Игра на часове

42

Кинг и Мишел слязоха от лексуса и се огледаха. Бяха сменили колата в жилището на Кинг, защото единият фар на Мишел се беше повредил. Кинг извади фенерче, но тънкият лъч се загуби безпомощно в тъмнината.

— Колата му е тук — каза Мишел и потупа с длан каросерията на пикапа, препълнена с инструменти и строителни материали.

— Джуниър! — извика Кинг. — Аз съм Шон Кинг. Искаме да поговорим с теб.

Мишел събра длани около устата си.

— Джуниър! Джуниър Дийвър!

Спогледаха се.

— Може да е в къщата.

— И какво, на тъмно ли ще работи? — отвърна Кинг.

— Ако е в мазето, светлината няма да се вижда.

— Добре, май ще трябва да влезем.

— Имаш ли още едно фенерче в колата?

— Не, но може да има в пикапа на Джуниър.

Потърсиха и наистина откриха фенерче в кабината. Сега вече два лъча прорязваха мрака.

Влязоха и се огледаха.

— Джуниър — извика отново Кинг.

Зашариха с фенерчетата из стаята. В ъгъла голямо платнище покриваше нещо, което приличаше на купчина тухли. Наоколо бяха струпани дъски и други строителни материали, инструменти, кофи и торби цимент — истинска бъркотия.

— Хей, досущ като в твоята къща — подхвърли Кинг.

— А пък ти днес си същински връх на остроумието. Виж, там са стъпалата към мазето.

Мишел извика надолу. Никакъв отговор.

— Дали не му се е случило нещо? — попита тя.

Кинг се огледа.

— Започва да става странно — тихо каза той. — Защо не…

Мишел вече бе извадила пистолета. Предпазливо слязоха по стъпалата.

В отсрещния ъгъл на мазето бяха струпани тенекиени кутии. Надникнаха зад тях. Нищо. Котелът на парното беше в другия ъгъл. Осветиха с фенерчетата масивната машинария, но пак не видяха нищо.

Зад една от големите тръби на парното, където не бе достигнала светлината, мъжът с качулката гледаше как те се връщат нагоре по стъпалата. Когато изчезнаха, той бавно изпълзя от скривалището си.

Горе Кинг и Мишел огледаха стаята по-внимателно. Мишел забеляза първа.

— О, не! — ахна тя.

Сграбчи ръката на Кинг и го дръпна към себе си.

— Кръв — прошепна в ухото му тя, после насочи лъча към пода.

Алените петна се виждаха съвсем ясно. Светлината ги проследи към източника — платнището.

Промъкнаха се напред, като внимаваха да не стъпят върху петната. Кинг коленичи, вдигна платнището и двамата видяха отдолу Джуниър. Кинг бързо опипа китката му, но не откри пулс.

— Проклятие! Мъртъв е. — Той завъртя лъча наоколо. — О, дявол да го вземе!

— Какво?

— Около шията му има гарота.

— Не ми казвай…

Кинг дръпна още малко платнището и освети ръката на мъртвия.

— Часовникът му е нагласен на пет, а на пода има черна стрелка, сочеща право към него.

Мишел насочи фенерчето си към лицето на Джуниър.

— Не е мъртъв отдавна, Шон.

— Знам, още е топъл. — Кинг застина. — Какво беше това?

Мишел погледна назад и лъчът на фенерчето й затанцува из мрака.

— Кое?

— Стори ми се, че чух стъпки.

— Аз не чух нищо…

Дъхът й спря, когато видя червената лазерна точка да се появява върху главата на Кинг. За запознатата с всевъзможни оръжия Мишел смисълът бе кристално ясен.

— Шон, не мърдай — дрезгаво прошепна тя. — Осветен си в червено.

— Какво…

И ето че той осъзна. Лазерният лъч можеше всеки момент да бъде последван от куршум, който щеше да улучи точно там, където бе точката — в черепа му.

