Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава осемнадесета

Шест месеца по-късно моят приятел (собственик на фабрика за ориз, циничен стар ерген, ползуващ се с репутация на ексцентричен човек) ми прати писмо. Решил, позовавайки се на горещата ми препоръка, че може би желая да чуя нещичко за Джим, той ми описваше надълго и нашироко неговите достойнства. Момъкът се оказал скромен и енергичен.

Като четях това писмо, си помислих, че моят приятел бе проявил към Джим не само търпимост — не, това беше начало на истинска привързаност. Разбира се, той привеждаше своеобразни доводи. Преди всичко Джим не изгубил свежестта си в този климат. Ако бил момиче — пишеше приятелят ми, — щяло да може да се каже за него, че цъфти, цъфти скромно като теменужка, а не като тези вулгарно крещящи тропически цветя. Джим бил в къщата му вече шест седмици, а още нито веднъж не се бил решил да го шляпне по гърба, да го нарече „приятелю“ или да му даде да разбере, че е архаична находка. Джим не се отличавал и с досадната бъбривост на младите хора. Характерът му бил добър, почти нямало какво да разкаже за себе си и съвсем не бил умен, слава богу — пишеше моят приятел. Но очевидно Джим беше все пак достатъчно умен, за да цени спокойно остроумието му и в същото време да го забавлява с наивността си.

Ето какво пишеше моят приятел. Бях много доволен от даващия надежди Джим, от тона на писмото, от собствената си проницателност. Очевидно знаех какво вършех: бях разгадал душата му и прочее… Ами ако от това излезе нещо неочаквано и чудесно? Същата вечер, като си почивах в шезлонга под тентата на юта на моя кораб (в пристанището на Хонконг), положих от името на Джим основния камък на въздушните му кули. Направих рейс на север, а когато се върнах, ме очакваше ново писмо от моя приятел. Неговия плик отворих най-напред.

„Не можех да понасям фамилиарността на тази гадина — пишеше Джим от едно морско пристанище на седемстотин мили южно от мястото, където можеше да се чувствува като риба във вода. — Засега съм при Егщрьом и Блейк — корабни доставчици; временно служа при тях като куриер, ако трябва да нарека нещата със собствените им имена. Споменах им вашето име — това беше моята препоръка: те, разбира се, ви познават и ако можете да им напишете две-три думи за мене, ще ме оставят за постоянно.“

Бях напълно затрупан от развалините на моята въздушна кула, но, разбира се, изпълних молбата му и писах. В края на годината новият ми договор наложи да отида нататък и там имах възможност да се видя с него.

Той все още служеше у Егщрьом и Блейк и ние се срещнахме в помещението, което те наричаха „нашата приемна“. Стаята се помещаваше в магазина. Джим току-що се бе върнал от един кораб и като ме видя, наведе глава, готов за борба.

— Какво можете да кажете за свое оправдание? — започнах аз веднага щом се ръкувахме.

— Това, за което ви писах, нищо повече — упорито каза той.

— Онзи да не се е раздрънкал? — попитах.

Джим ме погледна със смутена усмивка.

— О, не! Не издрънка нищо. Държеше се, като че ли ни свързва някаква тайна. Приемаше дяволски тайнствен вид винаги, когато отидех във фабриката; смигаше ми почтително, сякаш искаше да каже: „Ние с вас знаем…“ Гнусно се подмазваше, фамилиарничеше…

Той се отпусна в един стол и загледа краката си.

— Веднъж останахме двамата насаме и той се осмели да ми каже: „Е, мистър Джеймс — там ме наричаха мистър Джеймс, сякаш бях син на собственика, — ето че пак сме заедно. Тук е по-добре, отколкото на стария кораб, нали?“

Не е ли възмутително? Погледнах го, а той направи дълбокомислена гримаса.

„Не се безпокойте, сър, казва. Веднага мога да различа джентълмена и разбирам как трябва да се чувствува един джентълмен. Надявам се все пак, че ще оставите за мене това място. И на мене ми дойде нагорно заради скандала с онази проклета стара «Патна».“

Беше ужасно. Не знам какво щях да кажа или направя, ако в това време не бях чул гласа на мистър Денвър, който ме извика от коридора. Бе време за закуска. Двамата с мистър Денвър прекосихме двора и градината и влязохме в бунгалото. Той започна както обикновено ласкаво да се шегува с мен… Изглежда, му харесвах…

Джим помълча.

