Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава тридесет и трета

Бях безкрайно трогнат: нейната младост, неведението й, наивната й красота, която напомняше скромното очарование и нежната сила на полско цвете, трогателните й молби, нейната безпомощност ми подействуваха така силно, както й действуваше този безразсъден и напълно естествен страх. Тя се боеше от неизвестното, както се боим от него всички, а неведението й още повече разширяваше границите му. Аз се явявах представител на неизвестното — това неизвестно бях самият аз, вие, приятели, целият свят, който нехаеше за Джим и нямаше никаква нужда от него. Бях готов да отговарям за равнодушието на тази гъмжаща земя, ако не си бях спомнил, че Джим също принадлежеше на това тайнствено неизвестно, което пораждаше нейните страхове, а представител на Джим аз във всеки случай не бях, колкото и много неща да представлявах. Това ме накара да се колебая. Безнадеждно тъжният шепот разкъса печата от моите уста. Започнах да протестирам и заявих, че съм дошъл тук без никакво намерение да отвеждам Джим.

Защо съм дошъл тогава? Девойката леко помръдна и отново застана неподвижно като мраморна статуя в нощта. Помъчих се накратко да обясня: дружбата, работата; ако желая нещо в този случай, то е Джим да си остане тук…

— Те винаги ни напускат — прошепна Джуъл.

Скръбната мъдрост на гроба, който тя благоговейно украсяваше с цветя, ме облъхна при слабата й въздишка… Нищо не може да откъсне от нея Джим, казах й аз.

Такова е сега моето дълбоко убеждение; в това бях убеден и тогава; то беше единствено възможният извод от фактите. И убеждението ми не можеше да стане по-силно, когато тя прошепна сякаш на себе си:

— Той ми се закле.

— Вие ли го помолихте? — пожелах да узная аз. Тя направи крачка към мен.

— Не. Никога!

Джуъл само го помолила да си отиде. Това било в онази нощ на брега на реката, след като той убил онзи човек — тя хвърлила факлата във водата, защото той така я гледал! Твърде много светлина имало тогава, а опасността била отминала… за известно време… не за дълго. Джим възразил, че няма да я остави сама при Корнелиус. Тя настоявала. Искала той да я остави. Джим отговорил, че не може — нямал сили да направи това. Треперел, когато го казал. Тя чувствувала как той трепери…

Не е нужно особено въображение, за да си представим тази сцена и почти да чуем техния шепот. Девойката се страхувала и за него. Мисля, че тогава е виждала в него само жертва, обречена на опасности, които тя разбирала по-добре. Макар да бил спечелил сърцето й, да изпълвал всичките й мисли и да се радвал на безкрайната й любов, тя подценявала възможностите му за успех. Ясно е, че по онова време всеки бил склонен да подцени неговите възможности. Или, по-точно, Джим като че ли нямал никакви възможности. Зная, че такова е било мнението на Корнелиус. Това той ми призна, опитвайки се да замаскира тъмната роля, която е играл в заговора на шериф Али, намислил да се отърве от неверника. Сега става ясно, че дори самият шериф Алн изпитвал презрение и нищо друго към белия човек. Изглежда, искали са да убият Джим главно поради религиозни съображения: прост акт на благочестие (и от тази гледна точка достоен за уважение); друга цел те нямали. Такова мнение споделяше и Корнелиус.

— Достопочтени сър — унижаваше се пред мен той онзи единствен път, когато му се удаде да разговаря с мене насаме. — Достопочтени сър, как можех да зная? Кой беше той? Как можеше да успее той да спечели доверието на народа? За какво е мислил мистър Щайн, когато е изпращал такова момче да говори самонадеяно на един стар слуга? Бях готов да го спася за осемдесет долара. Само за осемдесет долара! Защо този глупак не замина! Нима трябва да ме наръгат заради един пришълец?

Той пълзеше пред мен жалък, унизено превиваше гръб и простираше ръце към коленете ми, сякаш искаше да ми прегърне краката.

