Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава тридесет и четвърта

Марлоу изпъна крака, бързо стана и се олюля леко, сякаш го бяха пуснали на земята след стремителен полет в пространството. Той облегна гръб на балюстрадата и обгърна с поглед нестройната редица от тръстикови шезлонги. Неговото движение сякаш изтръгна от вцепенението изтегнатите в тях тела. Един-двама се изправиха от столовете си, като че бяха стреснати от нещо; тук-таме още мъждееше по някоя пура. Марлоу ги гледаше всички с очите на човек, който се е върнал от изключителната далечност на един сън. Някой се изкашля, небрежен глас поощрително подхвърли:

— Е, и какво?

— Нищо — каза Марлоу, като потрепна леко. — Той й го казал — това е всичко. Тя не му повярвала — и толкова. Що се отнася до мене, аз не зная трябва ли, подхожда ли ми да се радвам или да скърбя. Не мога да кажа в какво вярвах… не зная и до ден-днешен това и може би никога няма да го узная. Но в какво вярваше самият той, бедният! Истината ще вземе връх. Нали знаете — Magna est veri-tas et…98 Да, когато й се представи благоприятен случай. Несъмнено има закон… някакъв закон регулира и вашата сполука, когато се хвърлят заровете на съдбата. Това не е Справедливостта, слугинята на хората, а случайността. Съдбата — съюзница на търпеливото Време; тя държи верни, точни везни. Ние и двамата казахме едно и също нещо. Дали и двамата сме говорили истината… или само един от нас… или нито единият, нито другият?…

Марлоу млъкна, скръсти ръце на гърдите си и заговори с променен той:

— Тя каза, че ние лъжем. Бедната! Е, ще предоставим това на Случайността: неин съюзник е Времето, което не бива да се пришпорва, а негов враг — Смъртта, която никога не чака. Аз отстъпих, признавам, малодушно. Опитах се да премеря сили със страха — и, разбира се, сам бях пренебрегнат. Успях само да усиля мъката й, като намекнах за някакъв тайнствен заговор, необяснима и непонятна конспирация, която има за цел да я държи вечно в мрак. И това стана леко, естествено, неизбежно и се дължеше на неговото, както и на нейното поведение. Сякаш ми показаха деяние на неумолимата съдба, на която ние служим за жертви — и за оръдие. Страшно беше да се помисли, че девойката стои там неподвижна; стъпките на Джим прозвучаха съдбоносно, когато той с тежките си, високи обувки мина покрай нас, без да ме забележи.

— Как? Няма светлина? — учуден каза той със силен глас. — Какво правите вие двамата тук в тъмното?

След миг Джим, изглежда, я позна.

— Здравей, момиче — извика весело той.

— Здравей, момче! — отговори тя незабавно с възхитително самообладание.

Обикновено те така се поздравяваха един-друг и гордото предизвикателство, което звучеше във високия й, но приятен глас, беше много забавно, мило и детинско. Това възхищаваше Джим. За последен път ги слушах как си разменят това познато приветствие и сърцето ми се сви. Висок, нежен глас, приятен и предизвикателен; но той замря, изглежда, твърде бързо и шеговитото приветствие прозвуча като стон. Това беше ужасно.

— Къде се дяна Марлоу! — попита Джим и след малко чух: — Слязъл към реката, така ли? Чудно как не го срещнах… Хайде, Марлоу, тук ли сте?

Не отговорих. Не исках да отивам в къщата… Поне не сега. Просто не можех. Когато той ме викаше, аз се промъквах през една градинска вратичка, която водеше към наскоро разчистена площ. Не, още не можех да се изправя пред тях. Навел глава, бързо крачех по една утъпкана пътека. На това място имаше малка стръмнина; няколко големи дървета бяха отсечени, един храсталак разчистен, тревата изгорена. Джим бе решил да прави там плантация за кафе. Голямото възвишение, което издигаше двойния си връх — чер като въглен при светложълтото сияние на изгряващата луна, — сякаш хвърляше сянката си върху земята, подготвена за този експеримент. Джим бе замислил толкова експерименти; възхищавах се от неговата енергия, от неговата предприемчивост и ловкост. Но сега нищо не ми се струваше по-малко реално от плановете му, от неговата енергия и ентусиазъм.

