Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава двадесет и девета

Такова беше обяснението на вечерните съпружески разходки на Джим. Аз често взимах участие в тях, като всеки път с неудоволствие си спомнях за Корнелиус, който се смяташе оскърбен относно законното си бащинство и сновеше наблизо, вечно изкривил уста, сякаш бе готов да заскърца със зъби. Но забелязвате ли как на разстояние триста мили от телеграфните линии и морските пощенски пътища вехне и умира грубата утилитарна лъжа на нашата цивилизация, отстъпвайки място на чистата проява на фантазията, която се отличава с безполезност и нерядко с очарование, а понякога и с дълбоко скрита истина за произведенията на изкуството? Легендата бе определила Джим за свой избраник — ето единствената правдива щриха в тази история, която във всички останали отношения е измислица. Джим не криеше своята скъпоценност; напротив — той извънредно се гордееше с нея.

Сега разбирам, че съм запомнил твърде малко от образа на тази девойка. Най-добре си спомням равната маслинена бледност на нейното лице и яркия синкавочер блясък на косите й, които се подаваха под тъмночервената шапчица, кацнала на тила й. Главата й беше добре оформена, движенията свободни и уверени, изчервяваше се силно. Когато аз и Джим разговаряхме, тя влизаше и излизаше, като ни хвърляше бързи погледи — грациозна, очарователна, явно неспокойна. В нея интересно се съчетаваха плахостта и смелостта. Прелестната й усмивка бързо се сменяше с изражение на мълчаливо, сдържано безпокойство, сякаш тя се втурваше в бягство при спомена за някаква постоянна опасност. Понякога девойката сядаше при нас, подпираше с малката си ръка нежната си буза и слушаше разговора ни; големите й ясни очи се впиваха в устните ни, сякаш всяка произнесена дума бе облечена във видима форма. Майка й я бе научила да чете и пише; от Джим тя бе усвоила доста английски и говореше много забавно, възприемайки неговите момчешки интонации и гълтайки като него окончанията на думите.

Нежността й трептеше над него като крилата на птица, тя всецяло живееше, за да съзерцава Джим, и почна да прилича и външно на него — с нещо напомняше неговите движения, маниера да протяга ръката си, да обръща главата си, да хвърля погледи. Неспокойната й любов беше толкова напрегната, че изглеждаше почти осезаема; сякаш съществуваща в окръжаващото я пространство, тази любов обвиваше Джим със своеобразен аромат, витаеше в слънчевата светлина като трепетна, тиха и страстна мелодия.

Вие сигурно мислите, че и аз съм романтик, но това не е вярно. Трезво ви предавам онова впечатление, което ми направиха младостта и странният тревожен роман, на който станах свидетел. С интерес следях неговото… как да кажа… неговото щастие. Той беше ревниво обичан; но защо тя ревнуваше и от какво бе предизвикана ревността й — не мога да кажа. Страната, народът, горите бяха нейните сподвижници, пазеха го бдително и задружно и в това се криеше тайнствена и непобедима сила. Нямаше към кого, така да се каже, да се апелира; той сам държеше себе си в плен на своята власт. А тя, макар да беше готова да сложи в краката му главата си, неумолимо пазеше своето завоевание, сякаш трудно можеше да го задържи.

Дори Тамб Итам, свиреп и въоръжен като еничар с крис, брадва и копие (да не говоря за пушката на Джим), който следваше неотстъпно с отметната назад глава своя господар, дори Тамб Итам си придаваше вид на неумолим страж, на някакъв мрачен и предан тъмничар, готов да не пожали живота си, за да опази своя пленник. Когато ние се заседявахме късно вечер, безмълвната му, неясна фигура се разхождаше с недоловими стъпки под верандата или като вдигнех глава, неочаквано го забелязвах да стои неподвижно, изопнат като струна в сянката. Обикновено той изчезваше бързо и безшумно след известно време, но когато ставахме, се появяваше отново, сякаш изскачаше от земята, готов да изслуша заповедите, които ще пожелае да му даде Джим.

Девойката, изглежда, също не си лягаше да спи, преди да сме се разделили през нощта. Неведнъж виждах под прозореца на стаята си как тя и Джим тихичко излизаха на верандата и стояха облакътени на грубата балюстрада — две бели фигури, застанали съвсем близо една до друга; ръката му обгръщаше кръста й, главата й почиваше на рамото му. Тихият им шепот достигаше до мен ясен, нежен, спокойно тъжен в тишината на нощта, сякаш някакъв сам човек разговаряше със себе си на два гласа.

Сетне, като се въртях в леглото си под мрежата против комари, чувах леко скърцане, тихо дишане, някой лекичко се покашляше и се досещах, че Тамб Итам все още бди. Макар малаецът (по милостта на белия господар) да имаше дом, да си бе „взел жена“ и да бе имал щастието да стане неотдавна баща, той, изглежда, всяка нощ спеше на верандата, поне когато аз бях там на гости. Много трудно беше да накараш този верен и мрачен слуга да говори. Дори Джим изтръгваше от него само откъслечни, кратки фрази, изречени насила. Изглежда, той даваше да се разбере, че разговорът не е работа за него. Най-дългата фраза, която Тамб Итам произнесе доброволно, чух една сутрин, когато, като протегна внезапно ръка към двора, той посочи Корнелиус и рече:

— Ето идва назарянинът95.

Не мисля, че той се обръщаше към мен, макар да стоях до него; изглежда, негова цел беше да привлече негодуващото внимание на вселената. След малко малаецът избърбори нещо за кучетата и за миризмата на печено месо, което счетох за удивително уместно.