— Какво са осемдесет долара? Нищожна сума. И тези пари му искаше един беззащитен старец, комуто съсипа живота покойната му жена вещица.

При тези думи той заплака. Но аз ще отмина този момент. Същата вечер се срещнах с Корнелиус чак след като завърших разговора си с девойката.

Тя не мислела за себе си, когато молела Джим да я остави и дори да напусне страната. Мислите й били заети най-вече със заплашващата го опасност. Въпреки че искала да спаси и себе си — несъзнателно може би; но не забравяйте полученото от нея предупреждение, спомнете си, че за урок можел да й служи всеки момент от неотдавна завършилия живот, върху който били съсредоточени всичките й спомени. Джуъл паднала в краката му, така ми каза тя, там до реката, при потайната светлина на звездите, която откроявала мълчаливите сенки и откритите места и която трептяла слабо върху гладката повърхност на реката — от това реката изглеждала широка като море. Джим я вдигнал от земята. Вдигнал я и тя престанала да се съпротивлява. Разбира се, престанала. Силните ръце, нежният глас, сигурното рамо, на което можела да отпусне бедната си, самотна главица — всичко това било така нужно на измъченото й сърце, на смутения й ум, порив на младостта, изискване на момента. Какво искате! Това е понятно на всекиго — на всеки, който е способен да разбере нещичко. А тя била доволна, че я вдигнали и задържали.

— Разбирате ли… това нещо е сериозно… съвсем не е забавление… — както Джим припряно ми шепнеше със загрижен вид на прага на своя дом.

Не зная какво да кажа по отношение на забавлението, но нямаше нищо лекомислено в техния роман; те се бяха свързали под сянката на бедствието като рицар и девойка, които са се срещнали, за да си разменят клетви за вярност сред развалините, където бродят призраци. Светлината на звездите била за тях предостатъчна — светлина толкова слаба и далечна, че не можела да превърне сенките във форми и да разкрие другия бряг на реката. В онази нощ аз гледах реката от същото това място; тя течеше няма и черна като Стикс97. На другия ден си заминах, но никога не ще забравя от какво е искала девойката да се спаси, когато го молела да я остави, докато не е късно. Тя сама ми каза за това, съвсем спокойна — беше обзета от твърде силни чувства, за да личи вълнението й. Гласът й звучеше безстрастно и бялата й фигура беше неподвижна в мрака. Тя ми рече:

— Не исках да умра разплакана.

Помислих, че не съм чул добре думите й.

— Не сте искали да умрете разплакана? — повторих след нея.

— Като моята майка — охотно поясни тя.

Очертанията на бялата й фигура останаха съвсем неподвижни.

— Майка ми горчиво плака, преди да умре — добави девойката.

Някаква особена тишина сякаш се издигна незабелязано от земята около нас като нарастването на водите нощем, които заливат познатите пътепоказатели. И сякаш изгубил опора сред разлелите се води, аз внезапно изпитах ужас — ужас пред непознатата дълбочина. Джуъл почна да обяснява: в последните минути, когато била самичка с майка си, трябвало да се отдели от нейното ложе и да се облегне с гръб на вратата, за да не пусне Корнелиус. Той искал да влезе и с двата си юмрука думкал по вратата, като извиквал дрезгаво от време на време:

— Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме!

В далечния ъгъл върху няколко рогозки умиращата жена вече нямала сили да говори и да вдигне ръката си; тя въртяла глава наляво-надясно и слабо помръдвала пръсти, сякаш заповядвала: „Не! Не!“ — а послушната дъщеря, която натискала с все сила вратата, не изпускала от поглед майка си.

