Игра на часове

37

Същата сутрин, докато вървяха разговорите в дома на семейство Батъл, Кайл Монтгомъри седеше в апартамента си и въртеше в ръце новата китара, която бе купил с печалбата от лекарствата. Дръпна струните и изпя няколко думи — имаше такъв навик, когато мислеше напрегнато. Накрая остави китарата, сложи си ръкавици, извади молив и хартия и седна на кухненската маса. Обмисли какво да напише, после как точно да го напише. След още няколко минути започна да реди по хартията едри печатни букви. Стигна до половината, смачка листа и го метна настрани. Дъвчейки молива, той отхвърли още два варианта, докато най-сетне подбра точните думи.

Облегна се и три пъти препрочете текста. Без съмнение щеше да привлече вниманието на получателя; проблемът бе, че не знаеше дали наистина разполага с информация за изнудване. Но точно там се криеше цялата прелест на положението — ако човекът беше виновен, грижливо подбраните думи щяха да свършат работа. А следващото му послание щеше да носи искане за пари — да бъдат оставени на много сигурно място, което тепърва трябваше да измисли. Запита се колко ли може да изкопчи и накрая реши, че все още не е ясно. Погледна новата си китара. Беше я спечелил с един час работа. Един час! А трябваше да се бъхти по цял ден за мизерна заплата. Е, може би това скоро щеше да свърши.

Той пъхна писмото в плик, написа адреса и отиде да го пусне в пощенската кутия на ъгъла. Когато металната вратичка на кутията издрънча, за една ужасна секунда Кайл се запита дали не е направил огромна грешка. Но страхът му отлетя бързо. На негово място дойде друго, още по-силно чувство — алчност.

Чакаха вече четирийсет и пет минути и Бейли тъкмо се канеше да потърси някого от прислугата, когато Савана Батъл най-сетне се дотътри в библиотеката.

Ако майката изглеждаше изсечена от камък и лед, то дъщерята приличаше на подпалена фотография малко преди да се сгърчи и разпадне на прах.

— Здравей, Савана — каза Кинг. — Извинявай, че те безпокоим в такъв момент.

Така и не успяха да разберат дали тя отговори нещо. Беше облечена с торбесто долнище от анцуг и раздърпана тениска без сутиен отдолу. Ходеше боса, а чорлавата й коса стърчеше на всички страни. Носът и бузите й се червенееха тъй ярко, сякаш преди малко бе потопила глава в кофа с руж. И отгоре на всичко си гризеше ноктите.

— Савана — промърмори смутено Бейли… — би ли седнала?

Последва много мъчителен разговор. Савана или не отговаряше на въпросите, или мънкаше нещо нечленоразделно. Когато я молеха да повтори, даваше същия неразбираем отговор. След няколко неуспешни опита най-сетне успяха да установят, че около обяд в деня на убийството отишла да посети баща си в болницата. Останала там около трийсет минути, не се срещнала с никого и накрая си тръгнала. През това време баща й бил в безсъзнание. Не си направиха труда да я питат дали има основания да смята, че някой би искал да убие баща й. Подобно разсъждение изискваше умствени способности, с каквито тя явно не разполагаше в момента. Савана сподели още, че по време на убийството си била у дома, но не знаела дали някой я е видял.

Докато тя бавно напускаше стаята, Мишел докосна ръката на Кинг.

— Имаш право. Момиченцето на татко не е на себе си.

— Но дали сме наясно с причината?

Телефонът на Чип Бейли иззвъня и след кратък разговор той побърза да си тръгне.

Кинг и Мишел го последваха до външната врата, където Кинг каза:

— Ние ще поостанем още малко. Нали знаеш, като заместници на шерифа.

Бейли не изглеждаше твърде доволен, но нямаше основания да възрази.

— Приятно ти е да го дразниш, нали? — подхвърли Мишел, след като агентът се отдалечи.

— Никога не пропускам дребните житейски удоволствия.

Върнаха се в библиотеката, където Мейсън разчистваше масичката.

— Чакай да ти помогна. — Кинг се пресегна и намести чашите върху подноса. Едната падна настрани и разля малко утайка. — Извинявай.

Кинг бързо попи петното със салфетка.

— Благодаря, Шон — каза Мейсън, докато вдигаше подноса.

Последваха го към грамадната кухня, обзаведена с професионално оборудване и всяка модерна придобивка, която би пожелал един готвач, за да превърне приготвянето на храна в изкуство.

Кинг подсвирна.

— Чудил съм се откъде се вземат всички тия чудесни ястия на приемите.

Мейсън се усмихна.

— Мисис Батъл не приема нищо друго, освен първо качество.

Кинг седна на ръба на масата.

— Добре, че още си бил буден, когато се е прибрала Реми. След всичките мъчителни преживявания…

— Беше трудно за цялото семейство — каза Мейсън.

— Не се и съмнявам. Значи тя си дойде около единайсет?

— Точно така. Спомням си, че погледнах часовника, когато чух колата й да спира отвън.

Мишел си записа това, а Кинг продължи:

— Ти беше ли още в къщата, когато й позвъниха за смъртта на Боби?

Мейсън кимна.

— Тъкмо бях приключил с работата и се канех да изляза, когато тя дотича по стълбите. Беше като обезумяла, с раздърпани дрехи, едва говореше. Трябваше ми цяла минута, за да я успокоя и да разбера какво казва.

— Тя твърди, че позвънила на Еди да дойде да я откара.

