Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава четиринадесета

Спах малко, после закусих набързо и след известно колебание се отказах от ранното си сутрешно посещение на моя кораб. Това беше наистина достойна за укор постъпка, защото макар първият ми помощник да беше прекрасен човек във всяко отношение, той беше жертва на такива черни предположения, че ако не получеше писмо от жена си в очакваното време, щеше съвсем да обезумее от гняв и ревност, да изпусне контрола над работата, да се скара с всички матроси и дори да си поплаче в кабината или пък така да се разбеснее, че да предизвика бунт на кораба. Това винаги ми се е струвало необяснимо: бяха женени от тринайсет години; веднъж я бях зърнал за малко и, честно казано, не можех да си представя човек като мъжа й да се самозабрави дотолкова, че да извърши грях заради такава непривлекателна личност. Не зная дали не бях направил грешка, като се въздържах да изложа този свой възглед пред бедния Селвин: той си създаваше достатъчно адски мъки, от които страдах косвено и аз, но несъмнено някаква фалшива деликатност ме възпря да го направя. Съпружеските отношения на моряците са интересна тема и бих могъл да ви дам някои примери… Обаче сега не му е мястото, нито времето за това, а и ние се занимаваме с Джим, който е неженен. Ако неговата чувствителна съвест или гордост, ако всичките му екстравагантни призраци и сурови сенки — катастрофални спътници на неговата младост — не му позволяваха да бяга от гилотината, то аз, който, разбира се, нямах такива спътници, непреодолимо исках да отида и видя как главата му ще се търколи от ешафода.

Упътих се към съда. Не очаквах силни впечатления или ценни сведения, не мислех, че ще бъда заинтересуван или дори уплашен — и въпреки това, докато човек е жив, страхът може от време на време да му служи за спасително наказание. Но не очаквах, че и аз ще бъда в такова угнетено състояние. Горчивината от наказанието на Джим сякаш бе напоила хладния, застоял въздух в съда. Истинският смисъл на престъплението се заключаваше в нарушението на онази вяра, с която живее човешкото общество. И от тази гледна точка той не беше долен предател, но екзекуцията му беше тайна. Нямаше висок ешафод, нямаше аленочервен плат (Дали имаха такъв плат на Тауър Хил56? Би трябвало да имат!), нямаше обзето от благоговеен страх множество, ужасено от вината му и трогнато до сълзи от съдбата му — с една дума, нямаше нито сянка на мрачно възмездие. Вървях към съда, слънцето грееше ярко и сипеше блясък — прекалено силен, за да може да подействува успокоително, — а улиците бяха изпълнени с хаотичната пъстроцветност на повреден калейдоскоп: жълто, зелено, синьо, ослепително бяло; мургаво, разголено рамо; кола с червено чергило, впрегната с един вол; рота туземци пехотинци, които маршируваха по улицата — мургави глави и тела, прашни обувки с връзки; туземен полицай в тъмен и тесен мундир, препасан с лакиран колан; той ме погледна със скръбните си ориенталски очи, сякаш неговата преселваща се от едно тяло в друго душа безкрайно страдаше от непредвиденото… как се казваше това?… аватар — въплъщение. Под сянката на едно самотно дърво в двора на съда селяните, извикани по делото за нападението, седяха в живописна група, която напомняше хромолитографията на лагера в книгата за пътешествията из Ориента. Липсваха само неизбежните кълба дим на преден план и товарните животни, които пасат по-настрана. Отзад, надвиснала над дървото, се издигаше жълта стена, която отразяваше слънчевата светлина. В съдебната зала цареше полумрак, тя изглеждаше по-просторна.

Високо в дрезгавината под тавана неуморно се въртяха напред-назад пунките. Тук-таме сред редиците незаети скамейки се забелязваше драпираната фигура на някой човек, неподвижен, сякаш потънал в благочестив размисъл и подобен на джудже сред тези голи стени.