Като вдигнах очи, видях как част от луната блесна през храстите на дъното на клисурата. Сякаш някакъв гладък диск, паднал от небето, се бе търколил в дъното на тази пропаст и сега отскачаше от земята, изтръгвайки се от преплетените клони; гол, разкривен клон на някакво дърво, което растеше на склона, прорязваше като черна пукнатина лунния лик. Луната, сякаш от дълбините на някаква пещера, изпращаше надалеч хоризонталните си лъчи и в тази печална, провираща се светлина пъновете на отсечените дървета изглеждаха много тъмни; тежки сенки падаха в краката ми от всички страни, собствената ми сянка се движеше по пътеката — прерязана от сянката на самотния гроб, вечно покрит с гирлянди цветя. На затъмнената лунна светлина венчетата на цветята приемаха форми, непознати за нашата памет, и неопределима за окото ни окраска, сякаш това бяха особени цветя, откъснати не от ръцете на човек, и сякаш те не растяха на този свят, а бяха предназначени само за мъртвите. Силният им аромат се носеше в топлия въздух и го правеше гъст и тежък като дим; на тамян. Късовете бял корал блестяха около тъмната могилка подобно на броеница от побелели черепи и беше толкова тихо наоколо, че когато се спрях, сякаш стихнаха всички звуци и целият свят замря.

Цареше величествена тишина, като че цялата земя се бе превърнала в гроб; известно време стоях неподвижен, мислейки предимно за живите, които са погребани в затънтени кътчета, далеч от човечеството и все пак обречени да делят неговите трагични или комични нещастия. А може би и да вземат участие в благородната му борба? Кой знае! Човешкото сърце може да побере целия свят. Не му липсва храброст да носи товар — но отде ще се намери мъжество да отхвърли този товар?

Изглежда, бях изпаднал в сантиментално настроение; зная само едно; стоях там тъй дълго, че ме овладя чувство на пълна самота; всичко, което бях видял и чул малко преди това — дори самата човешка реч, — сякаш напусна света и продължи да живее само в паметта ми, като че бях последният човек на земята. Това беше странна и меланхолична илюзия, възникнала полусъзнателно, както възникват всички наши илюзии, които ни се струват само видения на далечна, недостижима истина, различавана смътно от нас. Това беше действително едно от затънтените, забравени, неизвестни кътчета на земята и аз надникнах в тъмната му дълбина. Чувствувах: утре, когато напусна завинаги това кътче, то ще престане да съществува и ще живее само в паметта ми, докато сам не отида в страната на забравата. Това чувство се запази у мен до ден-днешен и може би тъкмо то ме подбуди да ви разкажа тази история, да се опитам да ви предам живата й реалност, нейната истина, разкрила се за миг в илюзията.

Корнелиус се появи през нощта. Той изпълзя като червей от високата трева, избуяла в низината. Мисля, че къщата му гниеше някъде наблизо, макар никога да не я бях виждал, тъй като не ходех натам. Корнелиус тичаше срещу мен по пътеката; краката му, обути в мръсни бели обувки, блещукаха върху тъмната земя; той се спря и почна да хленчи и да се превива угоднически; на главата си имаше висок цилиндър. Малката му, съсухрена фигурка беше облечена в костюм от черно сукно, който напълно я поглъщаше. Този костюм португалецът обличаше в празнични дни и при церемонии и аз си спомних, че това беше четвъртата ми неделя в Патусан. По време на моето пребиваване там смътно подозирах, че той иска да поприказваме насаме — само да можехме да останем на четири очи. С очаквателен израз на невеселото си, жълто лице той се навърташе наблизо, но неговата плахост му пречеше да се приближи, а освен това аз естествено не исках да имам нищо общо с такова отвратително създание. И все пак той би успял да ме заговори, ако не се стремеше да се изплъзне всеки път, когато го погледнеше някой. Той бягаше от суровия поглед на Джим, бягаше от моите очи, макар да се мъчех да бъда равнодушен към него; дори мрачният, надменен поглед на Тамб Итам го принуждаваше да бяга. Корнелиус винаги беше готов да избяга; щом го погледнеха, той побързваше да се отдалечи, навел глава върху рамото си или като ръмжеше недоверчиво, или пък безмълвен, с вид на човек, сломен от скръб; но никакво притворство не можеше да скрие природната му низост — също както никаква дреха не може да скрие чудовищната уродливост на тялото.

Не зная дали това се дължеше на унинието, което ме бе обзело след поражението, понесено от мен преди по-малко от час в борбата с призрака на страха, ала аз, без ни най-малко да се съпротивявам, дадох на Корнелиус възможност да ме хване в плен. Бях обречен да изслушам признания и да реша въпроси, които нямат отговор.

Това беше тягостно; но презрението, безразсъдното презрение, което предизвиква в мен видът на този човек, направи срещата по-лесно поносима. Корнелиус, разбира се, беше без значение за мене. А и всичко останало губеше значение, щом бях решил, че Джим — единственият, който ме интересуваше — най-сетне се е подчинил на своята съдба. Той ми бе казал, че е удовлетворен… почти. Ето нещо повече от онова, което се осмеляват да кажат мнозина от нас. Аз, който имах право да се считам за достатъчно добър, не смея да сторя това. И никой от вас, мисля, също не смее…

Марлоу млъкна, сякаш чакаше отговор. Никой не продума.

