Игра на часове

41

Джуниър Дийвър излезе от недовършената си къща и вдигна очи към тъмното небе. Чувстваше се изтощен — беше работил цял ден за чужди хора, преди да дойде тук, за да кове греди и шперплат. Приключи с покрива малко преди да се стъмни, после влезе да поработи вътре.

Но предстоящото дело не му даваше покой. Лулу непрестанно му опяваше. Процесът можел да съсипе всичките им мечти, все това повтаряше. Ами ако мисис Батъл ги осъди? Край на надеждите. После тъща му взимаше думата, а почнеше ли веднъж да говори Присила, нямаше млъкване. Неведнъж през живота си Джуниър бе изпадал в беда. Но не помнеше да е закъсвал чак толкова.

Помисли си за предложението на Реми Батъл. Ех, ако можеше да й обясни. Най-досадното беше, че очевидно никой не му вярваше. И все пак разбираше, че при толкова улики срещу него жената е убедена във вината му.

Докато дъвчеше сандвич и пиеше бира от хладилната чанта, той продължи да размишлява. Ако искаше, можеше да сложи точка на тази история още сега — стигаше само да каже какво е правил онази вечер, — но по-скоро би предпочел да попадне в затвора. Просто не можеше да постъпи така с Лулу. Глупост, голяма глупост бе направил. Но нямаше начин да промени миналото.

Дояде сандвича. Мобилният му телефон бръмчеше, зареден с цял куп послания. Мразеше проклетата машинария; всеки искаше нещо, и то веднага. Джуниър провери списъка на съобщенията. Едното го озадачи — идваше от Шон Кинг. Какво ли иска, запита се Джуниър. Е, щеше да почака.

Върна се в недовършената къща. Наближаваше осем и половина, крайно време да приключва с работата. Беше на крак от четири сутринта. Гърбът го болеше жестоко след толкова катерене по стълбата с гредите. Стар беше вече за такава работа. Но знаеше, че ще я върши, докато грохне съвсем. С какво друго можеше да се занимава човек като него?

Ударът изотзад пропука черепа му. Едрият мъж залитна, хвана се за главата и се завъртя. През бликащата по лицето му кръв видя насреща си човек с черна качулка и с лопата в ръцете. Успя да отбие с лакът втория удар, макар че костта изпращя и се строши. Крещейки от болка, Джуниър рухна назад. Проснат върху студения дървен под, той видя как лопатата отново полита към него. Намери сили да замахне с крак и да подкоси противника.

Човекът с качулката тежко падна по гръб, но веднага пак скочи на крака. Джуниър седна, крепейки счупената си ръка. Задъхан, той запълзя назад, продължавайки да рита срещу врага, за да го държи на разстояние. Сандвичът и бирата се надигнаха в гърлото му и обляха дъските наоколо. Успя да стъпи на крака, но поредният удар се стовари върху гърба му и той пак падна.

Джуниър Дийвър беше висок над метър и деветдесет и тежеше около сто и двайсет килограма. Знаеше, че ако успее поне веднъж да удари по-дребния си противник, положението веднага ще се промени. Щеше да убие копелето. Осъзнаваше, че с тия тежки рани би имал само един — единствен шанс. Като участник в редица кръчмарски побоища той имаше известен опит. Смяташе да подмами противника.

Коленичи и отпусна чело към пода, сякаш бе останал без сили. Когато видя лопатата да се надига, той се хвърли напред и улучи нападателя право в корема. Двамата прелетяха през цялата стая и с трясък пробиха дъсчения кофраж.

