Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава тридесет и втора

Джим заел изгодна позиция и подкарал тримата един след друг навън от склада; през цялото време малката ръка, без да трепне нито веднъж, държала факлата отвесно. И тримата се подчинили безмълвно, движейки се като автомати. Той ги построил в една редица и изкомандувал:

— Хванете се за ръце!

Те изпълнили заповедта.

— Този, който освободи ръката си или обърне глава, ще умре веднага — казал Джим. — Ходом марш!

Обзети от напрежение, те тръгнали напред в крак; той ги последвал, а до него вървяла девойката с дългата бяла одежда и носела факлата; черните й коси се спускали до кръста. Стройна и гъвкава, тя сякаш не стъпвала върху земята; чувало се само коприненото шумолене на дрехата й и шушненето на високите треви.

— Стой! — извикал Джим.

Брегът на реката бил стръмен, отдолу полъхнал хлад; светлината паднала върху тъмната вода до брега, която се пенела, но повърхността й си оставала гладка. Надясно и наляво се простирали редица къщи под резките очертания на покривите.

— Предайте моя поздрав на шериф Али и му кажете да ме очаква — рекъл Джим.

Нито една от главите не помръднала.

— Скачай! — избоботил той.

Трите плясъка се слели в един, излетял сноп пръски, черните глави се люшнали върху водата и изчезнали; чуло се силно цамбуркане и пръхтене, които постепенно замрели: хората усърдно се гмуркали, боейки се смъртно от прощалния изстрел. Джим се обърнал към Джуъл — безмълвна и внимателна свидетелка. Сърцето му като че изведнъж набъбнало в гърдите и нещо стиснало гърлото му. Ето защо може би той мълчал тъй дълго, а тя, като отвърнала на погледа му, метнала в реката горящата факла. Яркочервената огнена ивица прорязала нощната тъма, угаснала със злобно съскане и тихата, нежна звездна светлина отново се спуснала над тях.

Джим не ми довери какво е казал, когато най-после му се възвърнал гласът. Едва ли е бил много красноречив. Всичко било замряло, нощта ги облъхнала със своето дихание — една от онези нощи, които сякаш са създадени да служат за подслон на нежността; има моменти, в които душата като че се освобождава от тъмната си обвивка, става необикновено чувствителна, а мълчанието — по-изразително от думите. За девойката той ми разказа:

— Тя почна малко да нервничи. Възбудата, разбирате ли… реакция. Изглежда, беше дяволски уморена… пък и всичко останало… И… и… по дяволите… виждате ли, тя се беше привързала към мене… Аз също… не знаех, разбира се… и наум не ми идваше.

При тези думи Джим стана и почна развълнувано да се разхожда назад-напред.

— Аз… аз горещо я обичам. По-силно, отколкото мога да го изразя с думи. Разбира се, това не може да се разкаже. Човек по-иначе се отнася към своите постъпки, когато почне да разбира, когато всеки ден му дават да разбере, че неговият живот е нужен — абсолютно нужен — на друг човек. Мога да почувствувам това. Колко странно! Но, помислете, какъв беше нейният живот! Безкрайно ужасен, нали? И аз я намерих тук просто така — сякаш бях излязъл на разходка и ненадейно бях срещнал човек, който потъва в усамотено, тъмно място. О, боже! Не биваше да се бавя. И тя ми се довери… Мисля, че заслужавам това доверие.

Трябва да кажа, че Джуъл малко преди това ни бе оставила сами. Джим се удари в гърдите.

— Да! Чувствувам и вярвам, че съм достоен да приема своето щастие.

Той притежаваше способността да намира особен смисъл във всичко, което се случваше с него. Така гледаше този момък на любовта си; тя беше идилична, малко тържествена и същевременно искрена, защото той вярваше с непоколебима сериозност на младостта. След известно време при друг такъв повод Джим ми каза:

— Живея тук само две години, но сега, честна дума, не мога да си представя как бих живял другаде. Самата мисъл за външния свят ме плаши: защото, знаете ли — говореше той и навел очи, гледаше как смачква с върха на обувката си едно мъничко късче засъхнала кал (ние се разхождахме по брега на реката), — аз не съм забравил защо дойдох тук. Още не съм!

Мъчех се да не го гледам, но ми се стори, че чух кратка въздишка; изминахме в мълчание една-две извивки на реката.

— Кълна се в честта и съвестта си — заговори Джим отново, — ако може да се забрави такова нещо… мисля, че имам право да си го избия от главата. Попитайте който и да е човек тук… — гласът му се промени. — Не е ли странно — продължи той с мек, почти умолителен тон, — не е ли странно, че тези хора, тези хора, които са готови за мен на всичко, никога не ще могат да разберат? Никога! Ако вие не ми вярвате, не бих могъл да ги призова за свидетели. Някак си е тежко да се мисли за това. Аз съм глупав, нали? Какво мога да искам още? Ако ги попитате кой е храбър, правдив, справедлив, на кого са готови да поверят живота си — те ще кажат: „Туан Джим.“ Обаче никога не ще могат да узнаят каква е всъщност истината…

Ето какво ми каза той в последния ден, който прекарах с него. Не пропуснах нито една негова дума: чувствувах, че макар да иска да ми каже още нещо, все пак не му се удава да осветли същността на този случай. Слънцето, което със силния си блясък сякаш смаляваше земята, превръщайки я в неспокойна буца пръст, потъна зад гората и разсеяната светлина на опаловото небе се спусна над света, лишен от сенки и блясък, илюзия на спокойно и замислено величие. Като слушах Джим, аз — не зная защо — ясно забелязах как постепенно потъмняват реката, въздухът; бавно, но неумолимо пристъпваше нощта — тя обгръщаше безмълвно всички видими предмети, заличаваше очертанията, погребваше все по-дълбоко света под някакъв неосезаем чер прах.

