Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава седемнадесета

Най-сетне Джим влезе, но вероятно причината за това беше дъждът; той валеше с невероятна сила, ала постепенно, докато разговаряхме, почна да отслабва. Джим беше много спокоен и сдържан, като мълчалив по природа човек, завладян от някаква идея. Говорих за материалната страна на положението му и преследвах една-единствена цел; да го спася от падението, гибелта и отчаянието, които дебнат самотния, бездомен човек. Молех го да приеме помощта ми, привеждах разумни доводи; и всеки път, като поглеждах замисленото му лице, толкова сериозно и младо, с тревога чувствувах, че не само не му помагам, а по-скоро преча на някакъв тайнствен, необясним порив на изстрадалата му душа.

Помня, че казах с раздразнение:

— Вероятно имате намерение да ядете, да пиете и да спите под покрив като всички хора. А твърдите, че няма да се докоснете до парите, които ви се полагат…

Джим направи жест, който изразяваше едва ли не ужас. (Той имаше право като първи помощник-капитан на „Патна“ да получи заплата за три седмици и пет дни.)

— Е, във всеки случай сумата е твърде нищожна; но какво ще правите утре? Къде ще отидете? Трябва все някак да живеете…

— Не е в това работата — изрече той едва чуто. Не обърнах внимание на думите му и продължих да се боря с онова, което смятах за проява на прекалена деликатност.

— Ако разсъждаваме трезво — заключих, — вие трябва да приемете моята помощ.

— Не можете да ми помогнете — каза Джим съвсем просто и меко, хванал се здраво за някаква мисъл; аз не я виждах, различавах само нейното блещукане, както блещука в тъмнината някое изкуствено езерце, и не се надявах да се приближа до нея толкова, че да я осъзная по-пълно. Обхванах с поглед добре сложената му фигура.

— Във всеки случай — рекох — аз мога да ви помогна — такъв, какъвто ви виждам. За повече съвсем не претендирам.

Без да ме погледне, Джим скептично поклати глава. Разпалих се.

— Наистина мога — настоявах. — Мога да направя дори повече. И го правя. Имам доверие във вас…

— Парите… — започна той.

— Честна дума, заслужавате да ви пратя по дяволите! — почти извиках, умишлено преувеличавайки негодуванието си.

Той трепна, усмихна се, а аз продължих настъплението си:

— Съвсем не става дума за пари. Вие сте твърде повърхностен — продължих, като си мислех в същото време: „Клъвна най-после! А може би наистина е повърхностен.“ — Погледнете това писмо. Искам да го вземете. Пиша на един човек, към когото никога не съм се обръщал с молба, пиша му за вас с такива изрази, до които се прибягва, когато се говори за близък приятел. Напълно отговарям за вас. Ето какво върша. И наистина, ако малко поразмислите какво значи това…

Джим вдигна глава. Дъждът бе преминал; само водосточната тръба продължаваше да лее сълзи, капейки глупаво край прозореца. В стаята беше много тихо; сенките се бяха скупчили в ъглите, отдалечени от свещта, която гореше с равен пламък, като острие на кинжал. Изведнъж ми се стори, че мека светлина заля лицето му като отблясък на пламнала заря.

— Боже мой! — възкликна Джим. — Колко е благородно!

Ако той изведнъж бе изплезил подигравателно езика си, нямаше да почувствувам по-голямо унижение. Помислих си: „Така ми се пада, като съм такъв подлец…“

Очите му ярко блеснаха, но аз долових, че в тях нямаше подигравка. И изведнъж движенията на Джим станаха резки, сякаш той беше плоска дървена фигурка, на която са почнали да дърпат конците. Ръцете му се вдигнаха, после отпуснаха надолу с пляскане. Той ми се стори съвсем друг човек.

— А аз нищо не забелязвах! — извика Джим; после изведнъж прехапа устна и се намръщи.

— Какво магаре съм бил… — изрече той съвсем бавно, с благоговеен тон; сетне със сподавен глас възкликна:

— Вие сте чудесен!

Той ми сграбчи ръката, като че ли едва сега я бе видял, и тутакси я пусна.

— Как! Та нали това е същото, което аз… вие… аз… — запъна се той и изведнъж, както преди, упорито като магаре произнесе: — Бих бил сега говедо, ако… — И тук гласът му секна.

— Добре, добре — казах аз, изплашен от този порив на чувствата, които разкриваха странна възбуда. Случайно бях дръпнал конците, без да разбирам напълно устройството на играчката.

— Сега трябва да си вървя — рече Джим. — Господи, как ми помогнахте! Просто не ме сдържа на едно място… Същото онова… — Джим ме погледна с недоумяващо възхищение. — Същото онова…

Разбира се, това беше „същото онова“. Десет шанса срещу един, че го бях спасил от глад — от онзи глад, който почти неизбежно съпровожда пиянството. Това бе всичко. Не си правех никакви илюзии, но като го гледах, замислих се за какъв по-точно човек ме бе приел той в сърцето си през последните три минути. Дадох му възможност разумно да продължи сериозното дело на живота, да получава храна, напитки и подслон, които са необходими за всички хора, защото раненият му дух, като птица със счупено крило, можеше да се завре в някаква цепнатина, за да умре, примирен, от изтощение. Ето какво бях направил за него. Всъщност то бе съвсем малко; и изведнъж, ако се съди по начина, по който той прие думите ми, това „малко“ нарасна от слабата светлина на свещта и се превърна в огромна, неясна и може би опасна сянка.

— Нали не се сърдите, че не мога да ви кажа нещо смислено! — възкликна Джим. — Няма думи, с които да се изрази това. Вие още снощи ми помогнахте толкова… Слушахте ме тъй търпеливо. Честна дума, на няколко пъти ми се стори, че главата ми ще се пръсне…

Джим се мяташе — наистина се мяташе — из стаята, пъхнал ръце в джобове, после отново ги измъкна, сложи си бързо фуражката. Не очаквах, че може да бъде така лекомислено развълнуван. Помислих си за сухия лист, подгонен безмилостно от вятъра; а някакво тайнствено предчувствие, едно тежко и неопределено съмнение, ме приковаваше към стола. Изведнъж Джим замръзна на мястото си, сякаш бе поразен от някакво откритие.

— Вие ми дадохте доверието си — обяви той спокойно.

— Ох, за бога, драги мой, недейте — възпротивих се аз, сякаш ме беше обидил.

— Добре. Ще мълча. Сега и занапред. Но не можете да ми забраните да мисля… Нищо!… Аз ще ви докажа…

Джим бързо се упъти към вратата, спря се, наведе глава и се върна с решителни крачки.

— Винаги съм си мислил, че ако човек можеше да почне живота си съвсем отначало… А сега вие… до известна степен… да… съвсем отначало.

Махнах му с ръка и той излезе, без да се обръща; шумът на стъпките му замираше постепенно зад вратата — решителни стъпки на човек, който върви сякаш сред ярката дневна светлина.

Останал самичък до масата с една-единствена свещ, аз, кой знае защо, не почувствувах просветление. Не бях вече чак толкова млад, че да виждам на всяка крачка сияние, което ни се явява пред очите при добро и зло. Усмихнах се на мисълта, че в края на краищата не аз, а той виждаше сиянието. И ми стана тъжно. Да почна съвсем отначало, така ли бе казал? Като че ли началната дума на нашите съдби не е изсечена с неизличими букви върху лицето на скала.