Ищецът — онзи, когото бяха били, — масивен, с шоколадов цвят на кожата, с бръсната глава и голи тлъсти гърди, с яркожълтия цвят на кастата си над основата на носа, седеше важно в самодоволна неподвижност; само очите му блестяха в полумрака, а ноздрите при дишането ту се разширяваха, ту се свиваха. Брайърли тежко се отпусна в стола си; видът му беше изморен, като че цяла нощ бе тичал по пътека, насипана гъсто с пепел. Благочестивият капитан на платнохода, изглежда, беше възбуден и смутено потръпваше, сякаш сдържаше желанието си да стане и пламенно да ни призове към молитва и покаяние. Лицето на председателя с деликатната си бледност — косата му беше грижливо сресана — приличаше на лицето на тежко болен, когото са умили, сресали и натъкмили в леглото, опрян на възглавници. Той отмести вазата с цветята — виолетов букет с няколко розови цветчета, които стърчаха по-високо — и като взе в двете си ръце дълъг лист синкава хартия, го прегледа набърже, опрял се с лакти на края на масата, и почна да чете гласно с равен, ясен и равнодушен глас.

Кълна се в бога! Въпреки глупавите ми размишления за ешафода и търкулващите се глави, уверявам ви, че това беше несравнимо по-лошо от гилотиниране. Бе надвиснало тежко предчувствие за край без надежда за отдих и покой, които те очакват след удара на брадвата. В процедурата се чувствуваше и студената отмъстителност на смъртната присъда, и жестокостта на изгнанието. Ето как гледах аз на нея онази сутрин и дори сега намирам достатъчни основания за такава остра реакция срещу тази процедура. Можете да си представите колко остро съм се бунтувал срещу нея в онзи момент. Навярно тъкмо затова не бях в състояние да се примиря с неизбежния край. Това дело аз никога не забравих и мислех винаги жадно за него, като че неговата оценка още не беше дадена — оценка на отделните хора и на цялото човечество! На онзи французин например. Присъдата на неговата страна беше произнесена чрез безстрастна и строго определена фраза, каквато би могла да произнесе някаква машина, ако можеше да говори. Лицето на председателя беше наполовина закрито от листа; виждаше се само челото му, бяло като алабастър.

На съда предстоеше да разреши няколко въпроса. Преди всичко — бил ли е корабът във всяко отношение годен за плаване? На това съдът отговори: не. Помня и следващия въпрос: управляван ли е бил корабът, както се следва, до момента на бедствието? На това те отговориха: да (и само бог знае защо), а после заявиха, че няма данни, с които да може да се установи точната причина за катастрофата. Може би „Патна“ се е натъкнала на някакъв плаващ, напуснат кораб. Помня, че приблизително по същото време бе изчезнал един норвежки барк, натоварен с дървен материал; в подобен шквал корабът можеше лесно да се преобърне и в продължение на много месеци да плава нагоре с кила, нещо като морски таласъм, дебнещ в мрака корабите. Такива скитащи се трупове често се срещат в северните води на Атлантически океан, където ви преследват всякакви морски ужаси — мъгли, ледени планини, мъртви кораби, обзети от зли намерения, и дълги, зловещи бури, които се вкопчват в кораба като вампири и не го пускат, докато не изсмучат от него всичката сила, мъжество, дори надежда и докато човек не се почувствува като изцеден лимон. Но тук, в тези морета, такова произшествие е рядкост и цялата история сякаш е нарочно нагласена от злото провидение; делото правеше впечатление на съвсем безсмислен акт на дявола, като изключим това, че провидението си бе поставило за цел да убие огняря и да донесе на Джим нещо по-лошо от смърт.

Тези мисли отвлякоха вниманието ми и отпърво само смътно чувах гласа на председателя, но после звуците почнаха да се сглобяват в ясни думи.

„… пренебрегвайки напълно своя дълг“ — четеше той. Следващата фраза не разбрах. Сетне последва „напускайки в миг на опасност поверените им хора и имущество“… и председателят млъкна. Очите под бялото чело погледнаха мрачно над листа хартия. Трескаво почнах да търся Джим, сякаш очаквах, че ще изчезне. Не, той седеше на мястото си — неподвижен. Седеше там розов, рус и много съсредоточен.

„Ето защо…“ — изразително поде гласът. Джим с полуотворени уста ловеше думите на човека, седнал на масата. Тези думи се врязваха в тишината, нарушавана само от въртящите се пунки, а аз, като следях какво впечатление ще направят те върху него, долавях само откъслечни фрази от присъдата.

„Съдът… Густав еди-кой си, капитан… немец по произход… Джеймс еди-кой си… помощник-капитан… губят свидетелствата си за правоспособност.“

Настъпи мълчание. Председателят бе оставил листа и като се облегна на дръжката на креслото си, почна спокойно да разговаря с Брайърли.

Публиката тръгна към изхода; аз също се упътих към вратата.

