Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава двадесет и втора

Спечелването на любов, чест, доверието на хората, гордостта и властта, които придобиваме в резултат на тези завоевания — ето тема за героично повествование. Но на нас ни прави впечатление външната страна на такъв успех, а доколкото става дума за успехите на Джим, те нямаха външна страна. Тридесет мили гори скриваха неговото завоевание от погледа на равнодушния свят, а шумът на белия прибой по крайбрежието бе заглушил гласа на славата. Потокът на цивилизацията сякаш се бе раздвоил на сушата на сто мили северно от Патусан и бе изпратил един ръкав на изток, а друг на югоизток, без да докосне Патусан, неговите равнини и долини, неговите стари дървета и отколешно човечество — Патусан, забравен и изолиран като незначително островче между двата ръкава на могъщата, разрушителна река.

Названието на тази страна се среща често в описанията за пътешествия през далечното минало. Търговците от седемнайсети век са отивали там за пипер, тъй като страстта за пипера, подобно на любовен пламък, е горяла в сърцата на холандските и английските авантюристи от времето на Джеймс Първи. Къде ли не ходили те за пипер! Заради един чувал с пипер били готови да си прережат гърлата без колебание и да продадат на дявола душата си, за която обикновено толкова се грижели; странното упорство на това желание ги карало да презират смъртта в нейните хиляди въплъщения; неизвестни морета, непознати и отвратителни болести, рани, плен, глад, чума и отчаяние. Желанието правело тези хора велики. Кълна се в небето, но ги правело героични и в същото време трогателни в безумния им търг с неумолимата смърт, която налагала своя данък и на млади, и на стари. Изглежда немислимо, че единствено алчността можела да предизвика у хората такова упорство в преследването на целта, такава сляпа настойчивост в усилията и жертвите. И действително онези, които поставяли на карта живота си, рискували всичко заради една оскъдна награда. Те оставяли костите си по далечните брегове, та богатствата да текат към живите в родината. На нас, техните по-малко изпечени приемници, те ни се струват не търговски агенти, а оръдие на съдбата; втурвали се в неизвестността, подчинявайки се на вътрешния си глас, на порива, който пулсирал в кръвта им, и на мечтата за бъдещето. Предизвиквали изумление; и трябва да се признае — били готови да срещнат чудесното. Снизходително го отбелязвали в своите страдания, в лика на моретата, в обичта на чуждите народи, в славата на блестящите владетели.

В Патусан те намерили много пипер и им направили впечатление величието и мъдростта на султана; но кой знае защо, след едно столетие търговията с тази страна позамряла. Може би вече там нямало пипер. Както и да е, сега никой не се интересувал от това; славата угаснала, султанът бил млад, слабоумен човек с два палеца на лявата си ръка и с мизерни средства, изстисквани от нещастното население и ограбени от него от многобройните му чичовци.

Тези сведения, аз, разбира се, получих от Щайн. Той ми назова имената на хората и даде кратко описание на живота и характера на всеки. Бе пълен с данни за тази туземна държава като някакъв официален отчет — обаче неговите сведения бяха много по-занимателни. Кой друг можеше да знае това, ако не той. Щайн търгуваше с много райони, а в някои от тях — както например в Патусан — единствено неговата фирма бе получила от холандското правителство специално разрешение да основе търговска агенция. Правителството имаше доверие в благоразумието му и се предполагаше, че целия риск той поема върху себе си. Хората, които наемаше, също разбираха това, но несъмнено Щайн им плащаше толкова, колкото струваше рискът.

На сутринта, по време на закуската, Щайн говори с мен съвсем откровено. Доколкото му беше известно (по неговите думи последните новини бяха получени преди тринайсет месеца), животът и собствеността в Патусан били изложени на постоянна опасност — условия съвсем нормални за там. В Патусан се водела междуособна война и начело на едните стоял раджа Аланг, най-злият от чичовците на султана, владетелят на реката, който се занимавал с изнудвачество и кражби и потискал местните жители малайци така жестоко, че били заплашени от пълно изтребление; съвсем беззащитни, те нямали възможност дори да се изселят вън от страната, „тъй като — както забеляза Щайн — къде биха могли да отидат и как да го направят“? Несъмнено те нямали дори желание да се изселят. Светът (ограден с високи, непроходими планини) навсякъде бил в ръцете на благородниците по рождение, а този раджа те поне познавали: произхождал от тяхната кралска династия.