Рухнаха на пода и се търкулнаха настрани един от друг. Джуниър се опита да задържи по-дребния мъж, но болката в ръката и рамото беше непоносима. От пукнатия му череп бликаше кръв и натискът върху мозъка бързо влошаваше двигателните му способности. Направи усилие да сграбчи врага за краката, но онзи се оказа по-бърз. Търкулна се настрани, сграбчи една от счупените дъски и заблъска Джуниър по главата. Ударите ставаха все по-силни и по-яростни; дъската се пукна, ронейки криви гвоздеи, и накрая се сцепи на две. Джуниър изстена, падна, търкулна се и повече не стана. Коремът му подскачаше от усилията да диша, кръвта продължаваше да блика от многобройните рани по главата, а той лежеше неподвижно със затворени очи.

Мъжът с качулката се приближи предпазливо, очаквайки нова измама. Изруга първо Джуниър, после себе си, че е подценил жертвата. Преди малко беше сигурен, че един точен удар в тила ще е достатъчен. Постепенно се успокои, умът му се избистри и той си каза, че трябва да приключи работата. Хайде да свършваме.

Стомахът му се бунтуваше, гърлото му сякаш беше натъпкано с памук, а приливът на млечна киселина в мускулите го замайваше. Залитайки, той коленичи до Джуниър и измъкна от джоба си къса дебела пръчка и парче въже. Намести гаротата около дебелата шия на Джуниър и бавно започна да стяга, докато чу как жертвата се дави в борба за въздух. Продължи да върти равномерно пръчката, поддържайки натиска. Няколко минути по-късно издутият корем се надигна за сетен път и застина.

Мъжът пусна пръчката и клекна. Усети, че рамото му е наранено от сблъсъка с Джуниър и кофража. Нищо, щеше да го преживее. Много по-сериозен бе фактът, че битката вероятно е оставила наоколо веществени доказателства. Методично се огледа под лъчите на акумулаторния фенер. Беше облян в кръв, храчки и полусмляна храна. За щастие носеше качулка, ръкавици и дреха с дълги ръкави — само един негов косъм, изтръгнат с корена, би могъл да осигури на полицаите ДНК и да се превърне в съдебен кошмар за него.

Огледа мъртвеца и пода в търсене на следи, които биха го издали пред колегите на Силвия Диас. Дълго време човърка под ноктите на Джуниър, за да провери дали там няма издайнически остатъци от кожа. Когато най-сетне се увери, че не е оставил забележими следи, той измъкна от другия си джоб клоунска маска и я сложи до трупа. Тя беше смачкана от сблъсъка с Джуниър, но дори и така полицаите едва ли щяха да пропуснат намека.

Той стисна китката на Джуниър, за да се увери, че няма пулс, поседя пет минути и провери отново. Добре познаваше трудно доловимите промени в човешкото тяло след смъртта и сега забеляза със задоволство, че са налице. Човекът си беше отишъл. Посегна и внимателно вдигна лявата ръка на Джуниър. Дръпна коронката на часовника и нагласи стрелките точно на пет — също както бе сторил измамникът с Боби Батъл. Това щеше да прати ясно послание на полицаите и имитатора. Искаше те да знаят. Вместо да подпре ръката, той я отпусна, после извади от чантичката върху пояса на Джуниър черен маркер и изрисува върху дъсчения под стрелка, сочеща право към часовника. Накрая свали от колана му и прибра в джоба си голямата катарама с емблемата на Националната асоциация на автомобилните състезатели.

Шумът го стресна и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае откъде идва. Бръмчеше мобилният телефон на Джуниър, изпаднал при борбата. Той погледна екрана. Звъняха от дома на Джуниър. Е, нека си звънят. Джуниър вече никога нямаше да се прибере.

Изправи се с треперещи крака, погледна проснатия мъж с гарота около шията, после завъртя очи към клоунската маска до него и по устните му трепна усмивка. Още една победа за справедливостта, каза си той. Не възнамеряваше да се моли над тялото на Джуниър. С един ритник изключи акумулаторния фенер и къщата потъна в мрак; мъртвецът изчезна като по магия.

Следващият звук, който чу, го потресе до мозъка на костите.

Задаваше се кола.

Той изтича към един от прозорците. Фаровете прорязваха мрака и идваха право насреща.