— Да, зная — харесвах му. Ето защо ми беше толкова тежко. И такъв чудесен човек! Същата сутрин ме бе хванал под ръка… Той също беше фамилиарен с мен.

Джим рязко се разсмя и наведе глава на гърдите си.

— Ба! Когато си спомних как онова гнусно животно разговаряше с мен — поде той изведнъж с треперещ глас, — ми беше непоносимо да мисля за себе си… Разбирате, нали?…

Кимнах.

— Та той се отнасяше към мен почти като баща! — възкликна Джим и гласът му секна. — Би трябвало да му кажа. Не можех да оставя това така, нали?

— Е, и какво направихте? — прошепнах аз след малка пауза.

— Предпочетох да се махна — бавно рече Джим, — тази работа трябва да се погребе.

От магазина се чу свадливият, нервен глас на Блейк, който се караше с Егщрьом. Те работеха заедно вече много години и всеки ден от отварянето на магазина до последната минута преди затваряне Блейк, дребно човече, със зализана черна коса и тъжни, малки като мъниста очички ругаеше непрестанно, заядливо, с някаква плачлива ярост. Това вечно ругаене беше съвсем обикновено явление в тяхната кантора; дори посетителите твърде скоро преставаха да му обръщат внимание и съвсем рядко измърморваха: „Досадно!“ — или скачаха веднага и затваряха вратата на „приемната“. Егщрьом — ъгловат, едър скандинавец с припрени маниери и огромни руси бакенбарди, даваше нареждания на хората си, проверяваше пратките, изготвяше сметките или пишеше писма, застанал прав пред високото писалище в магазина, без да обръща особено внимание на врявата, която вдигаше Блейк — сякаш беше абсолютно глух. Само от време на време, обезпокоен, изричаше: — Ш-ш-т!… — Но това „ш-ш-т“ не правеше ни най-малко впечатление, а той и не очакваше друго.

— Тук се отнасят към мене много добре — каза Джим. — Блейк е грубиян, но Егщрьом е чудесен човек.

Той бързо стана и тръгна с отмерени крачки към прозореца, където имаше статив с телескоп, обърнат към пристанището.

— Ето сега влиза в пристанището онзи кораб, който изчакваше цялата сутрин, защото нямаше попътен вятър — забеляза спокойно Джим… — трябва да отида на борда му.

Мълчаливо си стиснахме ръцете и той тръгна към вратата.

— Джим! — извиках аз.

Той се обърна сложил ръка на дръжката.

— Вие… Вие може би сте се отказали от сполуката.

Джим се върна при мен.

— Какъв чудесен старец — каза той. — Но как бих могъл? Как бих могъл? — Устните му потрепнаха. — Тук това няма значение.

— О! Вие… вие… — започнах аз; трябваше да търся подходяща дума, а когато се убедих, че такава няма, Джим си беше вече отишъл. От магазина достигна до мене ниският, приятен глас на Егщрьом, който казваше весело:

— Това е „Сара У. Грейнджър“, Джим. Помъчете се да се озовете пръв на борда й.

Тутакси се намеси и Блейк и закрещя като раздразнен какаду:

— Кажете на капитана, че пощата му е при нас. Това ще го накара да дойде тук. Чувате ли, мистър… как ви беше името?

Джим побърза да отговори на Егщрьом и в тона му имаше нещо детинско:

— Добре. Ще организирам състезанието.

Вероятно в тази досадна работа той бе намерил добра страна: можеха да се устройват състезания — кой пръв ще достигне кораба.

По време на този рейс повече не видях Джим, но следващия път (имах договор за шест месеца) отново се упътих към кантората. На десет крачки от вратата чух пак ругатните на Блейк, а когато влязох, той ми хвърли тъжен поглед: Егщрьом, просиял от широка усмивка, се упъти към мене, протегнал голямата си, костелива ръка.

— Драго ми е да ви видя, капитан… Ш-ш-т… Така си и мислех, че скоро ще се отбиете при нас.