— Сълзите течаха от очите й, а после тя умря — невъзмутимо монотонно завърши девойката и този глас, по-силен от всякакви думи, по-силно от неподвижната й бяла фигура ме разтърси с ужаса на непоправимо бедствие. Той ми отне равновесието, изгони ме от онова убежище, което всеки от нас си създава, за да се скрива там в минутите на опасност, както се крие костенурката в своята броня. За миг светът ми се представи като огромен и унил хаос, когато всъщност благодарение на нашите неуморни усилия той е лъчезарно местенце, пълно с всички дребни удобства, каквито може да измисли човешкият ум. Но все пак — това трая само миг — аз веднага се свих в своята броня. Налага се, знаете ли, да направиш това… Но бях сякаш изгубил в онзи хаос на тъмни мисли, хаос, който съзерцавах в продължение на една-две секунди, всичките си думи. Ала и думите твърде скоро се върнаха при мен, тъй като те също спадат към онази спасителна концепция за лекота и ред, която се явява наше убежище. Думите вече бяха в моята власт, когато Джуъл тихо прошепна:

— Той се закле, че няма никога да ме напусне, когато стояхме там сами! Закле ми се!…

— Може ли да се допусне, че вие — вие! — не му вярвате? — с укор попитах аз, искрено възмутен. Защо тя не можеше да му вярва? Защо да се хваща за неувереността и страха, като че те бяха стражи на нейната любов? Това бе чудовищно! Девойката би трябвало да си създаде непристъпно мирно убежище от тази честна привързаност. Тя не притежаваше познание — нямаше може би умение. Нощта настъпваше бързо; там, където стояхме, стана непрогледно тъмно и Джуъл, неподвижна, се стопи в мрака, като неосезаем призрак. И отново ненадейно чух спокойния й шепот:

— Други също са се клели.

Това прозвуча като дълбокомислен извод от размишления, изпълнени с тъга и ужас. Тя добави може би още по-тихо:

— Моят баща също се е клел…

Девойката млъкна, за да си поеме безшумно дъх. И нейният баща…

Ето какво знаеше тя! Побързах да кажа:

— Да, но Джим не е такъв.

Девойката, изглежда, нямаше намерение да оспорва това; но след малко странният, спокоен шепот, който мечтателно блуждаеше във въздуха, докосна моя слух.

— Защо Джим да не е такъв? Той по-добър ли е?… Той…

— Честна дума — прекъснах я аз, — мисля, че е по-добър.

Двамата тайнствено понижихме глас. Край колибите, където живееха работниците на Джим (това бяха предимно освободени роби от лагера на шерифа), някой подхвана писклива, проточена песен. Отвъд реката един голям огън (вероятно в земите на Дорамин) приличаше на пламтящ балон, самотен в нощта.

— Той по-честен ли е? — прошепна тя.

— Да — казах аз.

— По-честен от всички други? — повтори тя, като разтягаше думите.

— Тук няма нито един човек — рекох аз, — който би помислил да се усъмни в това, което той казва… Никой не би се осмелил — освен вас.

Стори ми се, че Джуъл потрепна.

— По-храбър е — продължи девойката с променен глас.

— Страх никога няма да го откъсне от вас — казах с леко раздразнение.

Песента секна при един висок тон; нейде далеч се чуха гласове. И гласът на Джим. Порази ме мълчанието й.

— Какво ви е казал той? Казал ли ви е нещо? — попитах.

Отговор не последва.

— Какво ви каза той? — настоявах.

— Мислите ли, че мога да отговоря? Отде да знам? Как да разбера? — възкликна тя най-сетне. Чу се шумолене. Стори ми се, че девойката закърши ръце. — Има нещо, което той не може да забрави.

— Толкова по-добре за вас — забелязах мрачно.

— Какво е то? Какво е то? — с настойчива молба попита Джуъл. — Той казва, че се бил изплашил. Как мога да повярвам на това? Нима съм луда да повярвам? Вие всички помните нещо! Вие всички се връщате към него. Какво е то? Кажете ми! Какво е то? Живо нещо ли е? Мъртво ли е? Аз го мразя. То е жестоко. Има ли лице и глас? Може ли той да го види… да го чуе? Поне насън, когато не ме вижда… И после ще стане и ще си отиде… Ах, никога няма да му простя. Моята майка прости, но аз — никога. То ще бъде ли знак… зов?