По-късно имах удоволствието да се срещна с този благородник. Той беше дребен, мръсен, немощен старец, със зли очи и безволева уста, който гълташе на всеки два часа топче опиум; презрял правилата на приличието, раджата ходеше гологлав и невчесаната му, сплъстена коса падаше върху сбръчкалото му, нечисто лице. По време на аудиенцията той се покачваше на нещо като тясна платформа, издигната в залата; а залата приличаше на стар обор и имаше прогнил бамбуков под, през дупките на който можеше да се видят на дванадесет-петнадесет стъпки дълбочина купчини боклуци и най-различни отпадъци, хвърлени под нея. Ето къде ни прие той, когато, съпроводен от Джим, се явих при него на официално посещение.

В залата имаше около четирийсет души и може би още три пъти по толкова се тълпяха долу в големия двор. Зад гърбовете ни хората непрекъснато влизаха и излизаха, блъскаха се и шепнеха. Няколко младежи с пъстри копринени дрехи блестяха отдалеч; останалите — робите и обикновените поданици — бяха полуголи, в окъсани саронги, изпоцапани с пепел и петна от кал.

Никога не бях виждал Джим толкова сериозен, сдържан, непроницаем, внушителен. Сред тези тъмнолики хора фигурата му на здравеняк, с бял костюм и блестящи светли къдрици, сякаш привличаше слънчевите лъчи, които се процеждаха през цепнатините на затворените капаци на тази мрачна зала със стени от рогозки и тръстиков покрив. Той правеше впечатление на същество от съвсем друга порода. Ако не бяха видели как бе доплавал с кану, можеха да помислят, че е паднал при тях от небето. Обаче той бе пристигнал с една разнебитена лодка еднодръвка и през целия път бе седял (неподвижно, със здраво стиснати колене, страхувайки се да не преобърне лодката) на тенекиения сандък, който му бях дал аз, а на коленете си бе държал револвер морски тип, подарен му от мене при раздялата. Този револвер по волята на провидението или благодарение на някаква налудничава идея, която напълно му подхождаше, а може би и по силата на несъзнателна прозорливост той бе решил да остави незареден. Ето така Джим пътувал срещу течението на река Патусан. Не бихте могли да си представите пристигане по-различно и по-опасно, по-необикновено и случайно, а той пристигнал и съвсем сам. Странно, всички негови постъпки носеха някакъв фатален характер на бягство, на импулсивно, несъзнателно дезертьорство — скок в неизвестността.

Тъкмо случайността на всичко това оказва върху мен особено силно въздействие. Нито Щайн, нито ние имахме ясна представа какво се намира от другата страна, когато ние, изразявайки се метафорично, го хванахме и прехвърлихме без каквито и да е церемонии през стената. В онзи момент исках само да завърша неговото изчезване. Характерно е, че Щайн се ръководеше от сантиментален мотив. Струваше му се, че плаща (предполагам, с добро) свой стар дълг, за който не бе забравил. Действително през целия си живот той особено дружелюбно се отнасяше към хората, пристигащи от Британските острови. Наистина покойният му благодетел беше шотландец и дори се наричаше Александър Макнийл, а родното село на Джим се намираше доста по̀ на юг от река Туийд; но на разстояние шест или седем хиляди мили Великобритания, макар и да не става по-малка, някак се свива в далечината дори за своите чеда и такива подробности изгубват всякакво значение. Намеренията на Щайн бяха толкова великодушни, че аз го помолих най-настоятелно да ги скрива известно време. Чувствувах, че никакви съображения за лична изгода не бива да влияят на Джим; не биваше дори да го подлагаме на риска на такова влияние. Налагаше се да имаме работа с друг вид реалност. Джим се нуждаеше от убежище и трябваше да му бъде предложено убежище, купено с цената на опасност — нищо повече.

