Игра на часове

43

Както предвиждаше Кинг, полицията пристигна твърде късно, за да залови убиеца на Джуниър. Когато новината за поредното убийство стана публично достояние, цялата област обезумя. Проявявайки потресаващо недоверие както към Тод Уилямс, така и към ФБР, кметът на Райтсбърг настоя да се обяви военно положение и да бъде повикана Националната гвардия. За щастие призивът му остана без последствия. Националните медии връхлетяха Райтсбърг и околностите с ненаситна жажда за подробности, независимо доколко са банални или несвързани с разследването. Грамадните телевизионни коли с вирнати антени и новинарите с микрофони в ръка станаха също тъй обичайна гледка както напълващите пролетни листа. Доволни бяха единствено местните собственици на хотели и ресторанти, както и маниаците на тема „конспирация“, които разпространяваха на всеослушание безброй теории.

Тод Уилямс и Чип Бейли потънаха в журналистическия потоп. Дори Кинг и Мишел не успяха да се спасят от нашествието и гледаха слисани как подробности около предишните им детективски подвизи биват извлечени от миналото и превърнати в част от съвременната история.

Бяха поискани още подкрепления както от щата, така и от федералните власти и Кинг се питаше дали допълнителният персонал помага или пречи на следствието. Последното изглеждаше по-вярно, тъй като всеки се бореше да заеме най-изгодна позиция.

Писмото най-сетне пристигна. То обявяваше, че убиецът на Джуниър Дийвър този път имитира княза клоун на мрака, поне в кръга й, серийните убийци — Джон Уейн Гейси. А вие си мислехте, че той е убивал само младежи и малки момчета, известяваше подигравателното послание. Сега вече знаете, че не пренебрегва и тлъсти мъжаги като Джуниър Дийвър.

Всички се бяха събрали на поредното утринно съвещание в полицейския участък. Голямата заседателна зала бе превърната в импровизиран щаб с денонощно обслужвани компютри и телефони, карти, купища папки, профилирани криминалисти за проучване на всяка улика, тонове кафе и понички… и ни най-малка следа от заподозрян.

— Гейси е удушавал много от жертвите си по същия начин — обясни Чип Бейли.

— Ти определено разбираш от серийни убийци — каза Мишел.

— И още как. Години наред съм ги преследвал.

— А в затвора онзи веселяк почнал да рисува клоуни — добави Кинг, — което обяснява наличието на маската. В случай, че не се досетим по гаротата.

— И часовникът на Джуниър беше нагласен точно на пет — каза Мишел. — Значи има две възможности. Или нашият сериен убиец не знае да брои, или убиецът на Боби Батъл е имитатор.

— Според мен вече можем да приемем, че имаме работа с двама убийци — съгласи се Бейли. — Макар че има малка вероятност убиецът да е само един и да обърква бройката за някаква своя цел.

— Какво, може би иска да го съдят за пет убийства вместо за шест? — попита Кинг. — Не знам как е по другите места, но във Вирджиния екзекутират убийците само веднъж.

Уилямс изпъшка и посегна за хапчета.

— Дявол да го вземе, пак ме заболя глава.

— Видя ли завещанието на Боби Батъл? — попита Мишел.

Уилямс преглътна хапчетата и кимна.

— По-голямата част от наследството е за Реми.

— Съвместна собственост ли беше имението? — попита Кинг.

— Не. Той беше записал повечето неща на нейно име, включително и патентите си. Къщата автоматично се наследява от Реми, а тя самата имаше доста имоти.

— Ти каза „по-голямата част“. Кой получава останалото?

— Разни благотворителни организации. Еди и Доротея получават по нещо. Но не чак толкова, че да оправдае убийство.

— Ами Савана? — попита Кинг.

— Не, тя не получава нищо. Но за нея вече бяха отделени значителни средства.

— И все пак е доста грубо да не й завещае нищо.

— Може да не са били чак толкова близки — каза Бейли.

Кинг го погледна.

— Добре ли познаваш семейството?

— С Еди се виждаме почти редовно. Ходим на лов, понякога посещавам неговите инсценировки. Веднъж дойде в Куонтико да разгледа Академията на ФБР. Всъщност Реми и Боби също са идвали заедно с иконома Мейсън. Имам две-три картини на Еди. Доротея ми помогна да си намеря къща в Шарлотсвил. Прекарах с тях един следобед след убийството на Боби. Еди беше потресен, личеше си. А смятам, че още повече го тревожеше как ще се отрази случилото се на майка му.

Кинг кимна.

— Е, той не би могъл да убие баща си. Тогава беше с нас.

— А когато са убити Ронда Тайлър и двамата гимназисти, той е бил на инсценировка — добави Бейли.

— Ами Доротея? — попита Мишел.

— Проверихме я. Тя също е чиста.

— И за времето, когато убиха Боби Батъл? — попита Кинг.

— Е, тя казва, че пътувала към Ричмънд, където имала среща на другата сутрин.

— Сама?

— Да.

Кинг каза:

— Значи всъщност няма алиби. И като стана дума за Доротея, добре ли я познаваш?

— Както казах, тя ми помогна за къщата. Не вярвам да е проляла много сълзи за смъртта на Боби.

— Щастлив брак? — попита Мишел.

— Знам, че Еди я обича. Не съм сигурен дали е взаимно. Между нас казано, не бих се изненадал, ако тя търси развлечения настрани.

— А Савана твърди, че в момента на убийството си била у дома. Така ли е?

