Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава двадесет и седма

Легендата го бе вече надарила със свръхестествени сили. Да, разказваше тя, хитро били обтегнати много въжета и издигнато странно съоръжение, което се задвижвало с усилията на много хора, и всяко оръдие бавно се издигало, отмествайки храстите като някакъв глиган, който си пробива път през гъсталака, но… и тук най-мъдрите поклащали глава. Несъмнено във всичко това имало нещо тайнствено: защото какво са силата на въжетата и ръцете на хората? Непокорна душа живее в нещата и трябва да я преодоляваме с могъщи магии и заклинания. Така разсъждаваше старият Сура, ползуващ се с уважение жител на Патусан, с когото една вечер водих тих разговор. Обаче Сура също беше магьосник, когото викаха туземци, живеещи на много мили разстояние, за да присъствува на сеитбата и беритбата на ориза и да укротява неспокойната душа на нещата. Това занятие той, изглежда, считаше за много трудно и може би душите на нещата са по-непокорни от душите на хората. Що се отнася до хората в най-близките села, всички вярваха и говореха (сякаш това беше най-естественото нещо на света), че Джим замъкнал на гръб оръдията до върха на хълма — по две наведнъж.

Това принуждаваше Джим да тропа гневно с крак и да възклицава раздразнено, със смях:

— Какво можеш да направиш с такива невежи? Готови са да седят до среднощ и да бъбрят всякакви нелепости; и колкото по-глупава е измислицата, толкова повече, изглежда, им харесва.

В гнева му можеше да се забележи тънкото влияние на заобикалящата го среда. Това беше един от признаците на неговия плен. Той опровергаваше легендата с такава забавна сериозност, че накрая казах:

— Драги мой, нима допускате, че вярвам в това? Джим ме погледна с учудване.

— Разбира се, че не допускам — отвърна той и избухна в сатанински смях. — Както и да е, оръдията се озоваха там и залпът беше даден при изгрев-слънце. Ех, да бяхте видели как полетяха трески! — възкликна той.

Даин Варис, който седеше до него и слушаше със спокойна усмивка, наведе очи и раздвижи крака.

Несъмнено, когато оръдията били изкачени, успехът вдъхнал на хората на Джим такава увереност, че той си позволил риска да остави батареята на двама възрастни буги, които навремето участвували в сражения, и да се присъедини към Даин Варис и щурмовия отряд, укриващ се в клисурата. Преди разсъмване те запълзели нагоре и като изминали две трети от пътя, залегнали във влажната трева, очаквайки изгрева на слънцето, който служел за условен сигнал. Джим ми разказа с каква нетърпелива тревога следял бързо настъпващата зора; как, сгорещен от работата и изкачването, чувствувал, че изстива до кости от студената роса; как се боял, че ще започне да трепери и да се тресе като лист, преди да е дошъл часът за настъплението.

— Това бяха най-дългите трийсет минути в живота ми — довери ми той.

Лека-полека над тях, на фона на небето, почнала да се откроява обгърнатата в тишина ограда. Хората, разпръснали се по склона, се криели зад тъмните камъни и мокрите от роса храсти. Даин Варис лежал проснат на земята до Джим.

— Ние се спогледахме — каза Джим и сложи нежно ръка на рамото на приятеля си. — Той се усмихваше, сякаш нищо не му предстоеше, а аз не смеех да раздвижа устни, страхувайки се да не ме обземат тръпки. Честна дума! Обливах се в пот, когато се катерехме по хълма, тъй че можете да си представите…

Той каза — и аз му вярвам, — че нямал никакви опасения за изхода на битката. Безпокоял се само дали ще успее да сдържи треперенето си. Изходът не го тревожел. Трябвало да се добере до върха на хълма и да остане там, каквото и да се случи. Отстъпление за него не можело да има. Тези хора сляпо му се доверявали. На него! На една-единствена негова дума…

Помня как той млъкна на това място и впи поглед в мене.

