вода говореше той? Какво му беше известно? Колкото можех по-спокойно, аз му заповядах да ме пусне. Той ме задържаше, времето не чакаше, а и други почнаха да се размърдват. Трябваше ми време — време, за да прережа въжетата на лодките. Сега той държеше ръката ми и чувствувах, че незабавно ще почне да вика. Осени ме мисълта, че това ще бъде достатъчно, за да предизвика паника, и като замахнах със свободната си ръка, го ударих с фенера по лицето. Стъклото иззвънтя, светлината изгасна, но ударът го накара да ме пусне и аз се втурнах да бягам — исках да се добера до лодките… исках на всяка цена. Той скочи върху мен изотзад. Обърнах се към него. Не ме оставяше на мира; опитваше се да вика; едва не го задуших, преди да разбера какво иска. Искаше вода — вода за пиене; те бяха на строга дажба, а с него имало момченце, което съм виждал няколко пъти. Момченцето било болно — искало да пие вода. Бащата, като ме забелязал, когато съм минавал покрай него, поискал малко вода; ето всичко. Намирахме се под мостика, в тъмнината. Той продължаваше да ме държи здраво за китките, невъзможно беше да се отскубна от него. Втурнах се в каютата, грабнах бутилката си с вода и му я тикнах в ръката. Той изчезна. И чак сега разбрах колко много ми се пиеше и на самия мен.

Джим се опря на лакът и закри очите си с ръка.

Почувствувах как по гърба ми полазват тръпки; нещо странно имаше във всичко това. Пръстите на ръката му, която закриваше очите, леко трепереха. Той прекъсна краткото мълчание.

— Такова нещо се случва само веднъж в живота и… Когато най-сетне се добрах до мостика, негодниците освобождаваха от блоковете една от лодките. Лодка! Щом изтичах нагоре по стълбата, някой тежко ме удари по рамото и едва не засегна главата ми. Това не ме спря и старшият механик — по това време бяха го вдигнали от леглото — отново замахна към мен с една от опорите за крака в лодките. Кой знае защо, бях така настроен, че нищо не ми се виждаше чудно. Всичко това ми се виждаше напълно естествено — и ужасно… ужасно. Избягнах удара на нещастния маниак и го вдигнах така, сякаш беше някакво детенце, а той зашепна, докато го държах в ръце:

„Не бива! Не бива! Взех ви за един от тези тъмнокожи…“

Запокитих го настрана, той се плъзна по мостика, препъна се и повали онзи дребния — втория механик. Капитанът, който се суетеше край лодката, се огледа и тръгна към мен, навел глава и ръмжейки като див звяр. Аз не трепнах, сякаш бях от камък. Стоях на мястото си непоклатимо като ей това — и той почука леко с кокалчетата на пръстите си стената до своя стол.

Всичко това като че бях вече видял, чул, преживял цели двайсет пъти. Не се боях от тях. Отдръпнах назад юмрука си, а капитанът се спря, мърморейки:

„Вие ли сте! Помогнете ни. Бързо!“

Това беше всичко, което каза. Бързо! Сякаш някой би могъл да успее.

„Вие искате да направите нещо?“ — попитах аз.

„Да. Да се махнем оттук“ — рече троснато той през рамо.

Изглежда, тогава не разбрах какво имаше предвид. По това време другите двама се бяха вдигнали на крака и се втурнаха към лодката. Те се тъпчеха, пъхтяха, блъскаха, проклинаха лодката, кораба, проклинаха се един друг, проклинаха и мен. Полугласно. Аз не мърдах, мълчах.

Гледах как ще се наклони корабът. Той лежеше съвсем неподвижен, сякаш вдигнат на блокове в някой сух док, но се държеше ей така — Джим протегна ръка и изви надолу пръстите си.