За всичко останало бях с него съвсем откровен и (както ми се струваше тогава) дори преувеличих опасността на начинанието. В действителност обаче аз я бях подценил: първият ден на Джим в Патусан едва не станал последен — и щеше да бъде наистина последен, ако Джим не беше така безразсъден или така суров към себе си и бе благоволил да зареди револвера. Когато му излагах невероятния ни план за неговото уединение, помня как упоритата му и тъжна покорност постепенно отстъпваше място на учудването, любопитството, възторга и момчешката възбуда. За такъв случай мечтаеше той. Не можеше да разбере с какво е заслужил това мое… Да го обесят, ако разбира на какво дължи тази… А на Щайн, онзи Щайн, търговецът, който… но, разбира се, на мене той трябва… Прекъснах го. Той говореше несвързано, а благодарността му ми причиняваше неизразима болка. Казах му, че ако е задължен някому, този някой е старият шотландец, за когото никога не е чувал; този шотландец умрял преди много години и след него останал само споменът за гръмовния му глас и грубоватата му честност. Следователно няма на кого да благодари. Щайн дава на младия човек помощ, каквато сам е получил на младини, а аз всичко на всичко споменах само неговото име. Тогава Джим се изчерви и като въртеше в ръката си някаква хартийка, стеснително забеляза, че винаги съм имал доверие в него.

Съгласих се с него и след кратка пауза изразих пожелание да му се удаде да последва моя пример.

— Вие мислите, че не се доверявам на себе си? — със смущение попита Джим, а после измърмори, че човек трябва първо да се прояви. При тези думи лицето му просия и той заяви решително, че няма да имам възможност да се разкайвам за доверието, което… което.

— Не се заблуждавайте — прекъснах го аз. — Не е по силите ви да ме накарате да се разкайвам за нещо.

У мене не можеше да има съжаление; дори и да имаше, това си беше моя лична работа; от друга страна, бих искал да му внуша, че този замисъл, този експеримент — е дело на неговите ръце; той и само той ще носи отговорността.

— Как! Но това е същото, което аз… — запъна се той.

Помолих го да не става глупав, защото видът му беше по-недоумяващ от всякога. Джим бе на път да направи живота си непоносим…

— Така ли мислите? — попита той развълнувано, а след миг доверчиво прибави: — Но нали аз все пак вървях напред? Нима не е така?

Не бях в състояние да му се сърдя. Неволно се усмихнах и му казах, че в отдавнашни времена хората, които са вървели напред по същия начин като него, са ставали отшелници в пустинята.

— По дяволите отшелниците! — възкликна разпалено Джим. Разбира се, против пустинята той не възразяваше.

— Драго ми е да чуя това — казах. Нали тъкмо в пустинята отиваше. Осмелих се да му обещая, че там животът няма да му се стори скучен.

— Да, да — потвърди дълбокомислено той.

Нали бе изразил желание, неумолимо продължавах аз, да се оттегли и да затръшне вратата след себе си.

— Нима? — прекъсна ме Джим мрачно и това настроение го бе обзело от глава до пети като сянка на някакъв минаващ облак. В края на краищата той умееше да бъде удивително изразителен. Удивително! — Нима? — повтори той горчиво. — Не можете да кажете, че съм вдигал заради това прекалено много шум. Аз мога да търпя… само че, дявол да го вземе, вие ми показвате вратата…

— Отлично. Тръгвайте натам — отсякох. Можех да му дам тържествено обещание, че вратата зад него ще се затвори здраво. За неговата съдба, каквато и да беше тя, никой нямаше да знае, тъй като тази страна, въпреки че преживяваше период на гниене, се считаше недостатъчно узряла за намеса в нейните работи. Щом се озовеше там, той сякаш веднага щеше да престане да съществува за външния свят.

Ще му се наложи да стои само на собствените си крака и освен това ще трябва отначало да намери опора за тях.

— Ще престана да съществувам. Точно така! — прошепна Джим сякаш на себе си. Очите му, приковани в моята уста, блестяха.

Ако той е разбрал всички условия, заключих аз, трябва да скочи в първата попаднала му гари и да замине при Щайн, за да получи последните инструкции. И той изхвръкна от стаята, преди да бях завършил думите си.