Доколкото ми е известно, каза Джим, те още нямали повод да съжаляват за това. Нямали. И той от все сърце се надявал, че такъв повод никога няма да има. А засега — каква лоша сполука — те били свикнали при всяко затруднение да отиват при него. Нямал съм представа до каква степен! Само преди няколко дни някакъв стар глупак, когото Джим никога не бил виждал, дошъл от селото си, намиращо се на много мили оттук, да го пита да се разведе ли с жена си. Факт! Честна дума! Ето как стоят работите… Той не би повярвал на това. А аз бих ли повярвал? Старецът клечал на верандата, дъвчел бетел, въздишал и плюел; прекарал така повече от час, мрачен като гробар, докато Джим си блъскал главата над тази проклета загадка. Съвсем не било толкова забавно, както изглежда. Какво трябвало да се каже на стареца? Добра ли е жена му? Да. Добра била, макар и стара; и почнал да разказва безкрайната история за някакви пиринчени гърнета. Живеели заедно, петнайсет години ли… двайсет години ли… не можел да каже точно. Дълго, много дълго. Жена му била добра. От време на време я побийвал — не много, — побийвал я, когато била млада. Трябвало да я бие, за да поддържа достойнството си. Изведнъж на стари години тя взела, та дала три пиринчени гърнета на жената на племенника си и почнала всеки ден да ругае стареца, колкото й глас държи. Душманите му почнали да му се присмиват, лицето му съвсем помръкнало. А гърнетата ги нямало никакви. Ужасно му подействувало това. Невъзможно било да разбере тази работа. Джим му рекъл да си върви вкъщи и обещал да отиде лично и уреди работата. На вас ви идва до смях, но историята била доста противна. Цял ден трябвало да си пробива път през гората, а изгубил и още един ден да заплашва безброй глупави селяни, за да се добере до същността на случая. Работата можела да доведе до кръвопролитие. Всеки идиот заставал на страната на единия или другия в семейство и половината от селото била готова да почне ръкопашен бой с другата половина.

— Честна дума, не се шегувам!… И при това вместо да се занимават със своите посеви…

Той открил, разбира се, проклетите гърнета, дал ги на стареца и усмирил всички. Съвсем не било трудно. Можел да сложи край на смъртна вражда — стига само да повдигнел кутрето си. Бедата била там, че е трудно да се стигне до истината. И до ден-днешен не бил уверен с всички ли е постъпил справедливо. Това го безпокояло. А разговорите! Не можело да се разбере къде е началото, къде е краят. По-лесно е да се превземе с щурм ограда, висока двайсет стъпки. И още как! Детска играчка в сравнение с тази работа. И по-малко време ще отиде. Да, наистина! Изобщо, разбира се, забавна картина — този старец би могъл да му е дядо. Но ако се прецени от друга гледна точка, работата не е шега. Неговата дума решава всичко — откак бил разбит шериф Али. Ужасна отговорност, повтори Джим. Не, наистина — шегата настрана, ако не ставало дума за три нищо и никакви пиринчени гърнета, а за живота на трима души, пак щяло да бъде съвсем същото…

Така илюстрира Джим моралния ефект на своята военна победа. Ефектът бил наистина голям. Той го извел от войната към мира и чрез смъртта — в съкровения живот на народа; но мракът на страната, разстлал се под сияещото слънце, изглеждал както преди непроницаем, обгърнат от вековен покой. Свежият, млад глас на Джим — чудно как малко се отразяваха върху него годините — леко плуваше във въздуха и се носеше над неизменния лик на горите също както тътенът на големите оръдия в онова студено, росно утро, когато Джим се безпокоял само как да сдържи треперенето си.

Когато първите полегати лъчи на слънцето докоснали неподвижните корони на дърветата, върхът на единия хълм се разтърсил от тежки залпове и се обвил с бели облаци дим, а на другия хълм отекнали учудени възгласи, бойни викове, крясъци на гняв, изненада, изумление. Джим и Даин Варис първи дотичали до коловете. Легендата гласи, че Джим с един пръст повалил вратата. Той, разбира се, отричаше този подвиг.

Цялата ограда — настойчиво обясняваше той — представлявала жалко укрепление (шериф Али разчитал главно на непристъпната си позиция); освен това била на много места вече пробита и се държала по чудо. Джим я натиснал с рамо като глупак и паднал презглава в двора. Ако не бил Даин Варис, един татуиран на ивици дивак щял да прикове Джим с копието си за един от коловете на оградата, както Щайн забождал своите бръмбари. Третият човек, който нахлул в двора, бил, изглежда, Тамб Итам, слугата на Джим.