— Ей така — повтори той. — Съвсем ясно видях пред себе си линията на хоризонта над горния край на носовата греда; видях водата там в далечината, черна и блестяща и съвсем неподвижна, като в изкуствено езеро; толкова неподвижно морето никога дотогава не е бивало и аз не можех да понеса това. Виждали ли сте някога кораб, който да плава с наведен нос? Кораб, който не потъва само благодарение на лист старо желязо, твърде ръждиво, за да може да го крепи върху водата? Виждали ли сте? О, да, да го крепи! Аз помислих за това — помислих абсолютно за всичко; но можете ли да укрепите за пет минути една преграда… или може би за петдесет минути? Откъде можех да намеря хора, които биха се съгласили да се спуснат там долу? А дървото… дървото! Щеше ли да ви стигне мъжество да ударите поне веднъж с чука, ако видехте тази преграда? Не говорете, че бихте направили това — вие не сте я видели, никой не би го направил. Дявол да го вземе! За да направиш такова нещо, трябва да вярваш, че има поне един шанс на хиляда, макар и да е съвсем невероятен; а вие не бихте повярвали. Никой не би повярвал. Вие мислите, че съм жалка твар, защото стоях там, без да върша нещо, но какво бихте направили вие? Какво? Не можете да кажете, никой не може. Трябва да имаш време, за да се огледаш. Какво според вас трябваше да извърша? Какъв смисъл имаше да изплаша до смърт всички тези хора, които не можех да спася сам с двете си ръце — които нищо не можеше да спаси? Чуйте! Това е толкова вярно, колкото е вярно, че седя тук пред вас…

След всяка фраза той бързо поемаше дъх и ме стрелваше с очи, сякаш в болката си не преставаше да следи как реагирам аз. Не към мен се обръщаше той, а само разговаряше в мое присъствие, водеше спор с някакво невидимо лице, враждебен и неразделен спътник в живота му — двойник на душата му. Това беше следствие, което не съдиите трябваше да водят! Това беше деликатен и важен спор за истинската същност на живота и присъствието на съдиите беше излишно. Джим се нуждаеше от съюзник, помощник, съучастник. Почувствувах на какъв риск се подлагам: той можеше да ме заобиколи, да ме заслепи, да ме измами, да ме заплаши, за да изиграя определена роля в един спор, в който никакво решение не е възможно, ако искаш да бъдеш честен към всички призраци — като към почтени лица, имащи своите права, както и към онези, заслужаващи позор, които предявяват своите искания. Не мога да ви обясня, тъй като не бях го видял и само слушах думите му от трето лице — не мога да обясня смущението на своите чувства. Изглежда, принуждаваха ме да разбера неразбираемото и не зная с какво да сравня неловкостта на такова усещане.

Заставяха ме да видя условност във всяка истина и искреност във всяка лъжа. Той апелираше едновременно към две лица — към лицето, което винаги е обърнато към дневната светлина, и към онова, което у всички нас (подобно на другото полукълбо на луната) е обърнато към вечната тъмнина и само от време на време вижда тайнствената пепелна светлина. Той ме принуждаваше да се колебая. Признавам това, кая се. Случаят беше неясен, дори бих казал незначителен: гинеше юноша, един от цял милион — но нали и Джим беше един от нас; беше инцидент, лишен от всякакво значение, подобно на наводнение в мравуняк; и все пак тайната на неговото поведение ме приковаваше, сякаш той беше представител на някаква друга порода, сякаш тъмната истина беше толкова важна, че можеше да повлияе на представата на човечеството за самото него…

Марлоу спря, за да разпали изгасналата си пура, и, изглежда, забрави за своя разказ; после неочаквано заговори отново.