Какво казахте сър?… Ш-ш-т… Аха, Джим! Не е вече при нас. Заповядайте в приемната…

Когато вратата се хлопна зад нас, нервният глас на Блейк почна да се чува по-слабо, като глас на човек, който отчаяно ругае сред някаква пустош.

— И ни постави в твърде неприятно положение. Трябва да кажа — лошо се отнесе към нас…

— Къде замина? Знаете ли? — попитах.

— Не. И никакъв смисъл няма да разпитвате — отвърна Егщрьом. Той стоеше с бакенбардите си пред мен — любезен, нескопосно отпуснал ръце до бедрата; на измачканата му синя жилетка от серж висеше тънка сребърна верижка за часовник. — Такъв човек не заминава за определено място.

Бях твърде загрижен от новината, за да искам обяснение на тази фраза. Егщрьом продължи:

— Той ни напусна… представете си, същия ден, когато пристигна един параход с поклонници, които се връщаха от Червено море; две от перките на витлото му бяха счупени. Това беше преди три седмици.

— Нямаше ли някакви разговори за злополуката с „Патна“? — попитах аз, очаквайки най-лошото.

Той трепна и ме погледна, сякаш бях ясновидец.

— Да… имаше! Откъде знаете? Някой ви е казал. Събрахме се тук двама-трима капитани, управителят на „Венлоу“ — техническата кантора в пристанището, още двама-трима души и аз. Джим също беше при нас — стоеше със сандвич и чаша бира в ръка; когато сме заети — нали разбирате, капитане, — няма време да закусваме като хората. Той стоеше до ей тази маса и ядеше сандвичи, а ние всички се бяхме струпали до телескопа и гледахме как параходът влиза в пристанището; тогава управителят на „Венлоу“ почна да говори за капитана на „Патна“: някога правил за него някакъв ремонт; после ни разказа каква стара развалина бил корабът, но колко много печалба носел. Той спомена и за последното му плаване и тогава ние всички се намесихме в разговора. Един казваше едно, друг — друго… Нищо особено — това, което бихте казали и вие, и всеки друг човек. Накрая се посмяхме. Капитан О’Брайън от „Сара У. Грейнджър“, едър, шумен старец с бастун — той седеше в ей онова кресло и слушаше разговора, — изведнъж чукна с бастуна си по пода и извика с все сила:

„Негодници!…“

Всички подскочихме, а управителят на „Венлоу“ ни смигна и попита:

„Какво има, капитан О’Брайън?“

„Какво има! Какво има! — и старецът се разкрещя. — Какво се смеете такива? Този случай не е шега. Позор за целия човешки род — ето какво е той! Бих се засрамил, ако ме видят в една стая с някой от онези хора. Да, господа!“

Той улови погледа ми и от учтивост бях принуден да кажа:

„Негодници! Е, разбира се, капитан О’Брайън, аз също не бих искал да ги видя тук, тъй че в тази стая вие се намирате в пълна безопасност. Искате ли да изпиете нещо разхладително?“

„По дяволите вашето разхладително, Егщрьом! — извика той, а очите му изпускаха искри. — Ако ми се пие, имам уста да си поискам. А сега ще си вървя. Въздухът при вас днес е лош.“

При тези негови думи никой не се стърпя — всички се разсмяха гръмко и един след друг последваха стареца. И тогава, сър, този проклет Джим остави сандвича, който държеше в ръка, заобиколи масата и дойде при мен; чашата с бирата му стоеше недокосната.

„Отивам си“ — рече Джим.

„Още няма дори един и половина — отвърнах аз, — можете да попушите малко преди това.“

Стори ми се да казва, че е време да върви на работа. Когато разбрах какво е намислил, ръцете ми отмаляха, да! Знаете ли, не всеки ден можете да срещнете такъв човек, сър; управляваше платноходката като дявол; готов беше да излезе в морето на цели мили да посрещне корабите, и то във всякакво време. Случвало се е неведнъж някой капитан да дойде тука и още от вратата ще каже:

„Къде намерихте такъв морски кларк, Егщрьом? Безразсъден и ненормален човек! На разсъмване аз едва-едва налучквах пътя и изведнъж гледам: из мъглата, право срещу мен, изниква някаква лодка, полузалята от вода. Пръски прелитат над мачтата й, двама изплашени туземци седят на дъното на лодката, а някакъв дявол на румпела вика: «Ей! Ей! Кораба! Ало! Капитане! Ей! Ей! Агентът на Егщрьом и Блейк говори пръв с вас! Ей! Ей! Егщрьом и Блейк! Ало! Ей!» Разблъсква туземците, сваля рифсезните63, надвиснал е шквал, а той ми крещи като бесен да вдигна всички платна, щял да ме въведе в пристанището. Не човек, а дявол. Не бях виждал така да се управлява лодка. И при това не е бил пиян, нали? А когато се качи на борда, гледам го — един такъв тихичък, приказва кротко… и се изчервява като момиче…“

Та ви казвам, капитан Марлоу, когато Джим излизаше в морето срещу непознат кораб, никой не можеше да ни съперничи. На другите доставчици им оставаше само да задържат старите си клиенти и…

Егщрьом очевидно беше силно разстроен.

— Да, сър. Това приличаше на поведение на човек, който е готов да влезе сто мили навътре в морето дори в стар галош, за да осигури кораба за фирмата. Ако фирмата беше негова и трябваше тепърва да я изправя на крака, дори тогава не би могъл да направи повече… И сега изведнъж… съвсем неочаквано… Та затова си помислих: „Охо! Иска по-голяма заплата… ето каква е тук работата.“

„Добре — казвам аз, — няма защо да се вдига шум, Джим. Кажете — колко искате. Всяко разумно искане ще бъде удовлетворено.“

Той ме погледна така, сякаш се мъчеше да преглътне нещо, което е заседнало на гърлото му.

„Не мога да остана при вас.“

„Що за глупашка шега?“ — питам.

Той поклати глава, а аз по очите му познах, че вече всъщност ни беше напуснал. Тогава се нахвърлих върху него и почнах да го ругая.

„От кого бягате? — питам го. — Кой ви обижда тук? Какво ви е засегнало? Та вие имате по-малко мозък от един плъх — дори плъхът не бяга от хубавия кораб. Къде мислите, че ще получите по-добро препитание?“

Уверявам ви, здравата му се накарах.

„Тази фирма няма да потъне“ — казвам. А Джим изведнъж подскочи като ужилен.

„Сбогом — казва ми той и ми кима като някакъв лорд. — Вие не сте лош човек, Егщрьом. Давам ви дума, че ако знаехте причината, нямаше да се опитвате да ме задържите.“

„Това, казвам му, е глупашка лъжа. Знам какво искате.“

Джим така ме ядоса, че дори се разсмях.

„Нима не можете да почакате дори минутка, за да си изпиете чашата бира, странни човече?“

Не знам какво го беше прихванало; момъкът сякаш едва намери вратата; уверявам ви, капитане, това беше комична гледка. Вместо него аз изпих бирата му.

„Е, щом чак толкова бързате, пия за ваше здраве от вашата чаша — казвам му аз. — Но помнете думите ми: ако продължавате тази игра, много скоро ще се убедите, че земята е твърде малка за вас — това е всичко.“

Джим ми хвърли мрачен поглед и изтича навън, а лицето му беше такова, че можеше да плашиш децата с него.

Егщрьом изсумтя огорчено и разчеса с възлестите си пръсти единия си рус бакенбард.

— Оттогава все не мога да намеря свестен човек. Само неприятности и нищо повече. Разрешете да ви попитам, капитане, как открихте този човек, ако въпросът не е неудобен.

— Той е бил първи помощник-капитан на „Патна“ по време на онова плаване — казах аз, чувствувайки, че съм длъжен да дам някакво обяснение.

Един миг Егщрьом стоя неподвижно, заровил пръсти в бакенбардите си, после избухна:

— А кого интересува тази работа, дявол да го вземе?

— Мисля, че никого… — подех аз.

— И какво постига той, дявол да го вземе, като постъпва по тоя начин?

Изведнъж Егщрьом пъхна в устата си левия си бакенбард и като се сети за нещо, възкликна:

— По дяволите! А аз му казах, че земята ще се окаже твърде малка за него.