Този малаец от север, чуждоземец, случайно се озовал в Патусан и бил насилствено задържан от раджа Аланг и назначен за гребец на една от неговите държавни лодки. Оттам той избягал при първия удобен случай и като не намерил сигурен подслон (и достатъчно храна) в селищата на бугите, започнал да служи на Джим. Лицето му било много тъмно и плоско, очите изпъкнали и изпълнени с жлъч. Нещо неукротимо, едва ли не фанатично имало в неговата преданост към „белия господар“. Навсякъде следвал Джим като негова мрачна сянка. По време на официалните приеми вървял неотстъпно след него, сложил ръка на дръжката на криса си, държейки народа на разстояние със своите мрачни, свирепи погледи. Джим го направил надзирател и целият Патусан го уважавал и се грижел за него като за много влиятелна личност. При превземането на крепостта той се отличил, като се сражавал с хладнокръвна ярост. По думите на Джим щурмовият отряд връхлетял много бързо; но въпреки паниката, обзела гарнизона, „в продължение на пет минути на двора се води горещ ръкопашен бой, след което някакъв глупак подпали колибите от клони и суха трева и всички ние трябваше да се оттеглим оттам, ако ни бе мил животът“.

Врагът несъмнено бил напълно разбит. Дорамин, който седял неподвижно в креслото си на склона на хълма, сред дима на оръдията, разстилащ се над голямата му глава, посрещнал тази вест с глухо мърморене. Като научил, че синът му е невредим и преследва неприятеля, той, без да изрече нито дума, се опитал да стане; слугите побързали към него да му помогнат; почтително подкрепян под ръка, Дорамин с голямо достойнство се оттеглил на едно сенчесто място, където легнал да спи, покрит от главата до краката с парче бяло платно.

Патусан бил обхванат от страшна възбуда. Джим ми разказа, че от хълма, като се обърнал с гръб към тлеещата ограда, черната пепел и полуобгорените трупове, той видял как от време на време на откритите площадки между къщите по двата бряга на реката, суетейки се, изтичвали хора и след миг отново се скривали.

Отдолу се чувал едва-едва оглушителният тътен на гонговете и барабаните; дивите викове на тълпата достигали до него съвсем слабо, на откъслечни вълни. Безброй знамена се развявали като малки бели, червени и жълти птици над кафявите стрехи на покривите.

— Изглежда, всички са тържествували — прошепнах аз, заразен от неговото вълнение.

— Беше… беше грандиозно! Грандиозно! — силно възкликна Джим, като разтвори широко ръце.

Този неочакван жест ме изплаши, сякаш видях как младежът открива тайните на своето сърце на сиянието на слънцето, на намръщените гори, на стоманеното море. Долу Патусан почиваше сред лъкатушните брегове на сякаш задрямалата река.

— Грандиозно! — каза Джим за трети път, обръщайки се с шепот към самия себе си.

Грандиозно! Действително е било грандиозно — успех, който увенчал неговите думи, завоюваната земя, върху която стъпвал, сляпото доверие на хората, вярата в самия себе си, изтръгната от огъня, изключителното му постижение. Всичко това, както ви предупреждавах, се смалява в моя разказ. Не мога да ви предам с думи впечатлението за пълната му самота. Зная, разбира се, че там той е бил сам, откъснат от себеподобните, но скритите в него сили са го накарали да влезе в такъв тесен допир с окръжаващия го живот, че самотата му изглеждаше само следствие от неговото могъщество. Самотата също подчертаваше величието му. Нямаше никого наоколо, с когото да мога да го сравня, сякаш Джим бе един от онези необикновени хора, за които може да се съди само по величието на тяхната слава; а славата му, помнете, гърмеше на много мили разстояние. Вие би трябвало да гребете, да придвижвате лодката с канджи или да изминете дълъг, изморителен път, промъквайки се през джунглите, за да избягате от нейния глас. Този глас не беше тръбният глас на онази порочна богиня, която познаваме всички — не беше дързък и безсрамен. Той бе украсен с тишината и мрака на страната без минало, където думата на Джим беше единствената истина на всеки изминаващ ден. В него имаше нещо от онова мълчание, което ви е придружавало в неизследваните дълбини; той непрекъснато е звучал край вас, всепроникващ и настойчив — откъсвал се е от устата на шепнещите хора, изпълнени с учудване и тайна.