— Разбира се, вината е моя! Действително не беше моя работа да се интересувам. Това е моя слабост. А неговата слабост беше от друг род. Моята се заключава в това, че не виждам случайното, външното — не признавам различието между чувала на вехтошаря и финото бельо на първия срещнат. Първия срещнат. Точно така. Виждал съм толкова хора! — продължи той с внезапна печал. — С някои аз… хм… съм влизал в съприкосновение — също като с този момък — и всеки път виждах пред себе си само човешкото същество. Имам проклето демократично виждане; може би то е по-добро от пълната слепота, но няма никаква изгода от него — мога да ви уверя. Хората искат да забелязвате тяхното фино бельо. Но аз никога не съм могъл да се отнеса с възторг към тези неща. О, това е грешка, това е грешка! А после, в някоя тиха вечер, когато компанията се е поразмързеливила, та не й се играе вист, идва време и за разказ…

Марлоу отново млъкна, може би защото очакваше някаква ободряваща забележка, но всички мълчаха; само стопанинът, сякаш с неохота изпълняваше дълга си, прошепна:

— Вие сте така изтънчен, Марлоу.

— Кой? Аз ли? — тихо каза Марлоу. — О, не! Но той, Джим, беше изтънчен и колкото и да се мъчех да разкажа по-добре тази история, пак пропуснах много нюанси — те са толкова фини, така трудно е да ги предам с безцветни думи. А той усложняваше работата още и с това, че беше толкова простодушен, бедният!… Ей богу, беше удивителен момък. Говореше ми, че нищо не би го изплашило и това било също тъй вярно, както че стои пред мен. И вярваше в това! Казвам ви, то беше чудовищно наивно… и… зашеметяваше! Наблюдавах го крадешком, сякаш го бях заподозрял, че има намерение да ме вбеси. Беше уверен, че, честно казано — забележете, честно! — нищо не можеше да го изплаши. Още тогава, когато бил „ей такъв“ — „съвсем мъничък“, — се готвел за всякакви трудности, каквито човек може да срещне на сушата и в морето. Той с готовност признаваше своята предвидливост. Измисляше всевъзможни опасности и отбранителни средства, очаквайки най-лошото, готвейки се за всичко. Изглежда, винаги беше в състояние на екзалтация. Можете ли да си представите това? Редица приключения, толкова слава, такова победно шествие! И всеки ден от своя вътрешен живот изпълваше с дълбоко съзнание за собствената си проницателност. Той се унасяше; очите му сияеха; и с всяка негова дума сърцето ми, докоснато от лъча на неговата екзалтация, все по-силно се свиваше. Не ми беше до смях, а за да не се усмихна, седях с каменно лице. Той почна да проявява всички признаци на раздразнение.

— Винаги се случва неочакваното — казах аз с примирителен тон. Моята тъпота предизвика у него презрително възклицание: „Ха!“ Предполагам, той искаше да каже с това, че неочакваното не може да го засегне; само непостижимото можеше да вземе връх над неговата безупречна подготвеност. Той бил заварен неподготвен и с шепот проклинал морето и небето, кораба и хората. „Всички го предадоха!“ Била го овладяла онази високомерна покорност, която му пречела да помръдне и кутрето си, а в същото време останалите трима, усетили добре критичността на дадения момент, отчаяно се блъскали един в друг и се потели здравата с лодката. Нещо там не било в ред. Изглежда, в бързината някак притиснали болта на предния блок на лодката и като разбрали, че ги заплашва неуспех, съвсем изгубили разсъдъка си. Картината трябва да е била знаменита: бесните усилия на тези негодници, които се мъчели на неподвижния кораб, застинал сред мълчанието на спящия свят, час по-скоро да освободят лодката, пълзели на ръце и крака, изправяли се в отчаяние, дърпали се, блъскали се, сърдито се зъбели един на друг — на границата на убийството, на границата на сълзите, готови да се хванат за гушите; възпирал ги само страхът от смъртта, която мълчаливо стояла зад тях като непоколебима и хладнокръвна наблюдателка. О, да! Картината трябва да е била славна. Той бе видял всичко това, можеше да говори за него с презрение и разпаленост; най-дребните подробности възприел с някакво шесто чувство, защото ми се кълнеше, че е стоял настрана и не е гледал нито тях, нито лодката — не хвърлил нито един поглед. И аз му вярвам. Мисля, че е бил твърде зает да наблюдава застрашително наклонилия се кораб, заплахата, възникнала в момент на пълна безопасност — бил хипнотизиран от меча, който висял на косъм над разпалената му глава.