Това беше удивително откритие. Джуъл не се доверяваше дори на сънищата му и вероятно мислеше, че мога да й обясня причината! По същия начин бедният смъртен, съблазнен от магията на някое привидение, се опитва да изтръгне от друго привидение потресаващата тайна на онзи зов, който е изпратен от другия свят до душата, лишена от телесна обвивка, заблудила се сред страстите на тази земя. Здравата почва като че ли се изплъзваше под краката ми. И всичко беше тъй просто. Но щом духовете, извикани от нашите страхове и нашето безпокойство, понякога гарантираха за постоянството на себеподобните си пред нас, объркалите се чародейци, то аз — един от тези, които живеят, облечени в плът — потрепнах, обзет от безнадеждния студ, който ме поби поради тази трудна задача. Знак, зов! Колко красноречиво беше нейното неведение. Само няколко думи! Как тя ги позна, как успя да ги изрази, не мога да си представя.

Жените се вдъхновяват от напрежението на дадения миг, което ни се струва ужасно, нелепо или безполезно. Да се убедиш, че тя има глас, само това беше достатъчно, за да изпаднеш в ужас. Ако някой подритнат камък би извикал от болка, това чудо нямаше да ми се стори по-голямо и по-трогателно. Звуците, които блуждаеха в тъмнината, ми разкриха трагизма на тези два забулени с мрак човешки живота. Невъзможно беше да я накарам да разбере. Мълчаливо се ядосвах, чувствувайки безсилието си. А Джим… бедният! Кому можеше да бъде нужен? Кой би си спомнил за него? Той постигна онова, което искаше. По това време може би бяха забравили за неговото съществуване. Той и тя се подчиниха на съдбата. И за двамата тя беше трагична.

Неподвижна, девойката явно чакаше нещо от мен и аз трябваше да изрека думи за своя брат от царството на забравящите сенки. Дълбоко ме развълнува моята отговорност и нейната скръб. Бях готов да дам всичко, за да успокоя крехката й душа, която се измъчваше в своето безизходно съмнение като птичка, която се удря отчаяно в жестоките стени на клетката. Няма нищо по-лесно от това да кажеш: „Не се бой!“ И няма нищо по-трудно! Бих искал да зная как може да се убие страхът. Как ще простреляте сърцето на призрака, ще му отсечете призрачната глава, ще го хванете за призрачното гърло? На такъв подвиг вие отивате в съня си и се радвате на своето спасение, когато се събудите с мокра от пот коса и треперейки с цялото си тяло. Такъв куршум още не е отлят; такова острие още не е изковано; такъв човек не се е родил; дори крилатите думи на истината падат във вашите крака като късове олово. За среща с такъв противник ви трябва омагьосана и отровна стрела, натопена в толкова изкусна лъжа, че не се среща никъде по земята. Подвиг за света на мечтите, приятели мои!

Почнах заклинанията си с натежало сърце, изпълнено с гняв. Внезапно отекна високо суровият глас на Джим: той мъмреше за проявена небрежност някакъв безмълвен грешник край брега на реката.

Няма нищо, казах аз с ясен шепот, няма нищо в този неизвестен свят, което да се стреми да й отнеме щастието, както тя си мисли: нито живо, нито мъртво същество, нито лице, нито глас, нито власт — нищо, което би могло да й отнеме Джим. Спрях се и си поех дъх, а девойката тихичко прошепна:

— И той ми каза това.

— Казал ви е истината — рекох.

— Нищо — въздъхна девойката и като се обърна неочаквано към мене, попита с едва чут, страстен шепот: — Защо дойдохте тук, при нас? Той говори за вас твърде често. Карате ме да се боя. На вас… на вас той нужен ли е?

Някаква скрита жестокост бе проникнала в нашия припрян шепот.

— Никога вече няма да дойда — казах аз с горчивина. — И той не ми е нужен. Никому не е нужен.