Като излязох от залата, се спрях на вратата и когато Джим минаваше покрай мен, го хванах за ръкава и го задържах. Погледът, който ми хвърли, ме разстрои, сякаш върху мене лежеше отговорността за неговото състояние: той ме погледна така, като че бях въплъщение на злото в живота.

— Вече се свърши — изрекох със запъване аз.

— Да — каза той пресипнало. — И сега нито един човек…

Той отскубна от мен ръката си. Почнах да гледам подир него. Улицата не беше къса и аз дълго виждах в далечината гърба му. Той вървеше бавно, с широки, клатушкащи се крачки, сякаш му беше трудно да върви по права линия. Преди да го изгубя от очи, ми се стори, че той залитна.

— Човек зад борда! — отекна някакъв нисък глас зад гърба ми. Като се обърнах, видях Честър от Западна Австралия, с когото се познавахме бегло. Той също гледаше след Джим. Честър беше човек с необикновено широки гърди, с грубо, гладко избръснато лице, което имаше цвета на махагон, и с две твърди пухчета от прошарени и дебели като жица косми на горната устна. Той събираше бисери, довеждаше до брега претърпели крушение кораби, търгуваше, занимаваше се, изглежда, дори с лов на китове; по неговите думи бил изпробвал всички професии, които са възможни в морето, и само с пиратство не се бил занимавал. Тихи океан на север и на юг му служеше като собствено поле за лов, но сега Честър бе напуснал владенията си, за да търси и купи евтин параход. Наскоро той, пак според неговите думи, открил някъде остров с гуано57, но достъпът до него бил опасен, а пускането на котва, ако има такава, също не било съвсем безопасно.

— Богата работа, не по-лошо от златна жила! — възклицаваше той. — Тъкмо сред рифовете Уолпол, а ако е вярно, че котва може да се хвърли само на дълбочина, не по-малка от четиридесет сажена, то какво от това? Там има и урагани. Но находището е първо качество. Не по-лошо от златна мина. Дори по-добро! Обаче нито един от тия глупци не иска да се заеме с тази работа. Не мога да намеря нито капитан, нито собственик на кораб, които биха се съгласили да се отправят натам. Ето защо реших сам да си превозвам стоката.

За това му бе нужен параход и зная, че по онова време Честър с ентусиазъм се пазареше с една парска58 фирма, която продаваше някакъв стар, екипиран като бриг кораб — анахронизъм с деветдесет конски сили. Ние на няколко пъти се срещахме и разговаряхме. Сега той гледаше многозначително след Джим.

— Взима го много присърце? — презрително пепита той.

— Да, много — потвърдих.

— Значи, за нищо не го бива — изрази се категорично Честър. — Струва ли си да се вълнуваш за такава дреболия? Чудо голямо. Нима това е мъж! Трябва да приемаме нещата такива, каквито са; ако не го правим, по-добре веднага да се предадем. Все едно, няма никога да постигнем нищо свястно на този свят. Вижте мене. Възприел съм практиката нищо да не взимам присърце.

— Да — съгласих се аз, — вие виждате нещата такива, каквито са.

— Бих искал да срещна сега моя съдружник — рече той. — Познавате ли го? Стария Робинсън. Да, Робинсън се казва. Как, не го познавате? Известния Робинсън. Човека, който е прекарал контрабанда най-много опиум и навремето си бе уловил най-много тюлени, повече от който и да е днешен моряк. Казват, че нападал с абордаж шхуните, които ловели тюлени край бреговете на Аляска, когато имало такава гъста мъгла, че само господ бог можел да различи един човек от друг. Страшния Робинсън. Ето какъв е той. Той е мой съдружник в тази работа с гуаното. Такъв блестящ случай му се пада за пръв път в живота.

И Честър ми зашепна на ухото:

— Канибалът ли? Да, така го наричаха преди много години. Помните ли тази история? Корабокрушението до западния бряг на остров Стюарт. Седем души достигнали до брега; изглежда, не са се спогаждали много. Някои хора са твърде придирчиви за всичко… не могат да понасят мъжествено бедите — не умеят да приемат нещата такива, каквито са… каквито са, момчето ми! И какво се получава? Ясно какво! Неприятности, неприятности, а може би и удар по главата; и това ще им е за урок. От такива хора има полза само когато са умрели. Разправят, че лодката от кораба „Улвърайн“ го намерила коленичил във водораслите; той бил гол-голеничък и пеел някакъв псалм, а в същото време валял ситен сняг. Когато лодката се приближила до брега на разстояние едно весло, той скочил и побягнал. Цял час го гонили по облите камъни; накрая един от моряците хвърлил камък, който за щастие го уцелил зад ухото и го повалил безчувствен на земята. Самичък ли бил на острова? Разбира се. Но това е такава тъмна история, както онази с шхуните, които ловели тюлени. Господ знае кой е прав тука и кой крив. На катера не разпитвали много. Увили го в едно покривало за лодка и отплавали колкото може по-бързо, тъй като настъпвала нощ, времето било застрашително, а корабът на всеки пет минути ги викал с оръдията си. Три седмици по-късно Робинсън бил вече здрав както преди. Шумът, който се вдигнал по повод на цялата работа, ни най-малко не го разстроил; той само стиснал устни и оставил хората да си крещят колкото искат. Достатъчно противно било това, дето изгубил кораба и цялото си имущество, и не искал да обръща внимание на обидите, с които го обсипвали. Ето един подходящ за мене човек.

Честър вдигна ръка, правейки с това знак на някакъв човек, който вървеше по улицата.

— Той има някоя и друга пара; ето защо трябваше да го включа в моята работа. Трябваше! Грях щеше да бъде да се пропусне такова находище, а аз бях с празни джобове. Заболя ме, че постъпвам тъй, но приемам нещата такива, каквито са, и предполагам, че ако трябва да деля с някого припечеленото, този човек ще бъде Робинсън. Оставих го да закусва в хотела, а аз отидох в съда, тъй като ми беше хрумнало нещо… О, добро утро, капитан Робинсън… Приятелю мой, капитан Робинсън.

Съсухреният патриарх с костюм от бял тик и с шапка от солах59 със зелена ивица по края на периферията — главата му трепереше от старост, — като влачеше бързо крака, прекоси улицата, дойде при нас и се спря, подпрял се с две ръце за дръжката на своя чадър. Бялата брада, в която личаха кехлибарени нишки, висеше до кръста му. С недоумяващ вид той, мигайки, ме гледаше изпод набръчканите си клепачи.

— Здрасти, здрасти — любезно изписка старецът и се олюля.

— Малко е глух — рече ми Честър.

— Нима сте го мъкнали цели шест хиляди мили, за да се сдобиете с един евтин параход? — попитах аз.

— Бих обиколил два пъти с него света! — енергично възкликна Честър. — Параходът ще ни изправи на крака, приятелю. Нима вината е моя, дето всички капитани и притежатели на кораби по тези острови на Австралазия са се оказали кръгли глупци? Веднъж ми се случи три часа да говоря с един човек в Окланд.

„Пратете кораб — казах му, — пратете кораб. Ще ви дам даром половината от първия товар, искам само да се положи началото.“

А той казва: „Не бих сторил това дори ако нямаше на света друго място, където да се прати кораб.“

Истинско магаре, нали? Скали, течения, нямало къде да се пусне котва, трябвало да се лежи на дрейф до една стръмна скала… нито едно застрахователно дружество нямало да поеме такъв риск… и три години нямало да стигнат, за да натовариш кораба. Магаре! Едва не паднах на колене пред него.

„Но погледнете на работата трезво — казах му аз. — По дяволите скалите и ураганите. Нима не виждате каква е тази работа? Та там има гуано! Казвам ви, куинсландските собственици на захарни плантации ще се бият за него — ще се бият на кея…“

Но какво можеш да направиш с такъв глупак?…

„Това, казва, е една от вашите малки шеги, Честър…“

Шега! Насмалко да заплача. Ето питайте капитан Робинсън… Имаше още един притежател на кораб, в Уелингтън — един шишко с бяла жилетка. Той сигурно си мислеше, че искам да го измамя.

„Не знам какъв глупак търсите — рече ми този шишко, — но сега съм много зает. Довиждане.“

Искаше ми се да го хвана с две ръце и да го хвърля през прозореца на собствената му кантора. Но не го направих. Бях кротък като овчица.