Целият свят застинал пред очите му и той могъл леко да си представи как изведнъж ще подскочи нагоре тъмната линия на хоризонта, как ще се вдигне внезапно широката равнина на морето — бързо, спокойно издигане, сетне страшно подхвърляне, зинала бездна, борба без надежда, звездна светлина, затваряща се навеки над главата като свод над гробница — как се бунтува срещу това младостта! — и… черен край. Той можеше да си представи това! Кълна се, всеки би могъл! И не забравяйте — Джим беше зрял художник в тази област, надарен със способността бързо да извиква видения, които предхождат събитията. И картините, които му доставяше тази способност, го превърнаха в студен камък от глава до пети; но в мозъка мислите му се въртяха в бесен танц, танц на куците, слепите, немите мисли — вихър на страшните инвалиди. Нали ви казах, той ми се изповядваше, като че ли бях надарен със способността да раздавам правосъдие. Вглъбяваше се в дълбините на душата, надявайки се да получи от мен оправдание, което не би му донесло никаква полза. Това беше един от онези случаи, когато най-святата измама не дава облекчение, нито един човек не може да помогне и дори небесният създател изоставя грешника на произвола на съдбата.

Той стоял от дясната страна на мостика, колкото можело по-далеч от мястото, където се водела борбата за лодката. А тя се водела с безумна ярост и тихомълком като заговор. Двамата малайци както преди стискали спиците на кормилото. Представете си само действуващите лица в този необичаен епизод сред морето, представете си четирима души, обезумели от яростните и тайни усилия, и трима неподвижни зрители; те стояли на мостика, над тентата, която скривала дълбокото невежество на няколкостотин уморени човешки същества с техните мечти и надежди, задържани от невидима ръка на границата на унищожението. Защото не се съмнявам, че е било тъкмо така: като се вземе под внимание състоянието на кораба, не можеш да си представиш по-голяма опасност. Онези негодници до лодката неслучайно са обезумели от страх. Откровено казано, ако бях там, не бих дал и фалшив фардинг35 за това, че корабът ще се задържи до края на следващата секунда. И все пак той се държал над водата! Спящите поклонници били обречени да завършат поклонничеството си, като изпитат горчивината на съвсем друг край. Изглежда, всемогъщият, в милосърдието на когото вярвали, се нуждаел още малко от тяхното смирено покорство на земята и поглеждайки надолу, заповядал на океана: „Не ги докосвай!“ Това спасение бих сметнал за загадъчно и необяснимо явление, ако не знаех колко здраво може да бъде старото желязо — не по-малко здраво от духа на някои хора, с които понякога ни се случва да се срещнем, хора немощни като сянка, а понесли на плещите си товара на живота. Не по-малко чудно според мен е и поведението на двамата кормчии в продължение на тези двадесет минути. Докараха ги от Аден заедно с останалите туземци да дадат показания по време на следствието. Единият от тях, страшно срамежлив, с жълта, весела физиономия, беше много млад, а изглеждаше още по-млад. Помня съвсем добре как Брайърли го попита чрез преводача за какво е мислел по онова време, а преводачът, като размени няколко думи с него, внушително заяви пред съда:

— Той каза, че за нищо не е мислел.