Пред погледа на Мишел червената точка бавно плъзна към нейния пистолет и затанцува там като смъртоносна оса, готова да жили. Посланието бе също тъй ясно. Тя се поколеба дали да не поеме риска да се завърти и да стреля. Погледна Кинг. Явно той също бе видял движението на точката и усещайки готовността й да рискува, категорично поклати глава.

Мишел неохотно остави пистолета на пода и го бутна с крак настрани. Когато червената точка се появи върху фенерчето, тя го изгаси и го остави на пода. Кинг бавно направи същото. После червената точка изникна върху гърдите на Мишел и заигра нагоре — надолу по тялото й, сякаш невидимият противник се забавляваше.

Раздразнението на Мишел нарастваше и тя започна да пресмята колко далеч ще трябва да скочи, за да сграбчи оръжието си. Докато преценяваше шансовете си да стреля преди врага, тя не забеляза веднага, че червената точка е изчезнала.

Най-сетне осъзна промяната и се озърна към неясната сянка на Кинг в тъмнината.

— Отиде ли си? — тихо изрече тя.

— Не знам — отвърна шепнешком Кинг. — Нищо не чувам.

Тишината се взриви само след миг, когато прогърмяха изстрели. Двамата се проснаха на пода и Мишел отчаяно запълзя към мястото, където предполагаше че е пистолетът й. Сантиметър… педя… Хайде! Хайде! Когато пръстите й се стегнаха около металната дръжка, тя спря и се ослуша.

— Шон, добре ли си?

Секундите минаваха, а отговор нямаше.

— Шон! — прошепна отчаяно тя, усещайки как надеждите й гаснат в мълчанието…

— Добре съм — отвърна най-сетне той.

— Дявол да те вземе, едва не получих сърдечен удар. Защо не ми отговори?

— Защото паднах върху Джуниър, затова!

— О!

— Именно.

Изчакаха още няколко минути. Когато чуха в далечината да потегля кола, Мишел скочи, грабна фенерчето и изхвръкна навън, следвана от Кинг.

Качиха се в лексуса.

— Обади се на 911 — каза Кинг. — Предай им да блокират пътищата наоколо колкото се може по-скоро. А после се свържи с Тод.

Мишел вече набираше номера.

Кинг натисна газта и колата се стрелна напред, но с толкова силно друсане, че телефонът изхвръкна от ръката на Мишел. Кинг удари спирачки.

Спогледаха се.

— Дявол да го вземе, прострелял е гумите — възкликна смаяно Кинг. — Затова бяха онези гърмежи. Чакай да видя дали все пак ще мога да карам.

След петдесетина метра стана ясно, че няма да могат да се движат с повече от десет километра в час.

Мишел скочи от колата и освети с фенерчето сплесканите гуми от нейната страна. Изтича обратно и огледа пикапа на Джуниър. Там също бяха простреляни две гуми. Тя набра 911 и предаде съобщението, после се свърза с Тод, докато Кинг стоеше до лексуса.

Когато привърши разговора, тя се приближи до него и каза:

— Тод идва насам с хората си.

— Добра новина — тихо отвърна той.

— Не се знае, може да извадят късмет и да го хванат, Шон.

— Добрите момчета рядко имат късмет.

Той скръсти ръце и се загледа към недовършената къща.

Мишел удари с длан по капака на колата.

— Господи, чувствам се адски виновна, задето оставих онзи тип да ни изненада. Не мога да повярвам, че сме били само на няколко крачки от него. Няколко крачки! И той се измъкна. — Тя млъкна и наведе глава, преди отново да погледне партньора си. — Добре де, недей да немееш. Какво си мислиш?

Той не отвърна веднага. Когато заговори, гласът му леко трепереше.

— Мисля си, че тази нощ три деца останаха без баща, а една жена без съпруг. И се питам кога ще свърши всичко.

— Няма да свърши, докато някой не сложи край.

Кинг не откъсваше поглед от недовършената къща.

— Е, в такъв случай това ще ни е единствената задача.