— Само че той не си беше у дома. Исках да я откарам аз, но тя ми поръча да остана тук в случай, че някой се обади. Потегли след около десет минути. Когато се върна, приличаше на призрак, очите й бяха помръкнали, все едно не беше същата.

Мишел наведе глава, смутена от последните му думи.

— Така или иначе, после се оказа, че бил убит. Трябва да знаете, че мисис Батъл е силна личност. Може да понесе и най-тежкия удар, без да трепне. Но два удара един след друг всекиго биха сломили.

— Тази сутрин изглеждаше много спокойна — отбеляза Мишел.

— Издръжлива е — настръхна Мейсън. — И трябва да бъде силна заради всички останали.

— Савана обаче ми се стори извън релсите. Сигурно с баща й са били много близки — каза Мишел.

Мейсън премълча.

— Макар че рядко се е мяркала у дома през последните години.

— Почти не я виждахме — каза Мейсън. — Не ми е работа да преценявам дали за добро или за зло.

Ти вече го прецени, Мейсън, помисли си Кинг и каза на глас:

— Доколкото разбирам, онази вечер Савана си е била у дома. Изненадан съм, че не е отишла в болницата заедно с Реми.

— Не знам дали си е била у дома, или не. Във всеки случай не съм я виждал.

— Мога ли да говоря откровено, Мейсън? — попита Кинг.

Икономът се завъртя и го изгледа с лека изненада.

— Да, предполагам.

— Смъртта на Боби може да не е свързана с другите убийства.

— Разбирам — бавно изрече Мейсън.

— Тъй че ако е бил убит от някой друг, ще трябва да почнем да търсим мотиви.

Мейсън не отговори веднага.

— Имаш предвид някого от семейството?

— Не е задължително, но не можем да го отхвърлим. — Кинг изгледа втренчено събеседника си. — Ти отдавна живееш с тях. Веднага се вижда, че си нещо повече от слуга.

— Преживели сме заедно и добро, и лошо — отвърна Мейсън.

— Разкажи ни за лошото — каза Кинг.

— Виж какво, ако се мъчиш да изкопчиш нещо, което би навредило на мисис Батъл…

— Мъча се само да стигна до истината, Мейсън — прекъсна го Кинг.

— Тя никога не би сторила подобно нещо! — рязко заяви Мейсън. — Обичаше мистър Батъл.

— И все пак не носи венчалната си халка.

Мейсън трепна за миг, после се овладя.

— Мисля, че халката се нуждаеше от поправка. Тя не искаше да я повреди повече. На твое място не бих търсил друго обяснение.

Добър отговор, помисли си Кинг.

— Сещаш ли се за някой друг?

Мейсън се замисли, но накрая поклати глава.

— Наистина не мога да кажа. Не знам нищо такова — бързо добави той.

Първото ли бе вярно или второто, запита се Кинг. Извади визитна картичка от джоба си.

— Ако си спомниш нещо, обади ни се. Ние сме много по-кротки от ФБР — добави той.

Докато Мейсън ги придружаваше към изхода, Кинг спря пред витрина с множество фотографии. Една от тях привлече вниманието му.

— Това е Боби — младши, близнакът на Еди — обясни Мейсън. — Роден е с няколко минути по-рано, това му донесло семейната титла.

— Нима си в семейството толкова отдавна? — попита Мишел.

— Така е. Те бяха купили този имот, строяха къщата, имаха две момчета и им трябваше помощ. Видях обява във вестника и оттогава съм тук. Другият персонал минава и заминава, но аз съм със семейството. — Гласът му стихна. След миг той се сепна и видя, че Кинг и Мишел го гледат втренчено. — Отнасят се с мен наистина много добре. Мога да се пенсионирам когато поискам.

— А мислиш ли за пенсиониране?

— В момента не мога да изоставя мисис Батъл, нали?

— Сигурен съм, че твоето присъствие означава много за нея — кимна Кинг.

Мишел се вгледа в неестественото изражение на младежа от снимката.

— Какво не беше наред с Боби — младши?

— Страдаше от тежка умствена изостаналост. Когато постъпих на работа, беше много зле. После се разболя от рак и умря малко след осемнайсетия си рожден ден.

— Били са близнаци, но на Еди нищо му няма — каза Кинг. — Не е ли странно?

— Е, така се случи. Не бяха еднояйчни близнаци.

— Как се погаждаше Еди с брат си?

— Правеше всичко за него. По-грижовен брат не съм виждал. Според мен Еди разбираше, че само по Божия милост не е на негово място.

— А бащата?

— По онова време мистър Батъл беше много зает, пътуваше непрекъснато. Дори го нямаше тук, когато почина Боби — младши. — Мейсън бързо добави: — Но не се съмнявам, че обичаше момчето.

— Реми сигурно е била много потресена, когато отвлякоха Еди.

— Ако не беше агент Бейли, тя можеше да загуби и втория си син.

— Имаме късмет, че е поел и този случай — каза Кинг.

Напуснаха къщата, но когато Мишел тръгна към колата.

Кинг я задържа.

— Денят е чудесен — каза той с многозначителен поглед. — Нека се поразходим.

— Накъде?

— Ще видиш. — Кинг извади от джоба си салфетката, с която бе избърсал разлятото кафе, и я подуши. Усмихна се на резултата.

— Какво има? — попита Мишел.

— Не е кой знае каква изненада, но Реми обича да си сипва бърбън в кафето.