Другият имаше търпеливи, мигащи очи, а прошарените му кичури коса бяха привързани със синя памучна носна кърпа, избеляла от много пране, лицето му беше слабо, с хлътнали бузи; кафявата му кожа поради мрежата от бръчки изглеждаше още по-тъмна. Той обясняваше, че подозирал някаква беда, сполетяла кораба, но не получил никакви нареждания; не помни да са му давали някакво нареждане: защо тогава да напуска кормилото? Отговаряйки на следващите въпроси, той едва помръдна слабите си рамене и заяви, че тогава и наум не му минавало белите да се готвят да напуснат кораба, изплашени от смъртта. И сега не вярва в това. Би могло да има някакви тайни причини. Той дълбокомислено закима със старата си глава. Аха! Тайни причини. Малаецът беше човек с голям опит и желаеше този бял туан да разбере — тук той се обърна към Брайърли, който не вдигна глава, — да разбере, че е придобил големи знания, докато е бил на служба при белите хора: много години е служил в морето. И изведнъж, разтреперан от възбуда, изля върху нас — омагьосаните слушатели — поток от странно звучащи имена: това бяха имена на отдавна умрели капитани, названия на забравени местни кораби — звуци, познати и изкривени, сякаш ръката на нямото време ги бе търкала в продължение на векове. Накрая го прекъснаха. Възцари се мълчание в залата — мълчание, което продължи най-малко минута и премина неусетно в нисък шепот. Този епизод бе сензацията на втория ден от следствието и направи впечатление на всички присъствуващи, на всички освен на Джим, който седеше мрачно на края на първата скамейка и дори не вдигна глава, за да погледне този необикновен и пагубен свидетел, излагащ някаква тайнствена теория за защита.

И тъй, двамата ласкари останали при кормилото на кораба с повредено управление; тук щяла да ги настигне смъртта, ако им е било съдено така. Белите не ги удостоили нито с един поглед — може би забравили за тяхното съществуване. Във всеки случай Джим не си спомнил за тях. Той нищо не могъл да направи сега, когато бил сам, а и нямало какво да направи: оставало само да потъне заедно с кораба. Не си струвало да се вдига за това суматоха. Нали? Чакал, изправен мълчаливо — подкрепяла го вярата в героичното благоразумие.

Старши механикът предпазливо притичал през мостика и дръпнал Джим за ръкава.

„Помогнете им! Идете да помогнете, за бога!“

После на пръсти затичал към лодката, но веднага се върнал и отново сграбчил ръкава му, молейки и в същото време проклинайки.

— Изглежда, той беше готов да ми целува ръцете — каза безпощадно Джим, — а след миг зашепна с пяна на устата: „Ако имах време, с удоволствие бих ви разбил черепа.“

Отблъснах го. Изведнъж той ме хвана за гърлото. Да го вземе дяволът! Ударих го. Ударих го, без да гледам. Тогава той изхълца и ми се помоли:

„Не искаш ли да спасиш и самия себе си, проклет страхливецо!“

Страхливец! Той ме нарече проклет страхливец. Ха, ха, ха! Нарече ме… ха, ха, ха!

Джим се бе облегнал на стола и цял се тресеше от смях. Никога не бях чувал такъв горчив смях. Той се спусна като зловеща мъгла над всичките весели разговори за магарета, пирамиди, пазари… Гласовете на хората, които разговаряха в дългия, слабо осветен коридор, стихнаха, бледите петна — лицата им — едновременно се обърнаха към нас, настъпи такова дълбоко мълчание, че звънът на една чаена лъжичка, паднала на мозаечния под на верандата, прозвуча като тъничък сребрист писък.

— Не бива да се смеете така в присъствието на всички тези хора — упрекнах го аз. — Не е хубаво спрямо тях.

Той като че ли не ме слушаше, но след малко вдигна очи и загледан втренчено покрай мен, сякаш се взираше в някакво страшно видение, измърмори нехайно:

— О, ще си помислят, че съм пиян.

После прие вид, като че ли никога повече няма да произнесе нито дума. Но не се безпокойте! Той вече не можеше да спре, както не можеше да спре живота с едно-единствено напрягане на волята си.