„Помислете за това — рекох аз, — помислете. Ще намина утре.“

Той измърмори, че целия ден няма да си бъде вкъщи. На стълбата ми идеше да си заудрям главата в стената от яд. Ето капитан Робинсън може да го потвърди. Ужасно беше да се помисли, че такова прекрасно гуано е обречено да пропадне, а то би могло да накара захарната тръстика да расте до небето. И това щеше да бъде разцвет за Куинсланд! Истински разцвет! А в Брисбън, където отидох, за да направя последен опит, ме нарекоха луд! Идиоти! Намерих само един разумен човек — файтонджията, който ме возеше из града. Мисля, че този човек някога е живял по-добре. Ей! Капитан Робинсън! Помните ли, че ви разправях за моя файтонджия в Брисбън? Той чудесно разбираше нещата. За един миг проумя всичко. Истинско удоволствие беше да разговаряш с него.

Една вечер след дяволски ден на молби към притежателите на кораби аз се почувствувах така зле, че казах:

„Трябва да се напия. Хайде карай; трябва да се напия, иначе ще се побъркам.“

„Аз съм с вас — каза той, — да вървим!“

Не зная какво бих направил без него. Ей! Капитан Робинсън!

Честър смушка в ребрата своя съдружник.

— Хи-хи-хи! — разсмя се старецът, загледан разсеяно по улицата; после недоверчиво ме погледна с печалните си, помътнели зеници. — Хи-хи-хи!…

Той се облегна по-тежко на чадъра и сведе очи в земята. Не е нужно да ви казвам, че на няколко пъти се помъчих да си тръгна, но Честър обричаше всеки опит на неуспех, като просто ме хващаше за китела.

— Една минутка. Имам нещо наум.

— Какво? — извиках аз накрая, като не издържах. — Ако мислите, че ще вляза с вас в съдружие…

— Не, не, приятелю! Твърде е късно, дори да искате това. Ние си имаме вече параход.

— Имате си призрак на параход — рекох аз.

— За начало и той ще бъде добър… Ние не се занимаваме с надути брътвежи. Нямаме тази черта; какво ще кажете, капитан Робинсън?

— Не! Не! Не! — без да вдига очи, изграчи старецът и главата му се затресе с някаква отчаяна решителност.

— Изглежда, вие познавате този млад човек — рече Честър, като кимна към улицата, където отдавна вече се бе изгубил от очи Джим. — Казаха ми, че снощи сте яли с него в „Малабар“.

Отговорих, че е истина. Тогава той заяви, че също обичал да живее на широка нога и с вкус, но в сегашния момент бил принуден да пести всяко пени…

— Парите са нужни за начинанието! Не е ли така, капитан Робинсън? — каза той, като изправи рамене и поглади бухналите си мустаци. А знаменитият Робинсън, като се покашляше, стисна още по-здраво дръжката на чадъра и изглеждаше, че след миг ще се разпадне на купчина стари кости.

— Виждате ли, всичките пари са у стареца — поверително ми прошепна Честър. — Пропилях всичко в старанието си да организирам тази проклета работа. Но, почакайте, почакайте, скоро ще настъпят добри времена…

Той като че се учуди, когато забеляза, че проявявам признаци на нетърпение, и възкликна:

— Ах, дявол да го вземе! Разказвам ви за най-голямото начинание, което е било замислено някога, а вие…

— Имам среща с един човек — спокойно обясних.

— Какво от това? — учуди се той съвсем искрено. — Тя може да стане и по-късно.

— И без това закъснях. По-добре ми кажете какво искате от мен.

— Да купите двайсет такива хотела — измърмори под носа си Честър — с всичките обитатели… двайсет и още толкова…

Внезапно той вдигна глава.

— Трябва ми онзи млад човек.

— Не разбирам за кого става дума.

— Той за нищо не е годен, нали? — рязко попита Честър.

— Не ми е известно това — възразих аз.

— Как? Та нали сам казахте, че взима всичко много присърце? — поясни Честър. — Според мен един момък, който… Във всеки случай малко полза ще има от него; но, видите ли, сега търся човек и мога да направя предложение, което ще му подхожда. Ще му дам работа на моя остров.

И Честър многозначително кимна.

— Смятам да изпратя там четиридесет кули… дори ако ми се наложи да ги отвлека. Нали все някой трябва да се занимава с гуаното! О, решил съм да наредя всичко, както следва: дървена барака, покрив от рифеловано желязо… Знам един човек в Хобарт, които ще се съгласи да ме почака шест месеца за плащането на материала. Ще го направя, заклевам се в честта си. А след това — снабдяването с вода. Трябва да се потърси и открие някой, който да ми даде половин дузина стари железни резервоари. Да събираме в тях дъждовна вода, нали? Готов съм да дам място на онзи младеж. Ще го назнача старши надзирател на кулите. Добра идея, не е ли тъй? Какво ще кажете?