— Добре — отново заговори той. — Нека никой не знае, щом истината може да предизвика в нас само някаква жестока, страшна катастрофа. Но той е един от нас и можа да каже, че е удовлетворен… почти. Помислете само! Почти удовлетворен! Едва ли не може да се завиди на неговата катастрофа. Почти удовлетворен. След това вече нищо не би могло да има значение. Не беше важно кой го е подозирал, кой му се е доверявал, кой го е обичал, кой го е мразил… по-специално дали го е мразил Корнелиус.

Обаче в края на краищата и в това имаше своего рода признание. Съди се за някого както по неговите приятели, така и по враговете му, а този враг на Джим нито един порядъчен човек не би се поколебал да нарича свой враг, без да придава на това особено значение. Такова отношение имаше към него Джим, аз също; ала Джим пренебрегваше португалеца по други, общи съображения.

— Драги мой Марлоу — каза ми Джим, — чувствувам, че ако вървя по правия път, нищо не може да ме уязви. Да, така мисля. Сега, когато прекарахте тук достатъчно дълго време, за да се ориентирате, кажете откровено — не мислите ли, че се намирам в пълна безопасност? Всичко зависи от мен и, кълна се в бога, здраво съм уверен в себе си. Най-лошото, което Корнелиус би могъл да направи, е да ме убие. Но нито за миг не допускам тази мисъл. Виждате ли, той няма сили за това — нима самият аз ще му тикна в ръката за тази цел заредена пушка, а после ще се обърна към него с гръб? Ето що за човек е той. А да речем, че го направи — не ще може да го направи. Тогава какво? Дойдох тук не за да спася живота си, нали? Дойдох тук, за да се оградя със стена, и тук имам намерение да остана…

— Докато не бъдете напълно удовлетворен — добавих аз.

Ние седяхме тогава под тентата на кърмата на неговата лодка. Двайсет весла се вдигаха като едно, по десет от всяка страна, и пак като едно удряха във водата, а зад нас Тамб Итам гребеше ту отдясно, ту отляво и втренчено гледаше напред, като се мъчеше да държи лодката в средата на течението. Джим бе навел глава и последният наш разговор, изглежда, стихна. Той ме изпращаше до устието на реката. Шхуната бе отплавала предишния ден, слизайки надолу по реката заедно с отлива, а аз бях останал още за една нощ. И сега той ме изпращаше.

Джим ми се бе поразсърдил, задето изобщо споменах за Корнелиус. Право да си кажа, малко бях казал. Този човек беше твърде незначителен, за да стане опасен, макар омразата в него да беше толкова, колкото той можеше да побере. На всяко второ изречение португалецът ме величаеше с обръщението „достопочтени сър“ и ми хленчеше в ухото, като вървеше след мен от гроба на своята „покойна жена“ до вратите на резиденцията на Джим. Той се обяви за най-нещастния човек, за жертва, смазана като червей; молеше ме да го погледна. Затова не исках да извръщам главата си, но с крайчеца на окото можех да видя раболепната му сянка, която се плъзгаше след моята, а луната, увиснала вдясно от нас, спокойно съзерцаваше тази картина. Корнелиус се опитваше да обясни — както вече ви казах — участието си в събитията през онази паметна нощ. Пред него стоеше въпросът: „Кое е по-изгодно?“ Как можеше да знае той кой ще вземе връх?

— Аз бих го спасил, достопочтени сър! Бих го спасил за осемдесет долара — уверяваше ме той с мазен глас, следвайки ме на крачка разстояние.

— Той сам се спаси — казах аз — и ви прости.

Чух някакво хилене и се обърнах към него; той тутакси като че се приготви да си плюе на петите.

— За какво се смеете? — попитах аз, като се спрях.

— Не се заблуждавайте, достопочтени сър! — изпищя Корнелиус, очевидно изгубвайки всякакъв контрол над чувствата си. — Той се бил спасил! Той нищо не знае, достопочтени сър — съвсем нищо. Кой е той? Какво му е нужно тук на този крадец? Какво му е нужно? Хвърля на всички прах в очите. И на вас, достопочтени сър! Но на мене не може да хвърли прах в очите. Той е голям глупак, достопочтени сър!

Аз презрително се изсмях, обърнах се отново напред и продължих пътя си. Корнелиус ме настигна тичешком и настойчиво зашепна:

— Той прилича на малко дете… все едно, че е малко дете… малко дете.