— Разпитах прислугата, но привечер всички са се прибрали по стаите си с изключение на Мейсън, а той не помни да я е виждал. Тя пък определено не беше във форма, когато разговаряхме с нея. Ще трябва да я разпитам още веднъж.

— Значи не е извън подозрение. А Боби и Реми? — попита Кинг.

— Какво имаш предвид?

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че по наши сведения преди три-четири години двамата са се скарали жестоко заради изневерите на Боби?

— Не. Носеше му се славата. Някои хора смятаха, че е мирясал, но едва ли.

— Което може да е страшно добър мотив тя да убие съпруга си — отбеляза Мишел.

— Възможно — каза Бейли.

— А Реми? — попита Кинг.

— Какво, да е изневерявала на Боби ли?

Кинг кимна.

— Не, никога — твърдо заяви Бейли.

— Стори ми се, че Мейсън е твърде привързан към Реми — каза Кинг.

— Не се и съмнявам, но той не е от нейната категория и никога няма да бъде, ако това имаш предвид.

За няколко секунди Кинг се втренчи в Бейли, после реши да смени темата. Погледна към Уилямс.

— Силвия приключи ли с аутопсията на Джуниър?

— Да — отвърна Уилямс, който донякъде се бе опомнил от страданията с помощта на една шоколадова поничка и две чаши кафе. — Умрял е от задушаване, макар че преди това е удрян по главата с лопата и парче дърво. Адски много кръв беше загубил.

— Известно ни е — сухо каза Кинг.

— Вярно — кимна полицейският шеф. — Както и да е, Силвия смята, че този път може да е открила следа от престъпника. А криминалистите намериха няколко нишки, които не съвпадат с облеклото на Джуниър. Разполагаме и с частична следа от автомобилна гума. Може да е от колата, с която избяга.

— По-добре сравнете нишките с моите дрехи — каза Кинг. — Аз… аз паднах върху Джуниър, когато започна стрелбата.

— И като стана дума за стрелба, извадихте ли куршумите от гумите? — попита Мишел.

— Четирийсет и четвърти калибър — отговори Уилямс. — Нищо особено. Надяваме се да открием оръжие, с което да ги сравним.

— Убиецът имаше лазерен прицел, това е доста специална техника.

— Изчезнала е и катарамата от колана на Джуниър — отбеляза Уилямс.

— Още един трофей — каза Мишел.

— По всичко личи, че Джуниър е оказал яростна съпротива — каза Бейли. — Има много защитни рани по ръцете и китките му. А един кофраж е съборен, вероятно при схватката.

— Този тип явно започва да допуска грешки — каза Уилямс. — Вашата поява здравата е объркала плановете му.

— Не смятам, че постигнахме много — каза Мишел. — Само го изтървахме да избяга.

Кинг отново се вгледа в копието от писмото.

— За пръв път нарича жертвата си по име — каза той.

— Забелязах — каза Бейли.

— Защо му е да прави това? — промърмори замислено Уилямс.

— Играе си с нас. Иска да ни подразни.

— С каква цел? — попита Мишел.

— Защото всичко е част от някаква по-голяма картина, която все още не виждаме — отговори Кинг.

— И каква може да е тя? — попита скептично Бейли.

— Когато се сетя, ти ще си вторият, на когото ще съобщя — каза Кинг и многозначително погледна Уилямс. После попита с по-мек тон: — Как го прие Лулу?

Уилямс се облегна и сви рамене.

— Не пророни и сълза, но децата бяха наоколо. Онази проклета вещица, майка й, изпадна в истерия и се разпищя колко обичала Джуниър, какво щели да правят без него и тъй нататък. Накрая се наложи Лулу да я изпъди от стаята. Голямо чудо.

Кинг и Мишел се спогледаха и мълчаливо поклатиха глави.

— Сега идваме до най-интересното — каза Уилямс. — Вие ни казахте, че Реми е заплашвала Джуниър. Че си искала някакви неща и настоявала Джуниър да не ги показва на никого.

Кинг кимна.

— Във всеки случай Лулу твърди, че от него научила. Но не Реми Батъл е пребила Джуниър, преди да го удуши.

— Но според разказа на Лулу тя е заплашила Джуниър, че има опасни познати.

Кинг поклати глава.

— Поне засега не виждам защо Реми би искала да го убие. Според Лулу тя дала на Джуниър време да си помисли. Ако е мъртъв, няма как да й каже къде са нещата… не че иначе би могъл, защото изобщо не вярвам да ги е откраднал.

— Но ако е мъртъв — каза Бейли, — не може да покаже тия тайнствени неща на някого.

Кинг не прие възражението.

— Само че Реми не би могла да е сигурна. Той може да е предвидил мерки в случай, че нещо го сполети.

— Тук си прав — каза Уилямс. — И все пак ще трябва да проверим. Не че умирам от желание да водя подобен разговор с Реми.

— Е — каза Кинг, — имаме да посетим много места и хора.

— Какви? — рязко попита Бейли.

— Бащата на Стив Кани и родителите на Джанис Пембрук.

— Вече разговаряхме с тях. Както и с всички близки на Даян Хинсън.

— Но не възразяваш да опитаме още веднъж, нали? — каза Мишел.

— Действайте — отсече Уилямс. — Имате пълни правомощия.

— Само не забравяйте да ми се обадите, ако откриете нещо интересно — напомни Бейли.

— Ще чакам с нетърпение пак да се чуем — промърмори Кинг.