Игра на часове

89

Единият помощник-шериф пазеше до външната врата; другият стоеше край прозореца.

— Това си е жив бунт, по дяволите — каза онзи до прозореца. Беше висок колкото Еди, с добро телосложение и къдрава коса. — Ето, пуснаха сълзотворния газ.

— Сълзотворен газ! — възкликна другият полицай, едър, с мощен гръден кош, широки бедра и солидно шкембе, от което всичко закачено по колана му стърчеше настрани. — Ще ми се да бях долу, та да пусна и аз няколко газови гранати по тия копелета.

— Ами върви тогава. Аз ще пазя.

— Няма начин. Шефът изрично заповяда да сме нащрек. — Полицаят се озърна към килията, където Еди Батъл седеше и ги гледаше мълчаливо. — Тоя тип е избил сума ти народ. Напълно е смахнат.

— Никой не вдига бунт за неправилно пресичане, момчета — обади се Еди.

Двамата го погледнаха. Едрият полицай се разсмя.

— Хубав майтап. Никой не вдига бунт за неправилно пресичане.

Дребният погледна партньора си.

— Отивай — каза едрият. — Тоя тук няма къде да бяга.

— Така си е.

Дребосъкът излезе. Останаха само Еди и едрият полицай.

Еди стана и пристъпи до вратата.

— Имаш ли цигари?

— Да бе, веднага ще се хвана на номера. Майка ми не е отгледала идиот. Стой си там, а аз ще стоя тук.

— Стига де, пребъркаха ми всички дупки, дори и такива, дето не знаех, че ги имам. Няма с какво да те нараня. Наистина адски ми се пуши.

— Аха…

Едрият полицай продължи да зяпа през прозореца. От време на време се озърташе към Еди, но повече го интересуваше какво става отвън.

Еди Батъл имаше масивни ръце с дебели, изпъкнали вени. Една от тях изглеждаше по-дебела и по-изпъкнала от останалите. Полицаите, които го претърсваха, навярно бяха забелязали този факт, но не му обърнаха внимание. Какво толкова — обикновена вена, пълна с кръв. Но за човек с богатия опит на Еди Батъл вената невинаги е вена. Всъщност тази вена беше направена от пластмаса, лепило и гума и имаше кухина. През дългата си кариера като участник в исторически представления Еди бе овладял до съвършенство умението да се гримира, преоблича и да създава изкуствени рани и белези. Той поседя в сянката, опипвайки с пръсти фалшивата вена. Най-сетне я разкъса и измъкна скритите вътре тънички предмети. Знаейки, че има сериозен риск да го хванат, Еди бе взел мерки за подобен случай. Дори и най-старателното претърсване не би открило инструмента за отваряне на ключалки, скрит в кухата вена.

Не изпускаше от поглед едрия полицай, който продължаваше да зяпа през прозореца. Тихо пристъпи напред и провря през решетката окованите си китки така, че да закрие ключалката. После вмъкна инструмента в ключалката и бавно го раздвижи. Беше тренирал тия движения часове наред с една стара брава, взета от изоставен затвор. Най-сетне усети как инструментът намества щифтовете на ключалката един по един. Отвън долетя мощен шум и той използва момента, за да прикрие щракването на резето. Хвана се за решетките и скри инструмента между китката си и гривната на белезниците.

— Хей, тъпак! На теб говоря, глупаво говедо.

Едрият полицай се завъртя и го изгледа свирепо.

— Я млъквай! Поне не съм толкова тъп, че да ида на електрическия стол.

— Вече убиват с инжекция, глупако.

— Добре де, тъй или иначе, кой е по-тъп?

— Както гледам оттук, май че си ти.

Ела, здравеняко, само ми ела насам.

— Дрънкай си.

— Какво, май не се даваш на хорските приказки, а? Как са приели дръвник като теб за полицай? Всъщност какъв полицай, ти си най-обикновен селски тиквеник.

Ела де, нали ти се иска да ме удариш. Идвай, ченгенце, идвай.

— Може и да сме селски тиквеници, ама те хванахме, нали?

— Един бивш агент от тайните служби ме хвана, тъпо говедо. Такива като вашия полицейски шеф всеки ден ги ям на закуска. — Еди погледна към ръката на полицая и забеляза златна халка. — Само че първо отскачам да изчукам жена ти. Дявол да я вземе, много е сочна.

— Аха…

Капка пот изби по дебелия врат на полицая. Ръката му се свиваше и отпускаше над дръжката на пистолета.

Почти успях.

— И децата ти ли са грозни като теб, или с дебелогъзата ти съпруга сте си осиновили чужди, та да не щъкат уродчета из къщата?

Полицаят се завъртя и гневно тръгна Към килията. Стъпките му кънтяха по боядисания бетонен под.

— Проклет боклук, имаш късмет, че си вътре…

Еди ритна вратата навън и тежката метална решетка блъсна полицая в лицето. Едрият мъж рухна на пода. Еди се втурна навън, обви веригата на белезниците около врата му и напъна с мощните си ръце. След трийсет секунди с полицая бе свършено. Еди претърси тялото, измъкна ключа за белезниците и се освободи. Изтича да заключи вратата към коридора, пренесе мъртвия полицай в килията, смени си дрехите с неговите и намести трупа върху леглото, подпрян на стената.

Сложи си тъмните очила и широкополата шапка на полицая, отключи вратата и надникна към коридора. Там пазеха няколко полицаи.

Нищо, оставаше му прозорецът. Той затвори вратата и изтича да погледне навън. За негов късмет полицаите бяха прогонили тълпата към другата страна на сградата. Надникна надолу. Нямаше да е лесно, но другият вариант беше далеч по-неприемлив. Той отвори прозореца, прескочи навън, опипа с крака и налучка широкия перваз. Приклекна, впи силните си пръсти в тухления ръб, отпусна се надолу и увисна. Хвърли бърз поглед наляво-надясно. Залюля се назад, повтори, този път малко по-силно, и още веднъж, докато тялото му застана за миг почти успоредно на перваза. На четвъртото залюляване разтвори пръсти като акробат на трапец. Падна върху издадения покрив на първия етаж, запази равновесие и после скочи на земята.

Вместо да побегне, той мина от другата страна на сградата и навлезе в центъра на тълпата, като си побиваше път и се преструваше, че участва в потушаването на безредиците. Стигна до няколко празни полицейски коли и ги огледа една по една, докато накрая забеляза ключове върху таблото на стар форд Мъркюри. Седна в автомобила, отдръпна се на заден ход и потегли. Суматохата все още продължаваше и телевизионните оператори злорадо я заснемаха за цялата национална мрежа. Току-що обаче бяха пропуснали най-голямата сензация — успешното бягство на Еди Лий Батъл.

Той намери в пепелника пакетче дъвки, лапна една и включи полицейската радиостанция на пълна мощност, за да научи веднага щом открият, че вече не е зад решетките. Вдъхна дълбоко чистия въздух и махна с ръка на едно хлапе, което вървеше край бордюра, бутайки велосипеда си. Намали скоростта и свали страничното стъкло.

— Хей, синко, нали като пораснеш, ще станеш почтен гражданин?

— Да, сър — подвикна момчето. — Искам да стана като вас.

Той подхвърли на детето дъвка.

— Не, синко, не ти трябва.

Не ти трябва да ставаш като мен. Аз съм обречен; остават ми само още броени дни живот.

Но докато ускоряваше, той погледна нещата откъм хубавата страна. Беше свободен и отново можеше да се хване на работа. А му оставаше само още един удар. Само един!

Чувстваше се адски добре.