— Никому? — повтори тя с недоверчив тон.

— Никому — потвърдих, отдавайки се на някаква странна възбуда. — Вие го смятате за силен, мъдър, храбър, велик… защо да не вярвате тогава, че е и честен? Утре си заминавам — и на всичко ще дойде край. Никога не ще ви обезпокои отново глас оттам. Виждате ли, другият свят, който не познавате, е твърде голям, за да чувствувате отсъствието му. Разбирате ли? Твърде голям. Вие държите сърцето на Джим в своите ръце. Длъжна сте да чувствувате това. Длъжна сте да го знаете.

— Да, зная го — прошепна Джуъл спокойно и твърдо, а аз помислих, че така може да шепне само някоя статуя.

Почувствувах, че нищо не съм направил. А какво всъщност исках да направя? Сега не съм сигурен. Но в онзи миг ме бе обзела необяснима пламенност, сякаш ми предстоеше голяма и неотложна задача: влиянието на момента върху умственото и душевното ми състояние. В живота на всеки от нас е имало такива моменти, такива влияния, които идват отвън — непреодолими, непонятни, сякаш са възникнали от тайнственото общуване на планетите. Тя беше притежателката, както й казах аз, на неговото сърце. Но тя притежаваше и самия него — колкото и да й се струваше невероятно това. Трябваше да й кажа, че в целия свят няма никой, който би се нуждаел от сърцето, душата, ръката му. Това е нашата обща съдба. И все пак е ужасно да се говори така за когото и да било. Девойката слушаше безмълвно и в нейната неподвижност сега се долавяше протест, несъкрушимо недоверие.

Защо тя да се безпокои за света, който се намира отвъд тези гори? — попитах аз. От онова множество, което населява непознатите пространства на неизвестното, няма да дойде, уверявах я, до края на живота на Джим нито зов, нито знак. Никога! Аз се увлякох. Никога! Никога! С изумление си спомням как настойчиво и страстно говорех. В мен се създаде впечатление, че най-сетне съм хванал призрака за гърлото. Всъщност реалността изглеждаше само сън, сън странен и с всички подробности. Защо да се бои тя? Девойката знаеше, че Джим е силен, честен, мъдър, храбър. Всичко това е така. Несъмнено. И нещо повече. Той е велик, непобедим… и светът няма нужда от него — светът го забрави, той дори никога няма да го познае.

Аз млъкнах; дълбока тишина цареше над Патусан и слабият, тъп звук на едно весло, което се удряше в борда на някакво кану в средата на реката, сякаш правеше тишината още по-безкрайна.

— Защо? — пошепна Джуъл.

Обхвана ме ярост, каквато човек изпитва по време на разгорещена борба. Призракът се опитваше да се изплъзне от ръцете ми.

— Защо — повтори тя по-силно, — кажете ми!

Зашеметен, мълчах, а девойката тропна с крак като разглезено дете.

— Защо? Отговорете!

— Искате да знаете ли? — попитах аз с ярост.

— Да — извика тя.

— Защото е недостатъчно добър! — жестоко казах аз.

Последва пауза; забелязах как лумна нагоре пламъкът на огъня на другия бряг, как светлият кръг нарасна като някакво разширено от учудване око, а после пламъкът внезапно се сви в червена точица. Разбрах колко близко е стояла тя до мен, когато пръстите й стиснаха ръката ми. Без да повиши глас, с язвително презрение, горчивина и отчаяние девойката рече:

— Той ми каза съвсем същото… Вие лъжете!

Последните две думи тя изкрещя на туземното наречие.

— Изслушайте ме! — помолих я; тя трепетно затаи дъх, отблъсна ръката ми.

— Никой, никой не е достатъчно добър — почнах аз много сериозно. Забелязах с уплаха колко трудно дишаше девойката. Наведох глава. Какъв смисъл имаше? Стъпките приближаваха; аз си тръгнах, без да добавя повече нито дума.