— Боже! — неочаквано възкликна той. — В някои дни човек бива твърде глупав; но аз знам, че мога да ви кажа всичко. Говорих ви за това, че свърших с онази… с онази проклета история, която не ми излизаше от главата… Почнах да я забравям… Честна дума, не зная! Не мога да говоря за това спокойно. В края на краищата какво доказва то? Нищо. Ала навярно вие мислите иначе…

Запротестирах шепнешком.

— Има значение! — каза Джим. — Аз съм удовлетворен… почти. Трябва ми само да погледна в лицето първия срещнат, за да си възвърна увереността. Не мога да ги накарам да разберат какво става вътре в мен. Тогава? Чуйте! Онова, което извърших, не е чак толкова лошо.

— Не е чак толкова лошо — повторих аз.

— И все пак не бихте искали да ме видите на борда на вашия кораб, нали?

— Дявол да ви вземе! — извиках аз. — Престанете!

— Аха! Виждате ли? — възкликна Джим с добродушно тържествуващ вид. — А опитайте се да кажете това на някой от тукашните! Те ще ви сметнат за глупак, лъжец или нещо още по-лошо. Ето защо мога да понасям вината си. Направих нещичко за тях, но ето какво направиха и те за мене!

— Драги мой, за тях вие винаги ще си останете неразгадаема тайна — извиках аз.

Последва мълчание.

— Тайна! — повтори той, без да вдига очи. — Е, в такъв случай ще остана тук завинаги.

След залез-слънце тъмнината като че ни застилаше с всеки полъх на ветреца. По средата на пътеката, оградена с жив плет, видях неподвижния, слаб, зорък и сякаш еднокрак силует на Тамб Итам, а отсреща, зад обвитите в здрач подпори на верандата, забелязах да се движи нещо бяло. Когато Джим, придружен от Тамб Итам, тръгна да направи вечерния обход, аз се упътих към къщата, но внезапно на пътя ми се изпречи девойката, която несъмнено очакваше тази среща.

Трудно е да ви обясня какво точно искаше да изтръгне тя от мен. Очевидно това беше нещо твърде просто — необикновено просто и неизпълнимо, като например точното описание на формата на някой облак. Тя искаше да получи от мен уверение, потвърждение, обещание, обяснение — не зная как да го нарека, няма за това думи.

Под издадения край на покрива беше тъмно и аз виждах само неясните очертания на нейната рокля, бледия, мъничък овал на лицето й, белите блестящи зъби, а когато тя се извърна към мене — големите, тъмни орбити на очите, където, изглежда, нещо едва-едва се движеше. Такова движение ви се привижда, когато потопите поглед в безкрайно дълбок кладенец. „Какво се движи там? — питате се вие. — Някое сляпо чудовище или само залутани отблясъци от вселената?“

Хрумна ми — не се смейте, — че без да прилича ни най-малко на сфинкс, с детинското си неведение тя беше по-загадъчна от сфинкс, който предлага на пътниците детски гатанки. Бяха я отвели в Патусан, преди да е прозряла житейските истини. Тук тя бе израсла; нищо не бе видяла, нищо не познаваше, нямаше представа за нищо. Питам се беше ли тя уверена, че съществуват и други кътчета на земята освен Патусан? Каква представа можеше да си създаде тя за външния свят, не съм в състояние да разбера: от неговите обитатели девойката познаваше само една излъгана жена и един зъл старец. Оттам при нея бе дошъл и нейният любим, надарен с неотразим чар. Но какво би станало с нея, ако той се върнеше в онези непознати земи, които като че ли винаги извикват обратно своите чеда? Майка й я предупреждаваше за това със сълзи на очи, когато умираше…

Джуъл здраво ме хвана за ръката, а веднага щом се спрях, бързо ме пусна. Тя беше смела и свенлива. Не се боеше от нищо, но я възпираше дълбока неувереност и отчужденост — приличаше на храбрец, който си пробива път пипнешком в мрака. Аз принадлежах към това Непознато, което всеки момент можеше да извика Джим при себе си като своя собственост. Бях посветен, така да се каже, в тайната природа на това Непознато и в неговите намерения, бях довереник на страшна тайна, бях облечен може би с неговата власт! Изглежда, Джуъл предполагаше, че с една само дума мога да изтръгна Джим от нейните прегръдки; дълбоко съм убеден, че тя се измъчваше от лоши предчувствия по време на дългите ни разговори с Джим. Бе преживяла истинско и непоносимо мъчение, което би я навело на мисълта да ме убие, ако неспокойната й душа можеше да проумее страшната обстановка, създадена от самата нея. Такова е моето впечатление и това е всичко, което мога да ви кажа: положението постепенно ми се изясни и бях смаян и удивен. Тя ме накара да й вярвам, но нямам думи, с които да предам впечатлението, упражнено върху мен от този бърз, енергичен шепот, меките страстни интонации, неочакваната, бездиханна пауза и умолителния жест на протегнатите внезапно към мен бели ръце. Ръцете се отпуснаха надолу; призрачната фигура се олюля като стройна фиданка на вятъра: бледият овал на лицето помръкна. Невъзможно беше да различа нейните черти, бездънни бяха тъмните очи. Два широки ръкава се издигаха в тъмнината като разтварящи се криле; тя стоеше безмълвна, притиснала с длани страните си.