Разбира се, не му обърнах никакво внимание, но той, като видя, че не бива да се бави — вече наближавахме бамбуковата ограда, която блестеше над черната пръст на разчистеното място, — пристъпи към целта си. Почна с гнусно хленчене. Големите му нещастия повлияли на разсъдъка му. Надявал се, че поради добротата си аз ще забравя всичко, което той казал, тъй като това било предизвикано от изключителното му вълнение. Не бил вложил никакъв умисъл; но достопочтеният сър не знае какво значи да бъдеш, разорен, съсипан, смачкан. След този увод той пристъпи към въпроса, който го засягаше непосредствено, обаче бъбреше така несвързано и страхливо, че дълго не можах да разбера накъде бие. Искаше да се застъпя за него пред Джим. Вероятно се касаеше за някакви пари. Няколко пъти Корнелиус ми повтори: „Скромно обезпечение — приличен подарък.“ Сигурно искаше да му се заплати нещо и дори с жар прибави, че животът пет пари не струва, ако ти отнемат всичко. Разбира се, аз не отроних нито дума, обаче не си запуших и ушите. Същността на работата — тя се изясняваше лека-полека — се заключаваше в това, че Корнелиус, според неговото мнение, имал право на известна сума за девойката. Той я бил отгледал. Чуждо дете. Много труд и грижи… Сега той е старец… приличен подарък… Ако достопочтеният сър каже една думичка…

Спрях се и с любопитство го погледнах, а португалецът, изглежда, страхувайки се да не го сметна за изнудвач, побърза да направи отстъпка. Заяви, че ако получи незабавно „приличния подарък“, ще поеме върху себе си грижата за девойката „безвъзмездно — когато джентълменът намисли да се върне в родината си“. Малкото му, жълто лице — цялото сбръчкано, като че го бяха смачкали — изразяваше неспокойна алчност.

Гласът му звучеше увещаващо:

— И повече никакви затруднения… нали съм опекун… известна сума…

Аз стоях и се чудех. Очевидно неговото призвание беше такъв вид занятие. Изведнъж установих, че в унизителната му поза има своеобразна увереност, сякаш той винаги действуваше с пълна сигурност. Изглежда, бе решил, че безстрастно обмислям предложението му, и с меден глас ми заговори:

— Всеки джентълмен дава малко обезпечение, когато дойде време да се върне в родината си.

Хлопнах вратичката на градинската ограда.

— В дадения случай, мистър Корнелиус — рекох аз, — това време няма никога да дойде.

Трябваха му няколко секунди, за да го проумее.

— Как! — едва не изпищя той.

— Да — продължих, застанал от другата страна на вратичката, — нима той не ви го е казал? Джим никога не ще се върне в родината си.

— Ох, това вече е прекалено! — извика Корнелиус.

Повече не ме нарече „достопочтени сър“. Постоя неподвижен, а после заговори много тихо и без никакво смирение.

— Никога няма да замине… ах! Той… той… той дойде тук дявол знае откъде… дойде тук… дявол знае защо… за да ме тъпче, докато умра… ах, да ме тъпче — португалецът тихичко тропна с два крака. — Точно така… и никой не знае защо… докато умра…

Гласът му съвсем стихна; той слабо се закашля, приближи се до оградата и каза поверително, с жален тон, че няма да позволи да го тъпчат.

— Търпение… търпение! — измърмори Корнелиус, като се удари в гърдите.

Вече престанах да му се смея, по неочаквано самият той избухна в див, пресилен смях.

— Ха-ха-ха! Ще видим! Ще видим! Какво? Да ме ограби? Да ограби от мен всичко! Всичко! Всичко!

Главата му хлътна на рамото, ръцете му увиснаха отпред, леко сключени. Можеше да се помисли, че той премного обича девойката и жестокото похищение го е сломило, разбило сърцето му. Изведнъж португалецът вдигна глава и изрече една неприлична дума.

— Като майка си… прилича на измамната си майка! Досущ. И лицето й е същото. И лицето! Вещица!

Корнелиус бе притиснал чело в оградата и в тая поза крещеше със съвсем слаб глас заплахи и гнусни ругатни на португалски, които преминаваха в жалби и стонове; раменете му се повдигаха и отпускаха, сякаш бе започнало да му се повръща. Гледката беше гротескна и отвратителна и аз побързах да се отдалеча. Той извика нещо подир мен — мисля, че бе някаква ругатня по адрес на Джим, — но не много високо, тъй като се намирахме твърде близо до дома на приятеля ми. Чух ясно само думите:

— Също като малко дете… малко дете.