Дворът — голям четириъгълник — беше нажежен от палещите лъчи на слънцето и като се къпеше в необикновено ярката светлина, Корнелиус вървеше бавно през откритото пространство, с такъв вид, сякаш се промъкваше тайно. В него имаше нещо много противно. Бавната му походка напомняше пълзене на отвратителен бръмбар, който с мъчителни усилия придвижва само краката си, а тялото му се плъзга тъй бавно напред, сякаш остава съвсем неподвижно. Предполагам, че Корнелиус се бе упътил точно към мястото, където искаше да отиде, но едното му рамо бе издадено напред и той като че вървеше на една страна. Често виждах как бавно кръжи край бараките, сякаш вървеше подир нечия следа, или като минаваше пред верандата, крадешком поглеждаше нагоре и без да бърза, се скриваше зад ъгъла на някоя колиба.

Това, че Корнелиус можеше свободно да се разхожда тук, доказваше глупавото нехайство на Джим или пък безкрайното му пренебрежение, тъй като португалецът изигра (меко казано) много съмнителна роля в един епизод, който можеше да завърши фатално за Джим. В действителност обаче този епизод допринесе за неговата слава. Но за славата на Джим допринасяше всичко. Това беше иронията на съдбата му: той, който веднъж бе постъпил твърде предпазливо, сега живееше като във вълшебен сън.

Трябва да знаете, че Джим много скоро напусна резиденцията на Дорамин — твърде рано, ако се има предвид неговата безопасност, и разбира се, дълго преди войната. Подтикваше го чувството за дълг; каза ми, че трябва да пази интересите на Щайн. Не е ли така? С тази цел той пренебрегна всяка предпазливост, прехвърли се от другата страна на реката и се засели в дома на Корнелиус. Как последният бе успял да не загине през смутното време, не зная. Изглежда, той, като агент на Щайн, се намираше до известна степен под закрилата на Дорамин.

Така или иначе Корнелиус успя да се измъкне от всички усложнения и не се съмнявам, че поведението му, каквато и линия да е бил принуден той да избере, се е отличавало с подлост, наложила печата си върху него.

Ето неговата характерна черта: той беше подъл до дъното на душата си, както и външно; защото има хора, които външно се отличават с великодушие, благородство или доброта. Това беше същността на неговата натура, която даваше облик на всичките му постъпки, страсти и чувства; португалецът беснееше подло, усмихваше се подло и тъгуваше също подло; и любезността, и негодуванието му бяха подли. Уверен съм, че любовта му беше най-подлото му чувство — но можеше ли да си представи човек това отвратително насекомо влюбено? И ужасната му външност беше подла — един нормално противен човек в сравнение с него би изглеждал благороден. Корнелиус няма място нито на преден, нито на заден план в тази история — той просто се вмъква от задния вход в нея, загадъчен и нечист, отравяйки аромата на нейната младост и невинност.

Положението му беше във всяко отношение жалко, ала твърде е възможно той да извличаше от него и полза. Джим ми разказа, че отначало бил приет от него любезно и дружелюбно донемайкъде.

— Този човек беше като че ли луд от радост — с отвращение рече Джим. — Всяка сутрин дотичваше при мен, за да ми стисне и двете ръце, дявол да го вземе! Но аз никога не можех да разбера предварително ще имам ли закуска. Ако успявах да получа храна три пъти в два дни, смятах, че ми е потръгнало, а Корнелиус всяка седмица ме принуждаваше да подписвам чек за десет долара. По неговите думи мистър Щайн не желаел той да ме храни даром. А Корнелиус, може да се каже, почти не ме хранеше. Приписваше това на неуредиците в страната и си даваше вид, че просто си скубе косите, като по двайсет пъти на ден измолваше от мене прошка; накрая го помолих да не се безпокои. Лошо ми ставаше, като го гледах. Половината покрив на къщата му се беше съборил, навсякъде мръсотия, навсякъде стърчаха стръкчета суха трева, краищата на изпокъсаните рогозки шляпаха по стените. Той с все сила се мъчеше да докаже, че мистър Щайн му дължи пари за търговията през последните три години, но всичките му книги били изпокъсани, а някои дори се изгубили. Опита се да намекне, че това е вина на покойната му жена. Какъв отвратителен негодник! Накрая му забраних да споменава за покойната си жена — това разплакваше Джуъл. Не можех да си изясня къде се бяха дянали всичките стоки; в склада нямаше нищо освен плъхове и те се веселяха на воля сред късовете амбалажна книга и старо зебло. Всички ме уверяваха, че е заровил някъде много пари, но от него аз, естествено, нищо не можех да разбера. Жалко съществуване влачех в този проклет дом. Мъчех се да изпълня дълга си към Щайн, ала трябваше да мисля и за други неща. Когато избягах при Дорамин, старият Тунку Аланг се уплаши и ми върна всичките вещи. Това бе направено по околен път и много тайнствено чрез един китаец, който държи тук малък магазин; но щом напуснах бугите и се заселих при Корнелиус, веднага всички открито заговориха, че раджата взел решение в скоро време да ме убие. Приятна вест, нали? А аз не виждах какво може да му попречи, ако той действително е взел такова решение. Най-лошото от всичко беше друго: неволно чувствувах, че няма да принеса никаква изгода нито на Щайн, нито на себе си. О, настроението ми беше ужасно през тези шест седмици!