Игра на часове

32

Убийството на Боби Батъл завладя първите страници на цялата областна преса. Заглавията ставаха още по-сензационни от факта, че смъртта му се приписваше на серийния убиец. За пресата и широката общественост оставаше тайна само кражбата на дребни предмети от жертвите и течното съдържание на писмата.

Гражданите на Райтсбърг се укриваха зад заключени врати, почистваха оръжията си, монтираха аларми и гледаха втренчено всеки непознат. Израженията им говореха красноречиво: щом човек като Боби Батъл може да бъде убит насред болница, пълна с народ, значи никой не е в безопасност.

И бяха напълно прави.

Пещерата се намираше далеч сред заоблените хълмове на изток от Райтсбърг в посока към Шарлотсвил. Входът й бе прикрит от паднали борове и дебели завеси бръшлян; не се виждаше и следа от пътека към нея. Отворът в скалата можеше спокойно да приюти няколко семейства черни мечки, както се бе случвало неведнъж в миналото. Сега обаче имаше само един обитател — двукрак, но не по-малко свиреп хищник.

Той седеше замислен до грубо скованата маса в средата на пещерата. По нея се трупаха запаси за дълъг престой. Единственото осветление идваше от електрически фенер. Мъжът държеше качулката, която бе носил по време на четири убийства. Леко опипа с пръсти материята. Екзекутор — това беше той, ни повече, ни по-малко. Но екзекуторите изпълняват само справедливи присъди.

Сведе очи към вестника. От страницата го гледаше зърнеста снимка на Робърт Батъл, направена преди години. Заглавието гласеше: Милионерът Робърт Е. Лий Батъл, бизнесмен и филантроп, убит в болница. Полицията подозира сериен убиец.

Сериен убиец! Тези две думи кънтяха в главата му, докато накрая мъжът не издържа, смачка вестника и го захвърли. После яростно грабна фенера и го запокити срещу стената. Настана мрак. Той скочи и затича из пещерата, като се блъскаше в разни предмети, падаше, ставаше и удряше с коравите си юмруци по пръста и скалата, докато ръцете му изтръпнаха. Най-сетне рухна изтощен на студения каменен под.

Изведнъж изкрещя с такава сила, че сърцето му сякаш бе готово да се пръсне. След малко го изби пот, дишането му стана по-равномерно и накрая той се успокои. Пропълзя до сандъка, оставен край една от стените, напипа ключалката, отвори и извади отвътре друг фенер — този път газен. Порови из джоба си за кибрит, запали фитила, засили пламъка, озърна се и откри вестника. Отново седна край масата и зачете, като се мъчеше да не гледа неясната фотография на мъртвеца.

Досадна пречка — и то голяма, трябваше да признае, — но животът бе пълен с разочарования. Щеше да постъпи както винаги — да превърне препятствието в свое предимство. Да, великият Боби Батъл бе мъртъв, но имаше още какво да се прави. Имаше хора за убиване… не, за екзекуция, побърза да се поправи той.

Вгледа се в заглавието, по-точно в последната му част. Полицията подозира сериен убиец. Онзи имитатор му бе откраднал големия удар по най-отвратителен начин. Беше го ограбил, а сега хвърляше вината върху него. В известен смисъл мъжът неволно се възхищаваше от професионализма на онзи негодник. Да, възхищаваше се, но никога нямаше да му прости.

Той извади листче, върху което бе написал шифрован списък на жертвите си — вече мъртвите и онези, които тепърва трябваше да убие. Взе молив и добави под последния ред въпросителен знак. Щеше да открие имитатора преди полицията и да го убие. Така повеляваше справедливостта.