— Но нали на Уолпол цели години не капва дъжд — казах аз твърде изумен, за да се разсмея.

Честър прехапа устна и вероятно се обезпокои.

— О, дребна работа, ще измисля там нещо за тях… или ще им доставяме вода. По дяволите! Не е в това въпросът.

Не отвърнах нищо. Пред очите ми бързо се появи такава картина: Джим на голия скалист остров стои до колене в гуано, в ушите му ехтят острите крясъци на морските птици; нажеженото до бяло слънчево кълбо виси над главата му; пустинно небе и пустинен океан, трептящи, нажежени чак до самия хоризонт.

— Не бих посъветвал за това дори най-злия си враг… — подех аз.

— Какво ви прихваща? — извика Честър. — Ще му плащам добра заплата… разбира се, веднага щом тръгне. А пък неговата работа ще бъде съвсем лека — просто няма да има какво да върши. Ще се разхожда с два револвера на пояса с по шест патрона… Като носи със себе си тези два револвера, той няма да се бои от четиридесетте кули — нали ще бъде единственият въоръжен човек. Работата е значително по-добра, отколкото изглежда. Искам от вас да ми помогнете да го склоня.

— Не — извиках.

Старият Робинсън повдигна за миг унило мътните си очи. Честър ме изгледа с безкрайно презрение.

— Значи не бихте се заели да го посъветвате? — бавно изрече той.

— Разбира се, не — отговорих с негодувание, сякаш той искаше помощта ми, за да убие някого. — Освен това съм убеден, че няма да се съгласи. Много е разстроен, но доколкото ми е известно, умът му си е още на място.

— Но нали за нищо не е годен — размишляваше на глас Честър. — Тъкмо би ми допаднал. И ако вие можехте да възприемете нещата такива, каквито са, щяхте да разберете, че това за него е най-подходящата работа. Независимо от всичко… Как! Та това е единствен по рода си случай…

И Честър изведнъж се ядоса.

— Трябва ми човек. Чувате ли!…

Той тропна с крак; на лицето му се появи неприятна усмивка.

— Във всеки случай мога да гарантирам, че островът няма да потъне, а момъкът, изглежда, е чувствителен на тази тема.

— Довиждане — казах лаконично.

Честър ме погледна така, сякаш бях кръгъл глупак.

— Е, време е да вървим, капитан Робинсън! — изкрещя той изведнъж в ухото на стареца. — Чакат ни парсите, за да сключим сделката.

После хвана здраво съдружника си под ръка, обърна го кръгом и неочаквано ме изгледа през рамо.

— Исках да му направя услуга — заяви Честър с такъв вид и тон, че кръвта ми кипна.

— Не ви благодаря от негово име — отговорих аз.

— О, дяволски сте язвителен! — озъби се той. — Но и вие сте като всички останали. Витаете в облаците. Ще видим какво вие ще направите за него.

— Не зная имам ли желание изобщо да направя нещо за него.

— А, не знаете? — задави се той от злоба. Побелелите му мустаци свирепо настръхнаха, а до него знаменитият Робинсън, подпирайки се на чадъра си, стоеше с гръб към мене, търпелив и неподвижен като изморена каруцарска кранта.

— Аз не съм открил остров с гуано — казах.

— Сигурен съм, че нямаше и да го видите, дори да ви заведяха дотам за ръчица — бързо парира удара той. — Трябва първо да откриеш едно нещо, а след това да го използуваш. Да проникнеш в самата му сърцевина — ето какво е важното!

— И да накараш и другите да го видят — подсказах аз, като хвърлях поглед към прегърбения Робинсън.

Честър се нахвърли върху мене:

— Не се безпокойте, той има добри очи. Не е жалко паленце.

— О, драги, разбира се! — казах аз.

— Да вървим, капитан Робинсън — извика Честър с груба почтителност, заврял лице под шапката на стареца.

Страшният Робинсън покорно подскочи. Очакваше ги параходът призрак и богатството на онзи прекрасен остров! Те приличаха на странна двойка аргонавти. Честър крачеше, без да бърза, широкоплещест, представителен, с вид на победител, а Робинсън — дългокрак, немощен, прегърбен, се беше хванал за ръката му и отчаяно ситнеше редом с него, влачейки мършавите си крака.